Живейте в Христа! Спомен за отец Ангел



40 дни без отец Ангел. Бог да го прости и упокои с душите на светиите. 

Отец Ангел беше пример за  отдадено и просветено духовно служение.

Често гостуваше в  книжарница „Къща за  птици“; 

следващият текст е част от такава среща. 

Вечна и блажена да бъде паметта му!

 

Нещо, което ме кара да съм горд, че съм християнин, е една част от богословието на преп. Максим Изповедник, в която той ясно изказва, че човек, като център на Творението, е призван на тази земя, за да примирява противоположности.

Първата противоположност е на мъжкото и женското, а последната противоположност, с която човек трябва да се справи, е да примири този свят с рая[1]. Това изглежда много величествено, до момента, в който не осъзнаеш, че ти самият си разкъсван от противоположности. Осъзнавайки това, повечето хора влизат в Църквата с надеждата, че именно там ще могат да примирят тези противоположности, да успокоят себе си и по този начин да тръгнат по пътя на вярата.

Но, ако някой от вас си мисли, че в Църквата няма трагедия, той много дълбоко се лъже. Защото в Църквата се разиграва истински голямата трагедия, до която всеки християнин по един или друг начин се докосва. Християнинът е драматичен герой, който преминава през различни ситуации, единствено и само за да насити себе си с вяра. Уверен съм, че тази вяра, която ни е дадена от Господа, в никакъв случай не е статична, а носи динамика. И нашето призвание е точно това – постоянно да насищаме себе си с вяра. Тогава, вярвам аз, ще преодолеем всички онези трудности, понякога невъзможни в този свят, за които търсим подкрепа в психотерапията или другаде. Влизаме в съответни общества, където ясно е застанал някой гуру и ни дава отговори на всички необходимости, които имаме, но тези отговори невинаги са верните.

Сещам се за един философ[2], който се помъчил да напише своята етика, изразена по геометричен начин. Когато един от неговите критици го попитал: „Откъде знаеш, че твоята философия е най-добра?“, той отговорил: „Аз не знам, че моята философия е най-добра, но знам, че е най-вярна. Така както знам, че сборът от ъглите на един триъгълник винаги е равен на два прави ъгъла.“ Като че ли на нас, хората, това ни е достатъчно.

Но в цялата стихия от общопризнати съждения, които ние структурираме като наука или като конкретна истина, която е изградена вследствие на някаква верификация, изведнъж Църквата дава нещо друго. Или поне се мъчи да даде другото. И в това е трагедията. Да надхвърлиш, да погледнеш над това, че сборът от ъглите на един триъгълник винаги е равен на два прави ъгъла – в самото начало това може много да те обезпокои. Но когато осъзнаеш другия, веровия гносис, който в никакъв случай не се нуждае от верификация, тогава го приемаш. Тогава можеш да наситиш и себе си със спокойствие. Всички ние се нуждаем от това.

Аз самият все още не мога да кажа, че нося вярата на св. апостол Павел. Съобразявам се с всичко, което е изградено като канон в Църквата. В периодите, които са дадени за пост, аз постя, и изведнъж отварям Послание до Римляни, където апостолът казва, че немощният във вярата яде зеленчука (Вж. Рим. 14:2). Аз го ям този зеленчук и нямам увереността и способността в себе си да предизвиквам тези, които са около мен, защото все още нямам вярата на св. апостол Павел. Това обаче не трябва ни най-малко да ни натъжава. Точно обратното, можем да се амбицираме и да търсим тази вяра.

Би било много лесно, ако имаме стареца до себе си. Като че ли у нас в България старецът се изгуби някъде, в никакъв случай не е традиция на изграждане. Мисля, че старецът е явление, чудо на света. Той се появява най-необичайно в най-необичайните места и носи Божията благодат в себе си. Носи онази премъдрост, за която отново апостолът ни призовава – да се насищаме с ум Христов. Това е трудното. Но надеждата не е изгубена, защото има млади, прекрасни свещеници, които искат да отдадат себе си и да помагат на хората, които са се устремили по пътя към Бога, към живот в Христа.

Още веднъж казвам, трудно е, но не е невъзможно. В интимността на разговора между вярващия и свещеника се предава тази греховност пред Господа, защото в това вярваме и в това е силата на Тайнството на изповедта – вярата, че на тази изповед пред нас присъства Самият Господ Иисус Христос. Пред Него разкриваме (не че Той не знае), че можем да преодолеем страха и срама от удобството си, и ясно да изкажем онова, което сме прегрешили, това, което ни тежи дълбоко в нас. Да освободим по някакъв начин съзнанието си, за да достигнем до това негово преобръщане, метаноята, истинското покаяние. Да осъзнаем себе си като Христови.

