В памет на Видинския митрополит Дометиан

На 11 ноември, в деня на св. вмчк Мина, се навършват 85 години от рождението на Негово Високопреосвещенство блаженопочиналия Видински митрополит Дометиан. В продължение на трийсет години и 47 дни той беше духовен отец, архипастир и авторитет на Видинска епархия, както и украшение на родната ни църква.

Той бе космополитна личност. Духовен оазис, изпълнен с любов и състрадание. Искрен и добронамерен. Духовен баща и приятел.

Не бих искал да го величая и да пиша панегирици, за да изявявам себе си чрез него, напротив, искам това, което ще споделя, да бъде за духовна полза, вдъхновение и поощрение за всеки, който ще го прочете, за всички нас – малки, големи, духовни и религиозни, за бедни духом и богати с добродетел.

Битува една приказка – че за покойник не бива да се говори нищо лошо, но това е не защото не е имал недостойни дела, а защото няма възможност същият да се защити пред онези, които говорят за него.
Но в случая за дядо Дометиан тези слова не са актуални. Първо, защото той е човекът срещу когото няма какво лошо да се каже, и второ, защото той, чрез делата си се защитава, те говорят в негово оправдание.
Именно затова бих искал да споделя за част от неговите качества, които го оправдават във всяка една ситуация, като затварят устата на всеки, дръзнал да въстане срещу него.

Първото най-голямо богатство, което имаше покойният и незабравим Видински митрополит, бе неговото възпитание. Възпитание, което бе изградено и утвърдено в ранна възраст от неговите родители, а в пределите в Пловдивската и Софийската духовна семинария, в Духовната академия в София и Московската академия в Загорск (днес Сергиев Посад), то бе обогатено и доизградено.
Беше истински пример за това, че възпитанието е подготовка и важен елемент за бъдещото служение в Църквата, без който никой не би имал успех и напредък в каквото и да било. Възпитанието го бе направило дисциплиниран човек. Неговата дисциплина бе и си остава за пример.

Ще запомня дядо Дометиан още и като един от най-ученолюбивите хора, с които съм имал честта по Божия милост да общувам и работя. От своето детство, ученически години, студентски дни, монашество, свещеническо служение и архиерейско звание, той бе изпълнен с жажда за познание и интелектуално развитие. До последния си дъх той четеше, учеше и обогатяваше своите знания в доброто и полезното. Не минаваше час, в който той да не отвори книга, списание или вестник. Винаги четеше, просвещаваше се и беше в крак с времето и с различните съвременни тенденции. Всичко това бе видно в неговите проповеди, беседи, поучения и разкази.

Винаги насърчаваше младите свещеници, монасите и своите духовни чеда да четат, да се самообразоват и развиват, за да бъдат полезни, както на себе си, така и на Църквата и обществото. Да слушаш и да беседваш с дядо Дометиан бе радост, утеха, вдъхновение.

Пословично бе търпението на дядо Дометиан. Като верен последовател на Спасителя, Господ Иисус Христос, той се бе оградил с велико търпение. Всички се удивлявахме на това му качество, но във всеки един момент си спомняхме думите на Господа: „…с търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19). Търпението му наистина носеше плодове, както за него, така и за околните.

Преминал и през изпитания, и през радости, предугаждаше, за наше удивление, всяко дело, и ние, близките край него хора не можехме с нищо да го учудим. Духовният опит, който бе придобил от висотата на своето служение, щедро раздаваше на всички, особено на онези “всички”, в които нямаше лицемерие и самнонение, а имаше любов.

Ако търсим пример за скромност, да се вгледаме в живота и личността на дядото. Той бе толкова скромен, понякога дори предизвиквайки недоумение в околните. Да, такъв бе дядо Дометиан. Скромен.

Ние, младите духовници, се дивяхме на това и в моменти, в които се изправяхме пред риска да забравим тази смиреност, то той, със свидетелството на личния си пример, ни припомняше, че духовникът трябва да бъде скромен, защото е последовател на Иисус Христос, Който е „пътят, истината и животът“. Той ядеше онова, което имаше сложено на масата, без да проявява претенции към храната. Спеше с мяра. Обличаше се просто. Не пилееше пари за богати и скъпи аксесоари. В целия си архиерейски живот се задоволи с два ката одежди, две митри, които му бяха подарени или ползваше от старите видински архиереи.

В богослуженията бе тих, устремен в духовното, благ със свещенството и вярващите. Не подминаваше беден и страдащ. Винаги имаше стотинка за бедния. Въпреки че бе надарен от Бога с величествен глас, той не се превъзнасяше над другите като певец и познавач на музикалното изкуство.

Дядо Дометиан никога не караше хората да го чакат. Винаги беше пръв на дадена среща, за богослужение. С това не го вълнуваше издигането на личния му образ в очите на хората, а единствено авторитета на Църквата и на духовника.

Никога дядо Дометиан не се е домогвал до власт, пост или слава. Всичко е оставял на Божия благ промисъл. Оставял се е в Божиите ръце. Поради това, че беше Христов, Бог го обдаряваше с всяка радост и утеха. На никого не е правил зло, на никого не е нанасял обида, а със състрадание се отнасяше към немощите на хората. Защото носеше в себе си безгранична любов. Обичаше Бога, Църквата, хората.

Поради тази си любов към Бога, той избра Неговия път. Избра да бъде служител на Христа и хората. Избра безбрачие и гонение. Избра хули и оскърбления… Обгръщаше всички с любов. Нелицемерна, истинска, неподправена и чиста.

Дядо Дометиан често запазваше мълчание и това не бе случайно. Чрез него той искаше да възпитава, смирява и кара особено нас, младите духовници, да се изграждаме като мислещи и мъдри люде. Преди да действаме, да поспрем, да помислим и чрез мъдрост и в дух на братолюбие да вземаме правилните решения.

През целия си съзнателен живот покойният митрополит Дометиан бе воден от чувство на отговорност към настоящето и бъдещето на Българската църква. Неведнъж е споделял тревоги, опасения, а и радости по отношение на случващото се у нас. Той не бе от хората, които само говорят, празнословят и се оплакват. Той бе човек, който споделяше, но с решителност да съдейства за авторитета, издигането и правилното развитие на Българската църква. Поради това той пътуваше по света, създаваше връзки, които благоприятстваха достойното разрешаване на един или друг църковен казус. Бе особено загрижен и за кадрите на Българската църква. Остави след себе си плеада от свещеници, монаси, монахини, духовни чеда. Той бе човекът, който изпрати по света, със своя подпис и протекция, немалко студенти. Всичко това той правеше безкористно – от никого не очакваше нищо в замяна на своите благодеяния. И въпреки че в много случаи дори и не получаваше благодарност, това не го обезсърчаваше, а като че ли му даваше по-голям стимул да подкрепя и вдъхновява младото поколение.

От деня на встъпването си в длъжност като Видински митрополит, дядо Дометиан бе неуморен труженик на Господнята нива. Послушник на Бога. Служи, проповядва, беседва, участва в духовния, културно-просветния и обществения живот на своята епархия. И всичко това с благост, кротост и умиление. Разчитащ не на силните на деня, а на Бога.

Той хвърли, според силите и възможностите си, усилия за храмостроителство и за възстановяването на църкви, за изграждането на нови манастири и монашески братства. Направи всичко по силите си да сплоти своите верни чеда от епархията и да създаде нов, достоен облик на църквата в лицето на народа. Той въздигна епархията и я направи отново жива, достойна, забележима, видна и фактор в духовния и обществения живот на региона и на България.

Заветът на любимия ни дядо Дометиан е скромен, но изпълнен с всяко съвършенство. Той ни завеща всичко онова, което споделих до момента, да го пазим, съхраним, усвояваме и да възрастваме в него. Да бъдем верни на Бога, на Неговата православна църква, на благочестивия и православен български народ. Да бъдем миролюбиви, обични един към друг. Да търсим правдата и да не отвръщаме на удари, нито да се оправдаваме, а с мълчание, разсъдителност и любов да вървим по нашия монашески, духовен път и поприще, като знаем, че не служим на временни и тленни неща, а на Бога и Неговата църква.

Дядо Дометиан бе, остава и ще пребъде като достоен пример на нас и поколенията като истински човек, монах и архиерей. Това ще бъде, защото „правдата му пребъдва вечно“ и защото днес, повече от всякога, имаме нужда от личност като него, която да ни благославя, смирява, направлява и подтиква към единство.

В този съкровен ден, когато си спомняме едновременно със скръб и с радост за дядо Дометиан, ми се иска да припомня тъжната констатация, че понякога едва когато изгубим някого, успяваме наистина да го оценим.  Заветът, който ни оставя покойният архиерей, е да се ценим един други, да знаем, че не бива да се наскърбяваме…

С благодарност към Бога за възможността да бъда част от живота на Видинския митрополит Дометиан, се моля Бог да го упокой в селенията на праведните, за да пребъдва като запалена свещ пред Божия престол, в молитва и застъпничество за всички нас.

Бог да го прости! Царство му небесно!

 

 

Близки теми: