На 6 ноември се изпълват 10 години от кончината на патриарх Максим
„Блажени са мъртвите, които умират в Господа, нека починат
от трудовете си: делата им вървят заедно с тях“
(Отк. 14:13)
На 6 ноември се изпълват 10 години от кончината на блаженопочившия български патриарх Максим.
Със синовна признателност да се преклоним пред светлата му памет за неговото ревностно първосветителско служение на родната ни Българска православна църква – Българска патриаршия!
Преминал в Царството на вечността и радостта, той остава усърден молител за скъпия ни народ пред престола на Бога Всевишний!
Бог да го прости и упокои!
Вечна и блажена да пребъде паметта му!
По решение на Св. Синод на БПЦ-БП, на 06.11.2022 г. (неделя), от 09:00 ч. в Троянската ставропигиална света обител „Успение Богородично“ ще бъде отслужена Архиерейска заупокойна св. Литургия, след която към 10:30 ч. ще бъде извършена панихида.
Българският патриарх Максим е роден на 29 октомври 1914 г. в село Орешак, Троянско, в семейството на Пена Борджукова и Найден Минков Рачев. Кръстен е с името Марин Найденов Минков.
Като предстоятел на Българската православна църква той успява, в трудни времена и условия, да съхрани нейната цялост и чистотата на догматичната ѝ вероизповед, да отстои обществения ѝ авторитет и да извърши всичко, което е възможно, за да се открива пътят на спасението за всеки българин. През тези години държавата дори търси сътрудничеството на Българската църква по темата за мира в света. Негово Светейшество участва активно в междудържавни и междуцърковни форуми за отстояване на християнските миротворни принципи.
Светейшият патриарх Български и Софийски митрополит Максим се престави в Господа сутринта на 6 ноември 2012г. Последното му явяване сред народа е на 15 август с.г. в обичната му Троянска света обител, където той дава своя прощален трикратен благослов от манастирската докса, възправен пред образа на Божията Майка Троеручица. Официален сайт на Св. Синод на БПЦ-БП
℘
Редакцията на портала Православие България изразява синовната си обич и почит към пристопаметния патриарх Максим с този текст, публикуван за първи път пред 1912 год. Бог да го прости и упокои със Своите светии!
Той прости на всички
Илиана Алексадрова
Преди доста години прочетох в отминалия вече вестник „Демокрация“ следните редове: „Само смъртта на дядо Максим може да промени ръководството на БПЦ, а не тромав орган, какъвто е Църковно-народният събор…“ Бях от новоначалните тогава, и по детски бързо и окончателно определих отношението си към разкола през тази статия. Тя говореше, най-вече на интуицията ми, не просто за изкривено църковно съзнание, но и за нездрава – чисто човешки – психика. Не повярвах сякаш, че можеш да напишеш такова нещо пред очите на този, за когото се отнася. Бил той патриарх или не. Толкова за църковния дух на онази демокрация. Гледайки разкола, постепенно научавах, че не всичко, което пише, крещи или проповядва християнски лозунги, е църква. В това число и православна. Че Църквата е семейство, а семейството е там, където си обичан и обичащ. Пък любовта не може да се сбърка.
Патриарх Максим си отиде. Години след като отмина този разкол, докато идват и отшумяват нови удари върху Църквата в България, нови трудности и нови грешки… Той беше верен на обетите си, верен на Църквата, верен на убежденията си, че с мир и търпение трябва да се търси решение на конфликтите. Беше верен в служението си. Отиде си някак неочаквано, въпреки напредналата си възраст. И мълчаливо отвори един огромен въпрос пред църковната общност в България: бяхме ли ние верни.
Да си верен не означава просто да вярваш, или да се подчинявяш, или да служиш. Да си верен значи да обичаш и да се доверяваш. Обичахме ли ние, българите, нашата Църква, нашия Патриарх, от когото очаквахме толкова много? Включително и да поеме отговорност и да попие цялата омраза на политическите трагедии в най-новата ни история, истерията на своите и на външните, личните амбиции и борби в Църквата и около нея, новите политически и бизнес заигравания с Църквата… Обичахме ли?
Медиите днес разпространяват изявление на Балканското Атонско сдружение, което говори за чудеса около смъртта на Патриарха. Духовниците виждат знамение в червените петна по иконата „Достойно есть“, която пристигна преди дни в България, и в бурята през нощта на смъртта му. Не съм виждала иконата, но живея близо до Университетската болница „Лозенец“. И наистина, в онази нощ се събудихме от ураган, който бучеше и буквално тресеше сградите. Помислих, че никога, при всички кодове червено, не е имало такава буря. Вечерта беше топла и спокойна, сутринта също. Не знам какви сили раздвижиха въздуха онази нощ, но бяха силни! И си казах, че може би действително природната стихия в часа когато Патриархът е предавал духа си дойде, за да разтърси съня ни. Най-вече духовния. Да подсети, че мълчанието на Патриарха невидимо държеше много стихии, пред които Църквата, разбирайте – ние, удобно спеше през последните години. И че е време да се събудим, защото когато той няма повече да бди над този сън, и когато няма да има кого да подозираме, обвиняваме или жертваме, ще трябва сами да се изправим срещу стихиите. Като Църква, не просто като общество, което интригантства, политиканства и търси своето.
В медиите се появиха първите анализи, предупреждения и препоръки за това как да се избере нов патриарх. Бързо стана. Но не това е най-тъжното. А неспособността да погледнем на това събитие иначе, освен политически. Един професор по философия, църковен човек, призова журналистите да разследват добре досиетата на кандидатите за нов патриарх. Да разследват. Журналистите. Чудя се, ако така мислят за Църквата философите, какво ли мислят тези, които не са фило-софи. Патриархът нямаше досие. Но и това не се оказа достатъчно, защото може пък и да е имал, казваха журналисти, и да е изчезнало. Понеже нали знаем, че за всичко може да се каже всичко… дотогава, докато нямаме критерий да подредим това всичко. Но ако критерият е Христос, не е важно какво се е случило, а къде е истината; истината не е в случките, а там, където е Христос. И тогава няма ли да е по-лесно да приемем, че Господ повече от журналистически разследвания може да яви това, което е за явяване, и да направи да се случи това, което е добро и полезно? И че не в бъбривите тенденциозни писания (освен ако някой не вярва в безстрастието на българските медии), а в простите молитви на църковния народ има сила, която спасява и утвърждава.
И друго си помислих, като си спомних онази буря. Колко самота и болка има в това да си български патриарх. Това е вярно за всяка публична фигура; и сигурно е най-вярно за публичните фигури в България. Но патриарх не е просто публична фигура, а Църквата не е просто публика. Църквата е общество, семейство, „род избран“… А Патриарх означава глава на този род, пръв по старшинство. Означава също баща. И така ние, които често в годините роптаехме и се чувствахме необгрижени от Църквата, и търсехме сметка на Патриарха за неговите избори, пак да се попитаме, когато се прощаваме с него, дали ние го обичахме синовно. За да бъде това наистина прощаване! И ако не разбрахме докрай начина, по който той обичаше и се грижеше за Църквата, да се попитаме за нашата способност да се грижим и да обичаме.
Патриархът си отиде тихо, след като прости на всички всичко, което понесе. Отиде си с болката да осъзнае, че вече не може да влияе на решенията за управление на Църквата. Можеше само да се моли. И вярвам, че ще продължи да се моли за нас и за Църквата в България там, където е сега. Вечна му памет!
Да се помолим и ние.