Всички ние, които живеем в Църквата, можем да бъдем Христови. Да преминем през Христа, оличностявайки себе си – това е трудният процес. Не само обществото или средата, в която живее, изгражда личността. Безспорно те влияят, но истинската личност – такава, каквато искаме да изградим в себе си, за да застанем пред Личностния Бог –  става с този Христос, Който дойде тук сред нас. И понеже тук постоянно се говореше за религиозността – точно това не мога да го разбера. Щом Христос дойде при нас, за каква религия става въпрос? Той разби всяка една религия. Всички ние сме вярващи, нямаме нужда от това ligare[3], от връзка. Христос е тази връзка. Живейте в Христа. Имаме възможността да отхвърлим от себе си множеството греховност и проблематиката на този свят, която по всякакъв начин ни води към униние, затваряне в себе си и към отсъствие на радост. Обръщайки се към жените мироносици, първите думи на Христос след Възкресението, бяха точно тези: „Радвайте се!“ (Мат. 28:9).

Християнинът е призван към тази радост. Знам, че много хора ще кажат – живеем в такива времена, живеем в такава страна, където, ако трябва да се радваш, може би ще изкажеш някаква степен на олигофрения, на малкия разум, който по никакъв начин не може да осъзнае какво става около него. Но си спомням посланието до Диогнет, където има определение какво е християнинът[4]. Безспорно има алюзия с Посланието на апостол Павел до Коринтяни – че ние живеем в този свят и в същото време истинската страна, към която се стремим, е онова, което ни предлага по нелъжовните Си слова Самият Господ Иисус Христос. Жилищата, приготвени за нас, там, при Отца. Там, където е истинският живот, животът с Бога. (Вж. 2 Кор. 5:1-4)

Това ни дава упование – единствено тази вяра. И не защото е доказано, че сборът от ъглите на триъгълника е равен на два прави ъгъла, а защото виждаме в невидимото, в тайнството на Църквата. Влизайки в стихията на светата Евхаристия, възприемайки частицата божественост, устремявайки се да получим ума Христов, ние виждаме нещо друго – истина, която разтваря този свят и ни отвежда към другия. Тогава осъзнаваме и радостта да живееш в този свят.

Знам колко е трудно. Много са въпросите: „Защо, след като съм толкова вярващ, при мен дойде болестта?“, „Защо този, който през цялото време показваше в църквата и в обществото единствено това, че е християнин, претърпя толкова мъка?“… Много са тези „защо“. Това по някакъв начин ни свива, като че ли погубва вярата ни. Не осъзнаваме, че има неща, през които трябва да се премине. Никой не ни лишава от тази трагедия, само защото сме християни. Точно обратното е. Трябва да преминем нея, за да покажем силата и вярата си.

Има хора, които постоянно крачат през тази трагедия, и носейки в себе си вярата във Възкръсналия Христос, успяват да преодолеят всичко това. Виждат в нищетата красивото и пустошта в охолството. Виждат във видимо грозното възможността за нещо прекрасно. И носят онази Премъдрост, от която всички ние се нуждаем. Това дава Църквата. За да достигнеш до мъдростта, трябват усилия. Не е достатъчно да ходиш на църква, да стоиш на Литургия, да се срещаш със свещеника, да се изповядваш. Църквата няма достатъчност, вярата ни няма достатъчност, няма насищане.

Четох за разговора между един юноша и един мъдрец. Юношата отишъл при мъдреца и му казал: „Научи ме да обичам“. Мъдрецът отвърнал: „Тази работа не е лека, но не е невъзможна. Научи се да обичаш камъка, след това растението, животното, чак тогава хората. Насищай себе си с любов, и когато наситиш себе с любов, тогава ще си разбрал, че обичаш“.

В християнството обаче няма насищане. Любовта няма предел, тя на всичко вярва и на всичко се надява. И най-важното – всичко претърпява. Тази любов никога не отпада. (Вж. 1 Кор. 13:7-8)

Съвременните християни, носейки в себе си болестта, понякога ми приличат на древните мъченици, които се хвърлят на арената пред лъвовете, за да бъдат разкъсани, но да покажат вярата си. И сега, сред страшните заболявания, които властват, понякога сякаш носим в себе си точно това мъченичество и трябва да го извървим. Просто трябва. Това е силата на духа на християнина. Той винаги се е показвал като воин Христов, преминава през предизвикателствата, за да покаже на света и на ближните, че всички противоположности могат да се примирят. Именно чрез вярата във Възкръсналия Христос.

 

Източник: Списание „Свет“, бр.6/2021

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...