Църквата и държавата в миналото и настоящото време
Проф. Константинос Нихоритис, Факултет по Балканистика при Солунския университет, богослов и славист пред Конференцията „Държава и Църква в търсене на пътища за решаване съвременните проблеми на обществото”, февруари 2006, Цетине, Черна гора
Църквата през всеки период, през всяка епоха, изпълнява ролята на майка, която съхранява, пази и спасява своето паство. Главната задача на нейните служители е мисията на лечител в духовната лечебница на Църквата, мисията за духовното и същностното завръщане на човека към тялото Христово.
Църквата не може да се приеме като обществена служба в държавния апарат, с единствената задача да съхранява историческото минало. Въпреки това не може да си представим национално-освободителна борба без участие на клира в нея, защото неговата мисия даже в мирно време е освободителна – борба за освобождение на човека от веригите на вътрешното робство, на греха. Защото душевното робство е главна причина за телесното Робството не е само принудително подчинение, но и душевно подчинение на греха и оприличаване с поробителя, умъртвяване на духа на съпротивлението, на душевните сили. Затова можем да кажем, че за всеки православен народ най-важния принос на клира за съществуването на етноса не е толкова участието му във въоръжените въстания и битки, колкото приносът му в съхраняване на православното съзнание за рода и любовта към свободата. Без наличието на тези предпоставки не е възможно съществуването на етноса.
Според думите на един наш съвременен историк, сътрудничеството на Църквата и Държавата е в хармония до времето на кръстоносните походи (1204-1270 г.), пораженията от които са много по-разрушителни и от османския поход.
В тялото на етноса (рода), като цяла Църквата е сърцето и душата.
Взаимността между Църквата и държавата (етноса) е живa и очевиднa в празниците на всеки народ, които са предимно свързани с Църквата. От друга страна, моменти от националната история присъства в богослужебния живoт на Църквата, където са увековечени. Тези моменти свързват неразделно църквата с етноса и го поддържат в трудните моменти от неговия исторически път.
Православните страни са минали през жестоки изпитания – османско иго и комунизъм, но всички те излязоха по-силни от злото и запазиха своята вяра непокътната. Но днес всемирни течения като глобализацията подлагат нашите страни и нашата ценностна система на нови изпитания. Мнението да няма религия или да има само една религия, което идва от страните от новия свят, е мнение на страни и народи, които нямат официална религия, която да съхранява тяхната историческа памет за историческото им минало.
Становището, че църквата трябва да се ръководи от държавата не е правилно, защото лишава Църквата от Божествения й произход. Господ е определил “да се даде цезаровото Цезарю и Божието-Богу”. Истината е, че ние много пъти срещаме негативното и от едната и от другата страна – И Цезаро-папизмът и Папо-цезаризмът са еднакво вредни.
Църквата и държавата в настоящия момент, във века на изключителни изкушения, с много и динамични промени, трябва да уеднаквят посоката на своя кораб, като се зачитат каноните на църквата, но и като се помни, че и двете имат едно и също задължение по отношение на техния етнос (народ).
Според мен, когато една държава признава една новосъздадена република, но не признава църквата й за поместна, е грешка. Първо трябва да настъпи Божията благодат, чрез Църквата, за да се насити човешкия глад, а същевременно и светската власт ще се крепи от духовната.
НЕКА ПРИЕМЕМ, ЧЕ В ЕДИН ДОМ ЦЪРКВАТА Е МАЙКАТА, А ДЪРЖАВАТА – БАЩАТА. За един и същи проблем ако те решават различни решения, как ще се постигне просперитет на дома, къде ще се стигне?
В историята е доказано, че Църквата съществува и без държавата и в същото време успява да съхрани и етноса и неговата духовност. Не се наемам да твърдя, че е възможно да съществува държава без Църква.
Завършвайки, искам да направя следната констатация. След падането на комунизма в страни с различно вероизповедание – Католицизъм, Православие, Протестантизъм и Ислям, Схизми има само в православния свят, разколи се срещат само сред Православните църкви. Дали това е случайно? Или важат думите на известен американски политико-аналитик, че “след като свалихме комунизма, идва ред на Православието?”
Текстът бе любезно предоставен на Православие БГ от г-жа Елисавета Миленова, представител за България на МОФ "Единство на православните народи"
