Основни принципи на отношението на Православната църква към инославието
Определение на Архиерейския събор на Руската православна църква през 2000 г.
1. Единството на Църквата и грехът на човешките разделения
1.1. Православната църква е истинската Църква Христова, създадена от Самия Господ и Спасител наш; Църква, която Светият Дух утвърждава и изпълва; Църква, за която Сам Спасителят е казал: „Ще създам Моята Църква и портите адови няма да ѝ надделеят» (Мат. 16:18). Тя е Едната, Света, Съборна (Католична) и Апостолска Църква, пазителка и подателка на Светите Тайнства в целия свят, „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Тя носи пълнотата на отговорността за разпространението на Истината на Евангелието Христово в света, както и пълнотата на властта да свидетелства за „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите“ (Иуд. 3).
1.2. Христовата Църква е една и единствена (св. Киприян Картагенски, „За единството на Църквата“). Основание за единството на Църквата ― Тялото Христово ― е това, че тя има един Глава ― Господ Иисус Христос (Еф. 5:23), и в нея действа един Дух Свети, оживотворяващ Тялото на Църквата и съединяващ всички нейни членове с Христос като неин Глава.
1.3. Църквата е единство на „новия човек в Христа“. Със Своето въплъщение и въчовечение Божият Син е „започнал нова дълга редица човешки същества“ (св. Ириней Лионски), създавайки нов, благодатен народ, духовно потомство на Втория Адам. Единството на Църквата е над и отвъд всяко човешко и земно единство, то е дадено свише като съвършен и божествен дар. Членовете на Църквата са обединени в Христа от Него Самия, обединени като лозови пръчки в лозата, вкоренени в Него и събрани в единството на вечния и духовния живот.
1.4. Единството на Църквата преодолява всички бариери и граници, в това число расовите, езиковите, социалните. Благовестието на спасението трябва да се възвестява на всички народи, за да ги обедини в едно лоно, да ги съедини със силата на вярата, благодатта на Светия Дух (Мат. 28:19-20; Марк. 16:15; Деян. 1:8).
1.5. В Църквата се преодолява враждебността и отчуждението между хората, разделеното от греха човечество се обединява в любов по образа на Единосъщната Троица.
1.6. Църквата е единство на Духа в съюза на мира (Еф. 4:3), пълнота и непрекъснатост на благодатния живот и духовния опит. „Гдето е Църквата, там е и Божият Дух, и гдето е Божият Дух, там е и Църквата и всяка благодат“ (св. Ириней Лионски, „Против ересите“, книга 3, гл. XXIV). Единството на благодатния живот е основата на единството и неизменността на църковната вяра. Винаги и неизменно „учи Светият Дух посредством светите отци и учители. Католичната църква не може да ги греши или да се заблуждава и да изрича лъжа вместо истина: защото Светият Дух, винаги действащ чрез вярно служещите отци и учители на Църквата, я опазва от всяка заблуда“ (Послание на източните патриарси).
1.7. Църквата има вселенски характер ― тя съществува в света под формата на различни поместни Църкви, но единството на Църквата ни най-малко не намалява от това. „Църквата, озарена от Господнята светлина, разпръсква по целия свят своите лъчи; но светлината, която се разлива навсякъде, е една и съща, и единството на тялото си остава неразделено. По цялата земя простира тя клоните си, натегнали от плодове; обилните ѝ потоци текат надалеч — и при всичко това главата остава една, едно начало, една майка, богата с изобилно плодоносене“ (св. Киприян Картагенски, „За единството на Църквата“).
1.8. Църковното единство е в неразривна връзка с Тайнството Евхаристия, в което вярващите, причастявайки се с Едното Тяло Христово, наистина и действително се съчетават в едно и католично тяло, в тайнството на Христовата любов, в преобразяващата сила на Духа. „Та нали щом «всички от един хляб се причастяваме“, ние сме едно тяло (1 Кор. 10:17), защото Христос не може да бъде разделян. Затова и Църквата се нарича Тяло Христово, а ние сме отделните му членове според разбирането на апостол Павел (1 Кор. 12:27)» (св. Кирил Александрийски).
1.9. Едната Света Съборна Църква е Апостолска Църква. Чрез богоустановеното свещенство даровете на Светия Дух се предават на вярващите. Апостолското приемство на йерархията от светите апостоли е фундаментът на общността и единството на благодатния живот. Който се отцепва от законото свещеноначалие, се отцепва от Светия Дух, от Самия Христос. «Всички следвайте епископа, както Иисус Христос ― Отца, а презвитерите като апостоли. Дяконите пък почитайте като заповед Божия. Без епископа никой да не прави нищо, отнасящо се към Църквата. Гдето е епископът, там трябва да бъде и народът, точно както гдето е Иисус Христос, там е и католичната Църква» (cв. Игнатий Антиохийски, Послание до смирненци, 8).
1.10. Само чрез връзката си с конкретната църковна община всеки член на Църквата осъществява общението си с цялата Църква. Нарушавайки каноничните си връзки със своята поместна църква, християнинът с това поврежда благодатното единство с цялото църковно тяло, откъсва се от него. Всеки грях в една или друга степен ни отдалечава от Църквата, въпреки че не ни отлъчва напълно от нея. Според разбирането на Древната Църква отлъчването е било изключване от евхаристийното събрание. Но приемането на отлъчения в църковно общение никога не се е извършвало чрез повторение на Кръщението. Вярата в неизгладимостта на Кръщението се изповядва в Никео-Цариградския символ на вярата: „Изповядвам едно Кръщение за прощаване на греховете“. 47-то апостолско правило гласи: „Епископ или презвитер, ако кръсти отново човек, които има истинско Кръщение… да бъде низвергнат“.
1.11. С това Църквата свидетелства, че отлъченият запазва «печата» на принадлежността си към Божия народ. Приемайки обратно отлъчения, Църквата връща към живот онзи, който вече е бил кръстен от Духа в едното Тяло. Отлъчвайки от общение своя член, получил от нея Кръщение, Църквата се надява той да се върне [при нея]. Тя разглежда самото отлъчване като средство за духовно възраждане на отлъчения.
1.12. В течение на вековете Христовата заповед за единство е била нееднократно нарушавана. Въпреки заповяданото от Бога католично единомислие и единодушие в християнството са възникнали разномислия и разделения. Църквата винаги се е отнасяла строго и принципно както към онези, които са били против чистотата на спасителната вяра, така и към онези, които са внасяли разделения и смутове в нея: „Защо са тези разпри, негодувания, несъгласия, разделения и караници между вас? Нямаме ли всички един Бог и един Христос, и един Дух на благодатта, излят върху нас, и едно звание в Христа? Поради що раздираме и разкъсваме членовете Христови, въставаме против собственото си тяло, и до такова безумие стигаме, че дори забравяме, че сме членове един другиму?“ (св. Климент Римски, Послание до коринтяни, 1:46).
1.13. В течение на християнската история от единството с Православната Църква са се отделяли не само индивидуални християни, но и цели християнски общности. Някои от тях са изчезнали в хода на историята, други са се запазили през вековете. Най-съществените разделения през първото хилядолетие, запазени до ден днешен, са станали поради това, че част от християнските общини не са приели решенията на III и IV Вселенски събори, в резултат на което в отделено състояние са се оказали съществуващите и до днес Асирийска Църква на Изтока, дохалкидонските Църкви ― Коптската, Арменската, Сиро-Яковитската, Етиопската, Малабарската. През второто хилядолетие отделянето на Римската Църква е било последвано от вътрешни разделения в западното християнство, свързани с Реформацията и довели до един непрестанен процес на образуване на множество християнски деноминации, които не са в общение с Римския престол. Възниквали са също отпадания от единството с поместните православни църкви, в това число и с Руската Православна Църква.
1.14. Заблудите и ересите са следствие от егоистично себеутвърждаване и обособяване. Всеки разкол или схизма водят в една или друга степен до отпадане от църковната пълнота. Разделението, дори ако то се извършва поради причини от невероучителен характер, е нарушение на учението за Църквата и в крайна сметка води до изкривявания във вярата.
1.15. С устата на светите отци Православната Църква твърди, че можем да се спасим само в Христовата Църква. Но в същото време общините, отпаднали от единство с Православието, никога не са били разглеждани като напълно лишени от Божията благодат. Разривът на църковното общение неизбежно води до повреда на благодатния живот, но не винаги до пълното му изчезване в отделилите се общини. Имено с това е свързана практиката хората, които идват от инославни общности в Православната Църква, да се приемат не само чрез Кръщение. Въпреки разрива в единението, остава някакво непълно общение, служещо като залог за възможността отделените християни да се завърнат в единството на Църквата, в католичната пълнота и единство.
1.16. Църковното положение на отделилите се християни не се поддава на еднозначно определение. В разделения християнски свят има някои признаци, които го обединяват: това е Словото Божие, вярата в Христос като Бог и Спасител, дошъл в плът (1 Йоан. 1:1-2; 4, 2, 9), и искреното благочестие.
1.17. Съществуването на различни начини за приемане на бивши инославни (чрез Кръщение, чрез Миропомазание, чрез Покаяние) показва, че Православната Църква подхожда диференцирано към инославните конфесии. Критерий е степента на запазеност на вярата и устройството на Църквата и нормите на духовния християнски живот. Но, установявайки различни начини за приемане, Православната Църква не издава присъда за степента на запазеност или повреденост на благодатния живот в инославието, смятайки това за тайна на Промисъла и Божия съд.
1.18. Православната Църква е истинската Църква, в която се запазва неповредено Светото Предание и пълнотата на спасителната Божия благодат. Тя е запазила в цялост и чистота свещеното наследство на апостолите и светите отци. Тя съзнава тъждествеността на своето учение, богослужебна структура и духовна практика с апостолското благовестие и Преданието на Древната Църква.
1.19. Православието не е „национално-културна принадлежност“ на Източната Църква. Православието е вътрешно качество на Църквата, запазване на вероучителната истина, богослужебния и йерархичния ред и принципите на духовния живот, пребъдващи непрекъснато и неизменно в Църквата от апостолско време. Не трябва да се поддаваме на изкушението да идеализираме миналото или да игнорираме трагичните недостатъци или несполуки в историята на Църквата. Образец за духовна самокритика ни дават преди всичко великите отци на Църквата. Историята на Църквата познава немалко случаи, когато в ерес е изпадала значителна част от църковния народ. Но тя също така знае и това, че Църквата се е борела принципно с ереста, познава и много случаи, когато заблудените са се излекували от ереста, покаяли са се и са се върнали в лоното на Църквата. Именно трагичният опит на появата на неправомислие в недрата на самата Църква и борбата с него е научил чедата на Православната Църква да бъдат бдителни. Православната Църква, смирено свидетелствайки за това, че пази истината, в същото време помни и за всички исторически появявали се съблазни.
1.20. Поради нарушаването на заповедта за единството, предизвикало историческата трагедия на схизмата, разделилите се християни, вместо да бъдат пример за единство в любов по образа на Пресветата Троица, са станали източник на съблазън. Разделеността на християните е открита и кървяща рана върху Тялото Христово. Трагедията на разделенията е станала сериозно видимо изкривяване на християнския универсализъм, препятствие за християнското свидетелство пред света. Защото действеността на това свидетелство от страна на Църквата Христова зависи в немалка степен от това доколко проповядваните от нея истини се въплъщават в живота и практиката на християнските общини.
2. Стремежът към възстановяване на единството
2.1. Най-важната цел на отношенията на Православната Църква с инославието е възстановяването на заповяданото от Бога единство на християните (Йоан 17:21), което влиза в Божествения замисъл и спада към самата същина на християнството. Това е задача с първостепенна важност за Православната Църква на всички нива на нейното битие.
2.2. Безразличието по отношение на тази задача или отхвърлянето ѝ е грях против Божията заповед за единство. По думите на св. Василий Велики, «искрено и истински работещите за Господа трябва да се стараят единствено за това – да доведат отново до единство Църквите, тъй многообразно разделени помежду си».
2.3. Но, признавайки необходимостта от възстановяване на нарушеното християнско единство, Православната Църква твърди, че истинското единство е възможно само в лоното на Едната Света Съборна и Апостолска Църква. Всички други «модели» на единството са неприемливи.
2.4. Православната Църква не може да приеме тезата, че въпреки историческите разделения дълбинното единство на християните уж не е било нарушено и че Църквата съвпада с целия «християнски свят», че християнското единство съществува уж над и отвъд деноминационните бариери и че разделеността на църквите се дължи изключително на несъвършеното ниво на човешките отношения. Според тази концепция Църквата си остава единна, но това единство се проявява в недостатъчно зрими форми. В този модел задачата за възстановяване на единството на християните се разбира не като възстановяване на изгубеното единство, а като видимо разкриване на вече съществуващото единство. В този модел се повтаря възникналото по време на Реформацията учение за «невидимата Църква».
2.5. Съвършено неприемлива е и свързаната с гореизложената концепция т. нар. „теория на клоните“, утвърждаваща нормалността и дори провиденциалността на това, че християнството съществува под формата на отделни „клони“.
2.6. За Православието е неприемливо твърдението, че християнски разделения са неизбежно несъвършенство на християнската история, че те съществув
ат само на историческата повърхност и могат да бъдат излекувани или преодолени с помощта на компромисни интерденоминационни съглашения.
2.7. Православната Църква не може да признава „равенството на деноминациите“. Отпадналите от Църквата не могат да бъдат възсъединени с нея в онова състояние, в което се намират сега, съществуващите догматически разногласия трябва да бъдат преодолени, а не просто заобиколени. Това означава, че пътят към единството е път на покаянието, духовния поврат и обновата.
2.8. Неприемлива е мисълта, че всички разделения са трагични недоразумения, че несъгласията изглеждат непримирими само поради недостиг на взаимна любов, поради нежелание да се разбере, че въпреки всички разлики и несходства съществува достатъчно единство и съгласие в «главното». Разделенията не могат да бъдат свеждани към човешките страсти, егоизма или – още по-малко – към културни, социални или политически обстоятелства. Също толкова неприемливо е и твърдението, че Православната Църква се различава от християнските общности, с които тя не е в общение, във въпроси от второстепенен характер. Всички разделения и разногласия не могат да се свеждат към едни или други небогословски фактори.
2.9. Православната Църква отхвърля също така тезата, че единството на християнския свят може да се възстанови само по пътя на съвместното християнско служение на хората. Християнското единство не може да бъде възстановено само чрез съгласие по светски въпроси, при което християните ще се окажат единни във второстепенното и все така ще се разминават в главното.
2.10. Недопустимо е да се ограничава съгласието във вярата с тесен кръг необходими истини, допускайки извън тях «свобода в съмнителното». Неприемлива е самата идея за толерантност към разномислието във вярата. Но при това не трябва да се смесват единството на вярата и различните форми на неговото изразяване.
2.11. Разделението в християнския свят е разделение в самия опит на вярата, а не само в доктриналните формули. Трябва да бъде достигнато пълно и искрено съгласие в самия опит на вярата, а не само във формалния ѝ изказ. Формалното вероизповедно единство не изчерпва единството на Църквата, въпреки че е едно от неговите необходими условия.
2.12. Единството на Църквата е преди всичко единство и общение в Тайнствата. Но истинското общение в Тайнствата няма нищо общо с практиката на тъй наречения „интеркомунион“. Единството може да се осъществи само в тъждествеността на благодатния опит и живот, във вярата на Църквата, в пълнотата на тайнствения живот в Светия Дух.
2.13. Възстановяването на на християнското единство във вярата и любовта може да дойде само свише, като дар на Всемогъщия Бог. Източникът на единството е в Бога, и затова само човешките усилия за неговото възстановяване ще бъдат напразни, защото „ако Господ не съзида къщата, напразно се трудят строителите ѝ“ (Пс. 126:1). Само нашият Господ Иисус Христос, Който ни е дал заповедта за единство, може да даде и сили за изпълнението ѝ, защото Той е „пътят, истината и животът“ (Йоан 14:6). А задача на православните християни е да бъдат съработници на Бога в делото на спасението в Христа.
3. Православното свидетелство пред инославния свят
3.1. Православната църква е пазителка на Преданието и благодатните дарове на Древната църква, и затова смята, че нейна главна задача в отношенията с инославието е постояното и настойчиво свидетелство, водещо до разкриване и приемане на истината, изразена в това Предание. Както се казва в решението на третото предсъборно Всеправославно съвещание (1986): „Православната Църква пребъдва в дълбоко убеждение и църковно самосъзнание, че е носителка и свидетелка на вярата и Преданието на Едната Света Съборна и Апостолска Църква. Тя твърдо вярва, че заема централно място в движението на християните към единство в съвременния свят… Мисия и дълг на Православната Църква е да предава в цялата ѝ пълнота истината, съдържаща се в Светото Писание и Светото Предание, която дава на Църквата нейния универсален характер… Тази отговорност на Православната Църква, както и нейната икуменическа мисия по отношение на единството на Църквата, са изразени от Вселенските Събори. Те особено подчертават неразривната връзка на правата вяра и общението в Тайнствата. Православната Църква винаги се е стремяла да привлече различните християнски Църкви и конфесии към съвместно търсене на изгубеното единство на християните, за да стигнат всичко до единение във вярата…“.
3.2. Задачата на православното свидетелство е възложена върху всеки член на Църквата. Православните християни трябва ясно да съзнават, че пазената и изповядвана от тях вяра има вселенски, универсален характер. Църквата е призвана не само да учи своите чеда, но и да свидетелства на онези, които са я напуснали, за истината. «Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?» (Рим. 10:14). Дълг на православните християни е да свидетелстват за онази истина, която е поверена завинаги на Църквата, защото според израза на апостол Павел „ние сме съработници на Бога“ (1 Кор. 3:9).
4. Диалогът с инославието
4.1. Руската Православна Църква води богословски диалог с инославието вече повече от два века. За този диалог е характерно съчетание на догматична принципност и братска любов. Този принцип е формулиран в «Ответното послание на Светия Синод на Вселенската патриаршия» (1903) по отношение на метода на богословския диалог с англиканите и старокатолиците: спрямо инославните „трябва да имаме братска готовност да им помогнем с обяснения, постоянна внимателност към най-добрите им желания, възможна снизходителност към недоуменията, естествени при едно вековно разделение, но в същото време и твърдо изповедание на истината на нашата Вселенска църква като едничка пазителка на Христовото наследство и единствен спасителен ковчег на Божествената благодат… Задачата ни спрямо тях трябва да е в следното… като не им създаваме излишни прегради по пътя към единението с неуместна нетърпимост и подозрителност… да им разкрием нашата вяра и неизменно убеждение в това, че само нашата източна Православна Църква, неповредено запазила целия залог Христов, е понастоящем вселенска Църква, и с това на дело да им покажем какво трябва да имат предвид и за какво да бъдат решени, ако наистина вярват в спасителността на пребъдването в Църквата и искрено желаят единение с нея…“.
4.2. Характерна особеност на провежданите от РПЦ диалози с инославието е техният богословски характер. Задачата ни в богословския диалог е да обясним на инославните партньори еклисиологичното самосъзнание на Православната църква, основите на нейното вероучение, каноничен ред и духовна традиция, да разпръснем недоуменията и съществуващите стереотипи.
4.3. Представителите на РПЦ водят диалози с инославните, верни на апостолското и светоотеческо Предание на Православната църква, учението на вселенските и поместните събори. При това са изключени всякакви догматични отстъпки и компромиси във вярата. Никакви документи и материали на богословските диалози и преговори нямат задължителна сила за православните църкви, преди да бъдат утвърдени окончателно от цялата православна пълнота.
4.4. От гледна точка на православните има само един път за инославието, водещ към възстановяване на единството – пътят на излекуването и преображението на догматичното съзнание на инославните. На този път трябва да бъдат отново осмислени темите, обсъждани в епохата на Вселенските Събори. Важно в диалога с инославието е изучаването на духовното и богословското наследство на светите отци ― изразители на вярата на Църквата.
4.5. Свидетелството не може да бъде монолог ― то предполага чуващи, предполага общуване. Диалогът предполага две страни, взаимна откритост към общуване, готовност за разбиране, не само «отворени уши», но и «разширено сърце» (2 Кор. 6:11). Точно поради това един от най-важните проблеми в диалога на православното богословие с инославието трябва да стане проблемът на богословския език, разбиране и интерпретация.
4.6. Твърде радостен и вдъхновяващ е фактът, че инославната богословска мисъл в лицето на най-добрите си представители проявява искрен и дълбок интерес към изучаването на светоотеческото наследство, вероучението и реда в Древната Църква. Същевременно трябва да признаем, че във взаимоотношенията на православното и инославното богословие остават много нерешени проблеми и разногласия. При това дори формалното сходство в много аспекти на вярата не ознава истинско единство, защото елементите на вероучението в православната традиция и инославното богословие се интерпретират по различен начин.
4.7. Диалогът с инославието възроди отново разбирането на това, че едната католична истина и норма в различни културно-езикови контексти може да бъде изразявана и въплъщавана в различни форми. В процеса на диалога трябва да можем да различаваме своеобразието на контекста от действителното отклонение от католичната пълнота. Трябва да бъде изследвана темата на границите на многообразието в рамките на едното католично предание.
4.8. Препоръчително е създаването на съвместни изследователски центрове, групи и програми в рамките на богословските диалози. Важно е редовното провеждане на съвместни богословски конференции, семинари и научни срещи, обмяната на делегации, обмяната на публикации, взаимното информиране, развиването на съвместни издателски програми. Голямо значение има също така и обмяната на специалисти, преподаватели и богослови.
4.9. Важно значение има изпращането на богослови на РПЦ във водещите центрове на инославната богословска наука. Необходимо е също така да каним инославни богослови в духовните школи и учебните заведения на РПЦ, за да изучават православното богословие. В програмите на духовните школи на РПЦ голямо внимание трябва да бъде отделено на изследването на процеса и резултатите на богословските диалози, а също и на изучаването на инославието.
4.10. Освен собствено богословските теми диалог, трябва да се води и по-широк спектър проблеми на взаимодействието между Църквата и света. Важно направление на развитието на отношенията с инославието е съвместната работа в сферата на социалното служение. Там, където това не противоречи на вероучението и духовната практика, трябва да се развиват съвместни програми за религиозно образование и катехизация.
4.11. Особеност на двустранните богословски диалози, за разлика от многостранните връзки и участието в общохристиянските организации, е това, че тези диалози се провеждат от нас в онзи обем и форми, които Църквата смята за най-подходящи в дадения момент. Мерило и критерий в това отношение са успехите на самия диалог, готовността на партньорите по диалог да отчитат позицията на РПЦ по най-широк (не само богословски) спектър църковно-обществени проблеми.
5. Многостранните диалози и участието в работата на общохристиянските организации
5.1. РПЦ води диалози с инославието не само на двустранна, но и на многостранна основа, в това число и в рамките на общоправославното представителство, а също така и участва в работата на общохристиянските организации.
5.2. Във въпроса за членството в различните християнски организации трябва да се придържаме към следните критерии: РПЦ не може да участва в международни (регионални/национални) християнски организации, в които: а) уставът, правилата или процедурата изискват отказ от вероучението или традицията на Православната Църква, б) Православната Църква няма възможност да свидетелства за себе си като за Една Света Съборна и Апостолска Църква, в) начинът на приемане на решенията не отчита еклисиологичното самосъзнание на Православната Църква, г) правилата и процедурата предполагат задължителността на „мнението на мнозинството“.
5.3. Нивото и формите на участие на РПЦ в международните християнски организации трябва да отчитат вътрешната им динамика, дневния ред, приоритетите и характера на тези организации като цяло.
5.4. Обемът и степента на участие на РПЦ в международните християнски организации се определят от свещеноначалието въз основа на съображенията за църковна полза.
5.5. Подчертавайки приоритетността на богословския диалог, обсъждането на нормите на вярата, църковното устройство и принципите на духовния живот, РПЦ, както и другите поместни православни църкви, смята за възможно и полезно да участва в работата на различни международни организации в сферата на общественото служение ― дяконията, социалното служение, миротворството. РПЦ си сътрудничи с различни християнски деноминации и международни християнски организации в делото на общото християнско свидетелство пред лицето на секуларното общество.
5.6. РПЦ поддържа работни отношения на ниво членство или кооперация с най-различни международни християнски организации, а също и с регионални и национални съвети на църквите и християнски организации, специализирани в сферата на дяконията, работата с младежта или миротворството.
6. Отношенията между РПЦ и инославието на нейна канонична територия
6.1. Връзките на РПЦ с инославните християнски общини в страните на ОНД и Прибалтика трябва да се осъществяват в духа на братското сътрудничество на Православната Църква с другите традиционни конфесии с цел координация на дейността им в обществения живот, съвместна защита на християнските морални ценности, служене на общественото съгласие, прекратяване на прозелитизма на каноничната територия на РПЦ.
6.2. РПЦ смята, че мисията на традиционните конфесии е възможна само тогава, когато тя се осъществява без прозелитизъм и „примамване“ на вярващите, особено ако това става с използване на материални стимули. Християнските общини в страните от ОНД и Прибалтика са призвани да обединят усилията си в областта на примирението и нравственото възраждане на обществото, да надигнат глас в защита на човешкия живот и човешкото достойнство.
6.3. Православната църква прави твърдо разлика между инославните изповедания, които изповядват вяра в Светата Троица и Богочовечеството на Иисус Христос, и сектите, отхвърлящи основополагащите християнски догмати. Признавайки на инославните християни правото на свидетелство и религиозно образование сред онези групи от населението, които им принадлежат традиционно, Православната църква е против всякаква деструктивна мисионерска дейност на сектите.
7. Вътрешноцърковни задачи във връзка с диалога с инославието
7.1. Отхвърляйки погрешните от гледна точка на православното вероучение възгледи, православните християни са призвани да се отнасят с християнска любов към хората, които ги изповядват. Общувайки с с инославните, православните християни свидетелстват за светинята на Православието, за единството на Църквата. Свидетелствайки за Истината, православните трябва да бъдат достойни за своето свидетелство. Недопустими са оскърбленията по адрес на инославните.
7.2. Необходимо е църковната общественост да бъде достоверно и квалифицирано информирана за процеса, задачите и перспективите на контактите и диалога на РПЦ с инославието.
7.3. Църквата осъжда онези, които, използвайки недостоверна информация, преднамерено изопачават свидетелството на Православната църква пред инославния свят и съзнателно клеветят свещеноначалието на Църквата, обвинявайки го в „предателство на Православието“. Към такива хора, сеещи семена на съблазън сред обикновените вярващи, трябва да се прилагат канонични запрещения. В това отношение трябва да се ръководим от решението на Всеправославната среща в Солун (1998): „Делегатите единодушно осъдиха онези групи разколници, а също и определени екстремистски групи в поместните православни църкви, които използват темата икуменизъм за критика на църковното ръководство и подронване на неговия авторитет, опитвайки се с това да предизвикат разногласия и разколи в Църквата. В подкрепа на несправедливата си критика те използват лъжливи материали и дезинформация. Делегатите също така подчертаха, че православното участие в икуменическото движение винаги се е основавало и основава върху Православното предание, решенията на Светите Синоди на поместните православни църкви и всеправославните срещи… Участниците са единодушни в своето разбиране за необходимостта да се продължава участието в различните форми на общохристиянска дейност. Ние нямаме право да се отказваме от мисията, възложена върху нас от Господ Иисус Христос ― мисията за свидетелство за Истината пред неправославния свят. Ние не трябва да прекъсваме отношенията си с християните от други конфесии, които са готови да сътрудничат с нас… През многото десетилетия православно участие в икуменическото движение нито един от (официалните) представители на една или друга поместна Православна Църква никога не предал Православието. Напротив, тези представители винаги са запазвали пълна вярност и послушание на своите църковни власти, действали са в пълно съгласие с каноничните правила, учението на Вселенските Събори и отците на Църквата и със Светото Предание на Православната Църква». Опасност за Църквата представляват както онези, които участват в междухристиянските контакти от името на РПЦ без благословение на църковната власт, така и онези, които внасят съблазън в православна среда, встъпвайки в канонично недопустимо сакраментално общение с инославието.
Заключение
Отминалото хилядолетие бе белязано от трагедията на разделението, враждата и отчуждението. През XX век разделените християни проявиха стремеж към завръщане към единството в Църквата Христова. РПЦ отговори с готовност да води диалог на истината и любовта с инославните християни, диалог, вдъхновен от призива на Христа и заповяданата от Бога цел: християнското единство. И днес, на прага на третото хилядолетие от Рождеството по плът на нашия Господ и Спасител Иисус Христос, Православната Църква отново с любов и настойчивост призовава всички, за които благословеното име на Иисус Христос е над всяко друго име под небето (Деян. 4:12), към блажено единство в Църквата: „Устата ни са отворени за вас… сърцето ни е разширено“ (2 Кор. 6:11).
Превод: Андрей Романов
