Издателство „Омофор“ ви очаква от 13 декември на Софийския международен панаир на книгата
От утре започва най-мащабното и дългоочаквано книжно събитие за сезона – 44-ият Софийски международен панаир на книгата (който ще продължи до 18 декември).
Издателство „Омофор“ очаква на своя щанд в НДК читателите на стойностната християнска литература с най-новите си заглавия и големи отстъпки!
Какъв по-личен коледен подарък за любим човек от една вдъхваща вяра и надежда книга?! Сред новите заглавия на издателството са книгите „Паламика“ на Георгиос Мандзаридис, „Зографи отвъд границите“ – изследване на Ваня Сапунджиева, посветено на Тревненската художествена школа, „Готово е сърцето ми“ на Майка Мария Скобцова и др.
Всички книги за издателството ще могат да се закупят с отстъпка между 20 и 30%.
„Омофор” ви очаква на щанд № 429 (етаж 4) в НДК, от 10 до 20 ч.ч., между 13 и 18 декември 2016 г.
Представяме ви и откъс от най-новата книга на издателство „Омофор“ „Готово е сърцето ми“, събрала част от творчеството на Майка Мария Скобцова – нейни богословски и философски есета, публицистични текстове и др.
ХРИСТИЯНСТВОТО
„Розовото християнство” – има ли го? Има ли цвят нажежената до бяло стомана и можеш ли да я погледнеш, за да определиш цвета ѝ. Като нажежена стомана християнството пронизва сърцето и го изпепелява. И човекът изплаква „Готово е сърцето ми, Господи, готово е!”. И в това е цялото християнство.
Съществуват обаче безброй подмени на християнството. Например религията на „благоденственото и мирно житие” – това като че ли хармонично съчетаване на правилата с бита. В богослужението сърцето не гори, а примира. Светлината не ослепява, а гали. Какво означава това? Може би, че „блажени са примиращите, блажени са галените, мирните и безметежните“… Християнството падна на нашата планета като огромен астероид и я разсече на две. То пада в душата на всеки човек, на всяка нация, на всяка епоха и ги разсича на две. Едната част спокойно продължава да живее както е живяла по-рано, а другата започва да гори. И тази горяща душа изпълва всичко около себе си като зараза, като пожар, като поток или огнена пещ.
Нажежената душа казва: „Христос ме мъчи. Блажени са измъчваните заради Христовата тайна. Блажено е пламтящото сърце, защото то е готово!”. Оттук идва всичко; оттук израства монашеството, истинската аскетика, оттук са всичките ни безбройни кръстове, тук става и срещата лице в лице със смъртта, тук е Христовият Кръст, Христовата Смърт.
Християнинът се кръщава с Христовата смърт.
Християнинът се венчава със смъртта.
Християнинът живее целия си живот редом със смъртта.
Няма да повтарям за хиляден път характеристиката на нашето време. Неговата гибелност е очевидна за всеки, който не е сляп. Всеки, който не е глух, чува подземните тътени на приближаващото земетресение. Но нашето време има една черта, чието констатиране може да се стори на някого парадоксално. Парадоксът е в това, че нашето безбожно и не толкова нехристиянско, колкото материалистично, нихилистично, рационалистично време е същевременно като че ли най-вече християнско и призвано да разкрие и утвърди в света християнската тайна. И този парадокс се доказва не от появата на някакви нови християнски направления, не от наличието на крупни богослови или пък от икуменическото движение, а от самата същност на нашата епоха с нейната гибелност и безпомощност.
Колко идеалистични ни се струват миналите векове! Колко стабилен и неприкосновен изглежда тогавашният живот, устройство, държавни граници, икономика, управление, мислене, колко установени ни се виждат философските системи, колко спокойно – темпото на живота, колко стабилни ни се струват професиите, здравото семейство, святата и неприкосновена частна собственост, мощта на църковния организъм… Триизмерното пространство изглеждаше ненарушимо, а законите на природата отрязаха пътя на всички чудеса. Прогресът на еволюцията бавно теглеше талигата си през планината, към общодостъпното човешко щастие, към точно премерената справедливост, към пресметливото братство на човечеството. Този езически живот в по-груба или по-изтънчена форма нерядко проникваше и в християнското съзнание.
Но ето че домовете ни започнаха да се люлеят и стените паднаха, а зад тях се оказаха не познатите улици, с които сме свикнали, а необятни руини, сред които бушуват всички ветрове на вселената. Животът се оказа кратък, нестабилен и не много скъпо оценен, а границите на държавата се изкорубиха и стесниха, въздушните замъци рухнаха и в човешката душа нахлу първобитният хаос. Вместо самоувереността на нашия живот и вярата в съдбата, към нас се втурна смъртта. Смъртта ни направи по-далекогледи, по-прозорливи; смъртта изтри всички шарки и причудливи рисунки на живота и ги замени с простата и единствена рисунка на КРЪСТА.
Човечеството се събуди, огледа се и с удивление видя, че се намира на Голгота. И Голгота постепенно се оказва единственото място за човешката душа, защото всичко друго е разобличено, нереално, призрачно и недостатъчно сериозно…
