В памет на Сергей Фудел
Сергей Фудел, руски духовен писател, е роден през 1900 г. в семейство на свещеник. “Това бе странно време – пише Сергей Иосифович – когато сред общото неразсъждаващо благодушие на горните класи отделни хора страдаха със страданието на една умираща ера”. Спомените на писателя започват от дореволюционна Оптина пустиня и се преплитат с доста трогателни етюди за стара Москва. “Храмът ”Никола Явени” в средата на Арбат имаше толкова красива, нискозвучна голяма камбана, че когато нейният звън се издигаше към небесата, минувачите неволно забавяха крачка, сякаш с желанието да вървят в такт с това движение към вечността”. Това светло начало сякаш дава възможност на читателя също да забави крачка и да събере сили преди пътешествието по страниците на мъченическата руска история на XX век.
Сергей Фудел ни запознава с последните старци от Оптината и Зосимовската пустини – отците Анатолий, Нектарий и Алексий, с видни представители на “умиращата ера” – приятелите на своя баща – философа-византинист Константин Леонтиев, отец Павел Флоренски, идеолога на монархията (и бивш, тоест покаял се, идеолог на терористичната организация “Народна воля”, организирала убийството на цар Александър II) Лев Тихомиров, след това ни води в Зирянския край (съвр. Коми), където заедно с него били заточени някои канонизирани днес свещеномъченици. С някои неща в тези спомени можем да не се съгласим – все пак след отминаването на много десетилетия и при възможността да се запознаем с много документи някои събития и хора изпъкват в друга светлина. Но и при самия автор те остават встрани от главното. А на нас, християните от XXI век, ни липсва тъкмо това главно, липсва ни църковният опит, който С. Фудел споделя толкова щедро и толкова искрено, липсва ни опита на общуване със свети люде – днес ние дори не си представяме какво е това; светостта за нас, както вярно отбелязва писателят, това са само титли, тоест надписи върху иконите. Толкова по-ценни са спомените му за Божиите хора – неговите удивително живи спомени, преодолели пространството, времето, и най-важното – успели да си пробият път към нашите сърца. Защото “край топлината на светата душа се топи ледът на сърцето”.
Примерът на светия живот и истинската християнска любов, познаването на “живите икони” са необходими за нашето укрепване във вярата. Нерядко ни се случва да чуем за недоверие на хората към Църквата. Това е следствие от незнанието и неразбирането на това що е Църква. Да, в църковната ограда може да се види всичко, което се среща и в света – студенината, лъжата, тщеславието, лицемерието и дори неверието. Мнозина се изкушават от това. Може дори да им се привиди, че “на Тайната вечеря на Църквата седи не един Юда сред единайсет свети и любещи ученици, а дванайсет невярващи и студени Юди” – тази мисъл също принадлежи на С. Фудел. В няколко свои творби той пише за призрака, “двойника” на Църквата, който “извършва в историята ужасното дело на провокацията: създава у хората впечатлението, че няма друга Църква освен него, че на земята вече не присъства Христовата правда”. Този опит за подмяна, “вътрешната тъмнина” са съществували винаги (писателят неслучайно се спомня за Юда), като “следствие от откъсването на вярата от любовта, вероучението от живота, създаването на някаква призрачна, словесна или “символична” вяра, която не върви по пътя на подвига, пътя на изпълнението на заповедите”.
И колкото повече време минава, толкова по-страшно ще бъде настъплението на тъмните сили и срещу Църквата Христова, и срещу малката църква – човешката душа. Трябва да сме готови за това и да водим постоянна борба със злото вътре в нас, а с това и вътре в Църквата. За това ще ни помогне чудесната книга на С. Фудел – “Пътят на Отците”, където той по собствени думи се опитва да “даде на съвременния християнин, живеещ “в света”, сборник четива по монашеска аскетика, извън която е неразбираемо онова първично християнство, към което, очевидно, ще се завръща постепенно вървежът на църковната история”.
Тази мисъл – за завръщането към първоначалното християнство – се проследява почти във всички творби на писателя. Самият той трябвало да преживее времена, подобни на първохристиянските. Младостта на С. Фудел протекла през годините на Октомврийската революция и гражданската война, за които той пише така: “Днес онези, които на са преживели тези години – 1918, 1919, 1920, не могат да си представят нашия тогавашен живот. Това бе живот на оскъдица във всичко и на някаква велика тъмнина, сред която, осветен от собствените си светлини, плаваше свободният кораб на Църквата. В Русия продължаваше да съществува старчеството, тоест духовното ръководство в Оптината пустиня и другите манастири. В Москва не само при о. Алексий Мечев, но и в много други храмове започна духовна пролет, ние я виждахме и дишахме с нея”.
