Архим. Захариас и проф. Калин Янакиев изнесоха лекции за Евхаристията на Седмицата на православната книга

По време на тазгодишната Седмица на православната книга във Варна аудиторията успя да се наслади и на живото слово на интересни лектори. Едни от тях бяха архим. Захариас (Захару) от манастира „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Англия, и проф. дфн Калин Янакиев от Софийския университет, които посветиха своите беседи на темата за светата Евхаристия.

Архим. Захариас е познат на българските читатели с книгата си с беседи „Пътят към сърцето“ (изд. „Омофор“), която наскоро излезе в нов тираж. В момента издателство „Омофор“ подготвя и нова книга на отеца, която ще излезе на книжния пазар до края на годината.

Една от беседите на архим. Захариас в рамките на книжния форум бе посветена на темата за унинието и благодарността към Бога. Отец Захариас говори за два типа униние – душевно и духовно. Симптом на първия тип униние е липсата на желание за вършене на ежедневните дейности и задължения, желание за избягване на какъвто и да било труд. Но по-опасен е вторият тип униние – духовното, което е равнозначно на духовна леност, на отказ от мисъл за вечния живот, за нашето спасение. То води до пълна забрава на Бога. „На Света гора казват, че някои монаси като изпаднат в униние, стават толкова активни, че могат да преместват планини. Това явление ни е добре познато – можем външно да бъдем много активни, но когато застанем за молитва, мотивацията ни напълно изчезва и започваме да се прозяваме…“, споделя отец Захариас. Намирайки се в това състояние, започваме да мислим на принципа, за който говори св. ап. Павел в Първото си послание до коринтяните: „Да ядем и да пием, защото утре ще умрем!“.

Корените на духовното униние са гордостта или отчаянието. Унинието ни отделя от Бога, откъсва ни от ближния, и ставаме неспособни да приемем благодатта. На въпроса как можем да се преборим с унинието, архим. Захариас определи два основни принципа, които са неразривно свързани помежду си – непрестанно да благодарим на Бога за благата Му към нас и да не се откъсваме от живота в Църквата: „Св. Теофан Затворник казва, че количеството молитва дава качествена молитва. Тоест Господ дава молитва от сърце на този, който се моли. Това е едната част на отговора – да не изоставяме и да не пренебрегваме църковните служби… Спасението само по себе си е общение в благодатта, която е дадена на всички светии. И това е голямата ценност на Литургията – в нея ставаме съпричастници на една голяма общност от светии. Бог е знаел, че нито един от нас не може да приеме абослютно всички дарби на Духа, затова едно колективно тяло – Тялото на Църквата, е приело всички тези дарби. За нас е достатъчно да придобием един малък дар от всички тези дарове…. Знайте, че всяко нещо, за което благодарим на Бога, става наше. И ако благодарим на Бога за Неговите страдания, които Той претърпя на Кръста за нашето спасение, плодът на това спасение става наш. И това е смисълът на нашата Литургия. Благорението в Литургията е толкова мощно, че ние излизаме от нея като хора, които сякаш сънуват… Ако искаме да преодолеем унинието, в никакъв случай не трябва да отделяме себе си от общността на Църквата.“

Цялата беседа на отец Захариас за благодарението към Бога и унинието можете да видите тук, а видеозапис от беседата на отец Захариас на тема “Евхаристията и молитвата на сърцето” можете да видите тук.

На благодатната радост от светата Евхаристия бе посветена и лекцията на проф. дфн Калин Янакиев. Това именно е и централната тема на неговата нова книга „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“. Преди лекцията на професора, Димитрина Чернева от името на издателите – Фондация „Комунитас“, представи достойнствата на книгата.

Вдъхновеното си и емоционално слово проф. Янакиев започна с благодарности към домакините и лично към Варненския и Великопреславски митрополит Йоан: „Благодаря на Негово Високопреосвещенство, че благослови тази книга да бъде издадена, особено държах на това – тя да бъде прочетена и преценена от архиерей, и ако той я благослови, тогава да я обнародвам. Това направих поради злонамерени към мен хора, които винаги са твърдели, че проповядвам неща, които никога не съм проповядвал. Разбира се, изборът на архиерей все пак бе мое решение… и по-нататък ще споделя какво ме свързва с митрополит Йоан…

Наскоро един вироглав и симпатичен иначе на мен свещеник, впрочем от тази епархия, ме срещна на една конференция и ми каза, че в тази книга не казвам нищо ново и неизвестно, и това са неща, които всеки християнин и църковен човек много добре знае. В известен смисъл това бе упрек към мен – защо си написал книга, която всички знаят много добре. Вярно е, че като грешен човек в първия момент се засегнах, но след това се замислих вярно ли е това, което казва този свещеник. Ако го срещна следващия път, ще му кажа, че не е вярно това, което казва. Разбира се, аз не претендирам да казвам нещо, което Църквата не знае – не дай, Боже. Но онова, което Църквата знае и винаги е знаела често пъти се нуждае от възпомняме, от изваждане от дълбините на повърхността, защото това знание може да бъде изпуснато в реката на забравата… И онова, което е потънало в Лета и което аз искам да възпомня, е, че Църквата е невероятна радост. Ние често пъти забравяме това. Сред нас има много хора, които се вълнуват дребнаво – с олио или без олио, четирийсетият рожден ден можело ли да се празнува… Църквата за мнозина от нас се е превърнала в странна, измъчена домашна ритуалност, лишена от любовта и радостта. Ще трябва да признаем, че за мнозина тази радост е станала съвкупност от стриктно, но измъчено спазване на правила.

