За съвременната външна мисия на Руската православна църква

Документът е приет на заседание на Светия Синод на Руската православна църква на 16 юли 2013 г. (журнал № 80)
На 27 март 2007 г. на заседание на Светия Синод на РПЦ беше приета „Концепция за мисионерската дейност на Руската православна църква”. В нея са формулирани общите принципи, цели и задачи на мисионерското служение, рамкирана е мисионерската отговорност на свещенослужителите и миряните, описани са формите и методите на съвременната мисионерска дейност. Като една от нейните форми е посочена външната мисия, на чиято детайлна разработка е посветен и настоящият документ.

Терминът „мисия” произлиза от латинския глагол mittere в значението му на „изпращам, отправям” и означава „задача, поръчение”. Първите християнски мисионери са апостолите (букв. „посланици”), изпълняващи дадената им от Самия Господ и Спасител Иисус Христос заповед: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал…” (Мат. 28:19-20).
В Символа на вярата Църквата е наречена „апостолска”, което насочва не само към апостолската приемственост на вярата и ръкоположенията, но и към призванието на Църквата винаги да проповядва християнската истина. По такъв начин, мисията е присъща на самата природа на Църквата: Христовата църква е мисионерска Църква.
През историческото й развитие се променят формите и методите на мисионерска работа, в резултат на което възникват понятията външна мисия и вътрешна мисия.

1. Понятие за външна мисия

Разликата между външна и вътрешна мисия е свързана с различие в адресатите на мисионерското служение на Църквата, а също и в условията за нейното осъществяване.
Вътрешната мисия е насочена към членовете на Църквата, включвайки онези, които са кръстени, но не са достатъчно просветени в православната вяра, нямат опит от участие в тайнствения живот на Църквата, и служи за духовното израстване на нейните членове. Неотменна част от тази мисия са катехизацията и религиозното образование.
Външната мисия е насочена към хората, които се намират вън от Църквата. Адресат на външната църковна мисия са привържениците на различни вярвания и носителите на различни мировъзрения – както религиозни, така и нерелигиозни (светски). Нейна цел е приобщаването на нови членове към Църквата и като следствие – създаването на църковни общини или включване на новопокръстени членове в живота на вече съществуващите общини.
Дълго време външната мисия на Църквата представлява пряка проповед на Евангелието на нехристиянските народи. Следвайки думите на Спасителя, Църквата от самото начало на своето съществуване проповядва Евангелието на всички „далечни и близки” (Еф. 2:17), и тази проповед води в историята до възникването на всички съществуващи Поместни църкви.
Благодарение на мисионерската дейност на Руската църква, православието се утвърждава сред много племена и народи, обитаващи на нейна канонична територия. До 1917 г. нашата Църква осъществява своята външна мисия сред нехристиянските народи в Руската империя на територията на Сибир и Далечния изток, а също извън пределите на Руската империя – в Япония, Китай, Корея, Северна Америка.
Проповедта на руските мисионери е съпровождана от изграждането на църковни общини, включващи новопокръстени християни, активна преводаческа дейност, строителство на храмове и манастири, основаване на духовни училища, школи, библиотеки, лечебници и занаятчийски работилници. Ярък пример остава японската мисия, плод на мисионерските усилия на светител Николай Японски: започнала с един храм при руското дипломатическо представителство, тя прераства в Японска автономна православна църква, която продължава и до днес спасителното дело на проповедта в своята страна.
Резултат от многогодишните подвижнически трудове на руските мисионери в Китай и Америка става създаването на Китайската автономна православна църква, възраждаща се след тежките години на „културната революция”, и Православната църква в Америка, получила автокефалия от Руската православна църква през 1970 г.
До Революцията от 1917 г. външната мисия се провежда от Руската църква мащабно и организирано, но по време на гоненията от атеистичния режим през ХХ век тази дейност в предишните й форми става невъзможна. Тя запазва частична организираност единствено зад граница, а в СССР се свежда до индивидуалното свидетелство на свещенослужители и миряни, нерядко придружено от изповедничество и дори мъченичество. Мащабната мисия на Църквата става възможна едва след придобиването на нейната свобода.

2. „Мисия на присъствието” и нейните форми

Мисията като пряка проповед досега остава основно призвание на Църквата – там, където това е възможно и уместно. Въпреки това днес, освен директната мисия, специално значение придобива дейността, която можем да наречем условно „мисия на присъствието”, тоест свидетелство за Евангелието не пряко, а косвено – чрез изразяване на православна позиция в различни сфери от обществения и културния живот на страните, в които живеят представители на нашата Църква. Необходимо е да различаваме следните форми на мисия на присъствието:
Информационна – разпространяване на знания за историята на християнството, за Православната църква, за културата на православните народи, съобщаване на позицията на Църквата по широк кръг въпроси с помощта на средствата за масова информация (печатни издания, телевизионни и радиоканали, Интернет) на обществото, в това число чрез участие на представители на Църквата в обществени дискусии.
Културна – участие на официални представители на Църквата, а така също на отделни свещенослужители и миряни в културната дейност, с цел осъществяване на православно свидетелство.
Социална – свидетелство за Христос чрез добротворство, социално служение, помощ за бедните и онеправданите, съгласно евангелския призив: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16).
Лична – свидетелство на православните християни чрез слово и дело за своята вяра, своя духовен опит и християнските ценности.
Всички гореизброени форми на мисия на присъствието са уместни както в страни и общества, където е утвърден светогледен и религиозен плурализъм и действа правовият принцип на свобода на съвестта и вероизповеданията, така и в страни, където по политически и други причини не се признава правото на свобода на съвестта, вероизповеданията и религиозната проповед. Особено значение в последните има личната мисия, която често се превръща в единствено възможна.
Църквата призовава към свобода на вероизповеданията и учи своите членове на уважение и любов към всеки човек, независимо към какви религиозни възгледи се придържа той. Съхранявайки верността си към Евангелието, Църквата търси такива форми на мисия на присъствието, които са най-подходящи в един или друг политически, обществен, културен и религиозен контекст.

3. Свидетелство за православието сред християните от други конфесии

Руската православна църква не се отказва от свидетелството за православието сред християните от други конфесии. Тя винаги е подчертавала, че контактите с представители от други изповедания, включително двустранните диалози, участието в междухристиянски конференции и работата в междухристиянски организации, а също и останалите форми на сътрудничество между християните служат на главната цел, за която се говори в „Основни принципи на взаимоотношения с инославието” – документ, приет на Юбилейния архиерейски събор през 2000 г.: „Православната църква е  хранителка на Преданието и благодатните дарове на древната Църква, и затова като главна своя задача в отношенията с инославните счита постоянното и настойчиво свидетелство, водещо към разкриване и приемане на истината, изразена в това Предание” (3, 1). Също така и в решенията на Всеправославната среща в Солун (1998 г.) решително се подчертава, че „ние [православните] нямаме право да се отказваме от мисията, възложена ни от нашия Господ Иисус Христос – мисия за свидетелство на Истината пред неправославния свят”. В случаите, когато нашите партньори в диалога поемат по пътя на ревизията на вечните и неизменни норми, запечатани в Свещеното Писание, диалогът губи смисъл и се прекратява.

4. Диалог с представители на другите религии

Съвременното разбиране за мисия е основано на културата на диалога. Признаването на принципа на свобода на религиозния избор предполага, че в отношенията с представители на другите религии основна форма на свидетелство следва да бъде диалогът. Руската православна църква участва в междурелигиозния диалог в различни форми и на различни равнища, обозначавайки и отстоявайки своите позиции по обществено значими въпроси като: нравствените норми и ценности, мирното съжителство, справедливостта, уважението на човешкото достойнство, защитата на околната среда, биоетиката, правата на човека и др.
Изхождайки от собствените си канонични и вероучителни принципи, Православната църква оценява системите от вярвания и религиозните практики на другите религии. По отношение на хората, които са привърженици на тези религии или светски идеологии, нейната позиция е позиция на любов и уважение. Както пише руският мисионер светител Инокентий, митрополит Московски: „Ако проповедникът няма в себе си любов… към онези, на които проповядва, то и най-доброто и красноречиво изложение на учението може да остане без всякаква полза, защото тъкмо любовта съзижда”[1].
Именно такъв подход помага на нашата Църква чрез диалог с представители на други религии и светогледи да съдейства за преодоляване на конфликтите и укрепване на солидарността между хората.
„В съвременния свят, в който глобализационните процеси, социалното разслоение, активната и масова миграция на хората са съпроводени от нагнетяване на насилието, прояви на терористичен екстремизъм и етноконфесионално напрежение, свидетелството и провъзгласяването на възможността за помирение между хората от различни националности, възрасти и социални групи, трябва да станат едни от ключовите елементи на православната мисия. Мисията на помирението следва да помага на хората да осъзнаят възможността и необходимостта от изграждане на мира на различни равнища от личното, семейно и обществено битие, в съответствие с евангелския призив: „Залягайте да имате мир с всички и светост, без която никой няма да види Господа”  (Евр. 12:14)” [2].

5. Мисия в дейността на задграничните енории на Руската православна църква

Енориите на Руската православна църква извън нейните канонични предели първоначално са създавани с цел обгрижване на озовалите се далеч от Родината съотечественици, но много от тях стават духовен дом и за представители на коренните народи, които приемат православието.
Руската православна църква се придържа строго към нормите на каноничното право и не води своя собствена мисия на каноничните територии на други Поместни православни църкви, съгласно Апостолското правило: „Епископите на всеки народ трябва… всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места” (Правило 34). Единствено по покана на съответната Поместна църква тя може да участва в нейната мисионерска дейност.
В страните, където християнството е част от националната култура и е формирало идентичността на народа, енориите на Руската православна църква не използват в свидетелството за православието сред местните жители такива методи, които в съвременен контекст се свързват с понятието прозелитизъм [3]. Подобни изисквания нашата Църква предявява към инославните религиозни организации, работещи на каноничната територия на Московската патриаршия. В същото време Църквата е открита за всички, които търсят възможност да възприемат в пълнота Истината, православната вяра, и поради това в държавите, където действа принципът на свобода на съвестта, преминаването в православието на отделни хора, по-рано придържали се към други, религиозни или нерелигиозни, убеждения, се явява резултат от техния свободен личен избор.
В страни, където християнството е религия на малцинството, проповедта на православието се води, в това число чрез включване на православните християни в дела на милосърдие и благотворителност, доколкото езикът на добротворството е разбираем за хората от всички националности, религии и култури. Проповедта на Христовото Евангелие звучи най-убедително именно тогава, когато друговерците виждат в работата на мисионера изпълнение на евангелските заповеди.
За въцърковяването на местните жители също така спомагат: проповед на Евангелието и извършване на богослужение на националните езици; подготовка на клир и мисионери от местното население; използване принципа за църковна рецепция на културата на просвещавания народ посредством жива проповед, чрез въплъщение на православните идеали в народната култура и обичаи; освещаване на онези национални черти, които позволяват на народите, при запазване на собствената култура, себеуважение и самоидентификация, да внесат своя уникален принос в молитвеното прославяне на Бога, пребивавайки заедно с това в хармонично единство с цялата пълнота на Църквата; създаване на условия за активно участие на новопокръстените от местното население в живота на енорията, с цел тяхното въцърковяване [4].

6. Насоки за развитие на външната мисия на Руската православна църква

Според степента на преодоляване на последствията от епохата на гонения, Руската православна църква получава все повече възможности за разширяване на външната си мисионерска дейност. Активизирането на външната мисия би могло да протече в няколко направления.
В теоретичната сфера:
• анализ на дореволюционния опит в проповедта към нехристияни и неговото преосмисляне и прилагане спрямо реалностите на днешния ден, изучаването на мисионерския опит на други Поместни православни църкви, а също и дейността на инославни мисионери;
• подготовка на практически пособия за мисия сред нехристияните;
• широко привличане за делото на външната мисия на свещенослужители и миряни от Руската православна църква и провеждането на съответната за това подготовка.
В сферата на практическата проповед сред нехристияните:
• превод на православна литература, а също на аудио- и видеоматериали на езиците на народите с нехристиянски вярвания, населяващи страните в канонична отговорност на Руската православна църква;
• осъществяване на съдържащите се в „Концепция за мисионерската дейност на Руската православна църква” предложения – извършване на богослужение на националните езици, подготовка на клир и мисионери от местното население [5].
В сферата на мисионерска активност на енориите на Руската православна църква, намиращи се в традиционно православни страни: 
създаване в енориите на условия за откритост към инославните и нехристияните, които се интересуват от православието;
• снабдяване на храмовете и манастирите, посещавани редовно от туристи нехристияни, с информационни материали за православието на техния роден език, а също и с информация за това къде може да научат повече за духовното наследство на Православната църква.
В сферата на мисионерска активност на енориите на Руската православна църква, намиращи се далеч зад граница:
използване на местни езици при богослужението;
• превод и издаване на православна литература на местните езици;
• редовно провеждане на беседи на местните езици, посветени на православието и тълкуването на Свещеното Писание в светоотеческа традиция;
• разширяване на социалното и образователното служение в енориите (детски кръжоци, групи за социална подкрепа, образователни курсове за възрастни и т. н), ориентирано към местните жители;
• активно използване на местните средства за масова информация с цел запознаване на населението на страната с православието и дейността на енорията (лекции пред външна аудитория, православни фотоизложби, представяне на нови издания, провеждане на екскурзии и др.);
• подбор, обучение и последващо включване в живота на енорията на кандидатите за свещеници и мисионери катехизатори от представителите на коренното население.
В променящия се свят се променят и формите на външната църковна мисия, но самото християнско свидетелство и проповед за Христос към хората, които още не са чували за Него, винаги остават неизменна задача на Църквата. | www.patriarchia.ru
Бележки
[1] Иннокентий Московский, свт. Без помощи Божией никто не может быть истинным учеником Иисуса Христа: Из наставления свт. Иннокентия, митрополита Московского, священнику, назначаемому для обращения иноверных и руководствования обращенных в христианскую веру // журнал „Церковно-исторический вестник”, № 8, 2001 год.
[2] „Концепция миссионерской деятельности Русской Православной Церкви” (2, 2).
[3] „Прозелитизъм” в съвременен християнски контекст не е синоним на думата „мисия”. Прозелитизмът, за разлика от мисията, има негативен смисъл, доколкото под него се разбират целенасочени усилия по обръщане на християни от други конфесии в своето изповедание, чрез прилагане на укорителни методи. Сред тях са: икономическо и политическо влияние, възползване от бедственото положение на хората, в което им се предлага медицинска и хуманитарна помощ, психологическо въздействие, а също така и пренебрежително отношение към другите изповедания. Прозелитизъм се явява също организираната мисия сред хора, принадлежащи традиционно и културно към местната християнска община.
[4] „Концепция миссионерской деятельности Русской Православной Церкви” (2, 1).
[5] Пак там.
Превод: Радостина Ангелова

Коментари

коментара

Близки теми:

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

1 × one =

*