„Подобното на небесното в нас разпознава божественото…“ Напусна ни отец проф. Радко Поптодоров
Отец професор Радко Поптодоров
На 27 септември 2021 год., на 97 годишна възраст в дома си е починал обичания от поколения богослови и от широката православна общност на вярващи християни в България, протопрезвитер проф. д-р Радко Поптодоров.
Професор Поптодоров е един от символите на трудния път, който богословското образование в България извървява през годините на комунизма и до днес. Той е роден на 11 септември 1924 г. в с.Градец, община Видин, в свещенническо семейство. Основно образование завършва в родното си село. През 1938 г. продължава образованието си в Духовната семинария в София. През 1946 г. постъпва като редовен студент в Шуменския педагогически институт за прогимназиални учители. Изключен е от института по политически причини. Записва и завършва Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски“ и е приет за редовен асистент във факултета и докторант на протопрезвитер акад. Стефан Цанков. През 1964 г. завършва право в Софийския университет. От 1960 г. е назначен за доцент, а през 1966 г. за професор и завеждащ катедра “Църковно право” в Духовната академия – София.
В продължение на повече от 50 години проф. Поптодоров преподава каноническо право в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Той е автор на десетки публикации в областта на църковното право и историята на Българската православна църква, както и на книгите “Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века”, “Православно – християнската вяра и българската православна църква като фактори за запазване на българския народ…”, “Преломното значение на покръстването и на основаването на българската църква…”, “За богопознанието”, “Съборното начало в църквата” , “Търновският архиепископ Василий (1185 – 1234)– неизвестен и непознат”, “Врачанският митрополит Паисий” и др. Дълги години е председател на Съюза на свещениците в България.
„Помня още първия ден в института, влизам на лекция както съм още с военните дрехи. Преподавателят по философия ни проверяваше в списъка име по име, кой присъства, и когато стигна до мен, ме попита защо съм в тези дрехи. Аз му отвърнах, че току-що съм се уволнил от казармата. Попита ме кое училище съм завършил. Когато му отговорих, че съм учил в Семинарията, той звучно се изсмя и каза: „Ха-ха-ха, тия там, в Семинарията, учат, че човекът има душа. Достатъчно е да му дам една чаша алкохол да му умре душата.“. Стана ми ясно, че ще говорим на различни езици…
Мина един семестър и ето че отново съм на една от лекциите на същия преподавател по философия… Говореше
ни за гносеологията. От прозореца до нас достигаше мелодията на една известна песен „Марина, Марина“, която идваше от уличните музиканти на десетина метра от сградата на института. И тогава преподавателят ни каза: „Тия западните философи сеят заблуда с твърдението, че ние не можем познаем по научен път явленията в тяхната същина. Ето например чуйте тази музика – нима не можем да я познаем в нейната същина? И това го откри не друг, а другарят Маркс. Тогава аз вдигам ръка и заявявам: „Вие казвате, че музиката, която долавяме от прозореца, е същината на това, което ние приемаме чрез материалните си сетива? Но това не е вярно. Пише го в учебника по физика – това, което достига до ушите ни, са звуковите вълни, а ние имаме вътрешен усет за песента, за музиката. Например тонът ла от първа октава има 432 трептения в секунда…“.
Целия разговор с отец проф. Радко Поптодоров може да прочетете тук:
Вечна и блажена да бъде паметта му!