А през 1922 г. студентът от философското отделение на Московския университет Сергей Фудел бил арестуван за съпротива срещу обновленския разкол (възникнал при съдействите на новите стопани на страната) и затворен в Бутирския затвор. В същия онзи затвор, където някога служел като затворнически свещеник неговият баща – Йосиф Фудел, сменил кариерата на юрист със свещенство по благословението на оптинския старец Амвросий. От 1892 г., в течение на 15 години, не пестейки сили, отец Йосиф обгрижвал населението на този “Мъртвешки дом” – “духовно болни хора и онези от тях, които са най-възприемчиви към духовната светлина”, както се отзовал сам той за тях в писмото си до С. Рачински. С промяната на властта в Русия се променил качествено и съставът на затворниците. В началото, през март 1917 г. във връзка с амнистията, обявена от правителството на Керенски всички затворници – и политически, и углавни – били пуснати на свобода. Но изминало съвсем малко време и затворите започнали да се пълнят с други “престъпници”. Ето какво пише С. Фудел: ”В килията по мое време имаше понякога до петима архиереи и неколцина свещеници”.
Но далеч не с всички се “церемонели” така. Според статистиката на гоненията срещу Руската православна църква през XX век, подготовена от Православния университет ”Св. Тихон” (подготовил също и тритомно издание на творбите на С. И. Фудел), само през 1918 г. били разстреляни 3 000 свещенослужители. През 1937-1938 г., когато страната била залята от поредната, четвърта, вълна на антицърковни гонения, тази цифра се увеличила многократно: около 200 000 репресирани и 100 000 екзекутирани. Точно тогава били разстреляни бившите съкилийници на С. Фудел и спътниците му по първото зирянско заточение: Казанският митрополит Кирил (Смирнов), Астраханският архиепископ Тадей (Успенски), Владимирският и Суздалският архиепископ Николай (Добронравов) – всички те са канонизирани днес. А оцелелият епископ Атанасий (Сахаров) от 33 години епископство само през три успял да ръководи епархията си, останалото време прекарал по затвори и лагери, а в паузите между тях – в заточение, както сам той казвал: ”за малко почивка”.
Колкото за самия Сергей Йосифович, той бил арестуван и заточван три пъти. В Зирянския край останал до 1925 г., след това през 1932 г. попадал в лагер във Вологодска област, а след Втората световна война, който изкарал като редник, воювал и край Сталинград, го заточили в Красноярския край до 1951 г. За какво? За верността му към Христос. Заради същата тази вярност, мисля, не е бил реабилитиран и по време на Хрушчовото “затопляне”. И затова не могъл да се върне нито в родната си Москва, нито в Загорск (тъй се наричал по съветско време Сергиев Посад), където живеел преди войната. Според тогавашните закони излежалите затвора престъпници не можели да живеят в столицата и на разстояние от 100 километра от нея.
През 1962 г. Сергей Йосифович и Вера Максимовна Фудел с благословията на своя стар приятел – владиката Атанасий (Сахаров) се заселили в град Покров, Владимирска област. Тук Сергей Йосифович написал повечето свои трудове: “Записки за литургията и Църквата” (1972-1976), “Светлината на Църквата”, “Съборността на Църквта и икуменизмът”, “Свещеното предание”, “За църковното пеене”, “Наследството на Достоевски”, “Славянофилството и Църквата”, “Началото на познанието на Църквата” (за о. Павел Флоренски) и др. Той не можел да не се досеща, че приживе няма да ги види издадени.
Работата си над тези книги, както изглежда, Сергей Йосифович възприемал като свой християнски дълг. Той разбирал, че е смешно да разчита да получи нещо за тях по съветско време. А междувременно семейство Фудел се нуждаело доста. Не е трудно да си преставим колко нищожна пенсия получавал човекът, заработил трудовия си стаж по лагери и заточения. Сергей Йосифович знаел седем чужди езици (английски – блестящо), Вера Максимовна – пет, понякога те изкарвали някоя-друга рубла с преводи за Патриаршията. И пеели в местния храм, но това със сигурност било безплатно.
Старост, бедност, болести, постепенно настъпваща слепота, откъснатост от децата и близките, проблеми на провинциалния бит – такива са последните години от живота на Сергей Фудел. Той починал след тежко заболяване през март 1977 г.
Съдбата на Сергей Йосифович Фудел не е кой знае каква рядкост за Русия през XX век. Да си спомним цитираните по-горе ужасяващи цифри. Дори самите врагове Христови не очаквали от оскъднелия с вяра и любов народ такъв огромен брой изповедници – хора, готови на мъки и смърт заради вярата си. Именно затова богоборците заедно със силовите методи на борба – физическото изтребление на пастирите и православното паство, разрушаването на манастирите и храмовете – влагали голям труд, за да разложат морално духовенството и да преродят либерално Църквата. С. Фудел пише, че това е “опит на злото чрез вътрешната некротизация на тъканите на църковното тяло да докаже призрачността на неговото битие, тоест практически, не на събори, а на дело да докаже лъжливостта на догмата за Църквата”. И веднага, напомняйки ни често забравяното от нас обещание: “… и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18), уверява: “Нито тъмнината на историята, нито все по-увеличаващата се тъмнина на църковната действителност няма да угасят светлината на светата Църква”.
С тази вяра в непобедимостта на Църквата, в реалността, а не в алегоричността на нейната святост, живееща в реалните хора, са изпълнени всички творби на Сергей Фудел. Навярно тъкмо това ги прави толкова светли, трогателни до сълзи, и толкова убедителни.
Превод: Андрей Романов