Защо Църквата е бездънна радост? Защото с извършването на Жертвата от Христос идва краят на края… всички сълзи са отрити, защо? Неговата смърт е не просто претърпявана, а и извършваща, Той умъртвява смъртта, и това и протестантите знаят много добре, след като умъртви смъртта в Тялото Си, с Кръвта Си, те не могат да останат в земята, където остават мъртвите. А бяха възнесени там, където е вечна радост, отдясно на Отца, посред престола на Бога, както свети Йоан Богослов Го е видял – жив во веки веков… Там се намира Христос, Богочовекът, там обаче е и нашето човешко естество. Смъртта за него е унищожена и то е положено в сърцето на Самия Бог. Това не е ли безкрайна радост?!

Е, ще кажат някои – радост за Христос, но дали е и за нас, хората… В Своята прощална беседа, предадена ни в последните глави на Евангелието според свети Йоан Богослов, ясно е казано, че Христос след като извършва жертвата Си, отива при Бог Отец, за да ни приготви там място и Отца  да изпрати от Негово име Духа Утешителя. В тази прощална беседа на Христос ясно е показано каква е домосторителната, икономийната функция на Светия Дух – Той е Утешителят… ние живеем с утехата от умъртвената смърт и от възкресеното и възнесено на престола на Отца наше естество и всъщност вкусваме тази утеха. От деня Петдесетница, в онзи велик ден в Йерусалим се е разсъмнало от смъртта. Край. Свърши се. Няма вече смърт.

Да, и днес хората умират, но ако те са седнали на Трапезата, ще останат на нея. Това исках да припомня и още – Възкресението, Възнесението, Петдесетница – не е ден като дните, след като в този ден, един от дните на този свят, за Едного се е свършил свършекът. Рано сутринта в първия ден на седмицата Христос се е озовал в деня след като дните на тоя свят са се свършили…Рано сутринта в първия ден на седмицата е изгрял денят Осми, както ни казва свети Григорий Богослов. Той е и ден първи на излекувалото се в Христос творение. Ден невечерен, ден първи, ден осми.

В този ден, на тази Трапеза, където първи са седнали в оная ранна сутрин дванайсетте апостоли на Петдесетница, след това са седнали ония три хиляди души… и след тях идваме и ние – и ние сядаме на същата тази Трапеза, ще дойдат и нашите синове, и синовете на нашите синове… Сега, в тази неделя, ние сме тогава и тогава е и в нашата неделя… Представете си една трапеза, на която идват нови и нови гости, и пиршеството никога не свършва.

И още нещо съм се опитал да припомня в книгата – ние, които сядаме на Трапезата на Царството, след края на края – ние сме народ свят, царствено свещенство… Точно тук имаме най-силното възможно забравяне. В обикновения език, когато днес кажем „лаик“, имаме предвид непосветен, външен, некомпетентен за дадена област човек. „Лаик“ е започнало да се противопоставя на“ клирик“, членът на лаоса е онзи, който не е посветен, не е ръкоположен като клирика. Първоначалното значение, което можем да видим, ако например четем Деяния на светите апостоли, е, че лаик е член на народа Божии и че целият лаос е посветен в участието на тази Трапеза – това е свещенството, което Христос е поставил на Тайната вечеря и е казал „правете това за Мой спомен“… Следователно кои са свещениците – събранието свещенослужи, разбира се, предстоятелствано от своите отци.

Тези неща исках да припомня в тази книга, която се одързостих да бъде строго богословска. Аз все пак съм философ по образование и моите зложелатели непрекъснато ми го напомнят. Да, завършил съм философия, но още като студент започнах да пиша религиозна философия. Аз съм вярващ човек, аз съм православен човек и не мога да остана при философията… Постарах се да бъда научно коректен, да не говоря просто емоционално – а да аргументирам всичко, да се позовавам на авторите, да споря, да се опитам да аргументирам моите несъгласия с инославните. Но под повърхността главното, което исках, е да възродим евхаристийната радост….

Исках да припомня, че Църквата е радост – и на мен самия, и на вас, и на някои властимащи в Църквата, които напълно са го забравили, и са превърнали тази радост в страх и отграничаване. Ни сме православни, ние сме голямо изповедание и не можем да се държим като секта, не можем непрекъснато да се пазим и да внушаваме кого да мразим – от Запад и от Изток, от Юг и от Север. Вместо това трябва да свидетелстваме за тази радост…“

В края на своята лекция проф. Янакиев сподели нещо лично, свързано с дълбоката вътрешна мотивация да напише книгата – една история за неизразимото чудо на пасхалната радост и за едно необикновено съновидение след далечен майски, но необичайно мразовит Великден, прекаран в Кокалянския манастир при известния дядо Назарий. „По онова време митрополит Йоан беше послушник в Кокалянския манастир. Ето защо, когато написах тази книга, се обърнах именно към него, с когото се знаем от времето на приснопамения дядо Назарий“.

Цялата лекция на проф. Калин Янакиев можете да видите тук.

Близки теми: