Църквата и държавата в миналото и настоящото време

Един от проучвателите на древността споделя, че може да се срещнат страни без останки от постройки от различни исторически периоди, но не може да се срещнат такива без религиозни храмове. С този израз, изследователят иска да сподели, че човекът винаги е свързан със свещените места, където да почита Господ или светиите на своята религия.

Църквата през всеки период, през всяка епоха, изпълнява ролята на майка, която съхранява, пази и спасява своето паство. Главната задача на нейните служители е мисията на лечител в духовната лечебница на Църквата, мисията за духовното и същностното завръщане на човека към тялото Христово.

Църквата не може да се приеме като обществена служба в държавния апарат, с единствената задача да съхранява историческото минало. Въпреки това не може да си представим национално-освободителна борба без участие на клира в нея, защото неговата мисия даже в мирно време е освободителна – борба за освобождение на човека от веригите на вътрешното робство, на греха. Защото душевното робство е главна причина за телесното Робството не е само принудително подчинение, но и душевно подчинение на греха и оприличаване с поробителя, умъртвяване на духа на съпротивлението, на душевните сили. Затова можем да кажем, че за всеки православен народ най-важния принос на клира за съществуването на етноса не е толкова участието му във въоръжените въстания и битки, колкото приносът му в съхраняване на православното съзнание за рода и любовта към свободата. Без наличието на тези предпоставки не е възможно съществуването на етноса.

Според думите на един наш съвременен историк, сътрудничеството на Църквата и Държавата е в хармония до времето на кръстоносните походи (1204-1270 г.), пораженията от които са много по-разрушителни и от османския поход.

В тялото на етноса (рода), като цяла Църквата е сърцето и душата.

Взаимността между Църквата и държавата (етноса) е живa и очевиднa в празниците на всеки народ, които са предимно свързани с Църквата. От друга страна, моменти от националната история присъства в богослужебния живoт на Църквата, където са увековечени. Тези моменти свързват неразделно църквата с етноса и го поддържат в трудните моменти от неговия исторически път.

Православните страни са минали през жестоки изпитания – османско иго и комунизъм, но всички те излязоха по-силни от злото и запазиха своята вяра непокътната. Но днес всемирни течения като глобализацията подлагат нашите страни и нашата ценностна система на нови изпитания. Мнението да няма религия или да има само една религия, което идва от страните от новия свят, е мнение на страни и народи, които нямат официална религия, която да съхранява тяхната историческа памет за историческото им минало.

Становището, че църквата трябва да се ръководи от държавата не е правилно, защото лишава Църквата от Божествения й произход. Господ е определил “да се даде цезаровото Цезарю и Божието-Богу”. Истината е, че ние много пъти срещаме негативното и от едната и от другата страна – И Цезаро-папизмът и Папо-цезаризмът са еднакво вредни.

Църквата и държавата в настоящия момент, във века на изключителни изкушения, с много и динамични промени, трябва да уеднаквят посоката на своя кораб, като се зачитат каноните на църквата, но и като се помни, че и двете имат едно и също задължение по отношение на техния етнос (народ).

Според мен, когато една държава признава една новосъздадена република, но не признава църквата й за поместна, е грешка. Първо трябва да настъпи Божията благодат, чрез Църквата, за да се насити човешкия глад, а същевременно и светската власт ще се крепи от духовната.

НЕКА ПРИЕМЕМ, ЧЕ В ЕДИН ДОМ ЦЪРКВАТА Е МАЙКАТА, А ДЪРЖАВАТА – БАЩАТА. За един и същи проблем ако те решават различни решения, как ще се постигне просперитет на дома, къде ще се стигне?

В историята е доказано, че Църквата съществува и без държавата и в същото време успява да съхрани и етноса и неговата духовност. Не се наемам да твърдя, че е възможно да съществува държава без Църква.

Завършвайки, искам да направя следната констатация. След падането на комунизма в страни с различно вероизповедание – Католицизъм, Православие, Протестантизъм и Ислям, Схизми има само в православния свят, разколи се срещат само сред Православните църкви. Дали това е случайно? Или важат думите на известен американски политико-аналитик, че “след като свалихме комунизма, идва ред на Православието?”

Текстът бе любезно предоставен на Православие БГ от г-жа Елисавета Миленова, представител за България на МОФ "Единство на православните народи"