Сретение Господне

Празникът Сретение Господне (2 февруари) е познат на Запад като „Пречистване на Пресвета Богородица“. Подобно на повечето празници с палестински произход, Сретение Господне принадлежи на християнската древност.

В края на ІV век празникът е бил отбелязван с голяма тържествена процесия. В Константинопол той вероятно започва да се чества през VІ век при императорите Юстин и Юстиниян, а след това и в Рим през VІІ в. Подобно на Обрезание Господне (1 януари), представянето на детето Христос в храма показва изискванията на Божия Закон – посвещаването на първородния син на Бога (Изх. 13:2), жертвата, която трябва да се принесе при пречистването на Майката четиридесет дена след раждането на мъжка рожба (Лев. 12:6-8). Евангелският разказ (Лука 2:22-39) дава основата и на литургичния текст, и на иконографията на празника.

Първото познато изображение на Сретение Господне е на мозайка в Санта Мария Маджоре (V век) и на емайлирана кръстовидна мощехранилница в Латернаския музей (края на V и началото на VІ век). Канонът на Сретение окончателно се установява през ІХ – Х век и остава почти неизменен. Понякога можем да видим изображение на Христос, носен от Богородица. По-редки са случаите, в които тя Го подава на Св. Симеон, но най-често срещаме изображения, на които виждаме как Христос е носен на ръце от Св. Симеон. Христос никога не се изобразява в пелени. Обикновено е облечен в къса риза, често с голи колене. Когато е изобразяван на ръцете на св. Симеон, Христос често е благославящ. Както е и според разказа на св. ап. Лука, темата за очистването на майката е почти забравена и централният момент на празника е Сретение Господне, т.е. срещата на Стария и Новия Завет.

Сцената на Сретение е изобразявана в храма, пред олтара, който в иконите е представен покрит. На олтара понякога има кръст, книга или свитък. От двете страни на олтара са Майката Божия (отляво на зрителите) и Св. Симеон (отдясно). Богородица е протегнала и двете си ръце, покрити с мафорий, в предлагащ жест. Тя току-що е подала Сина си на св. Симеон. Възрастният човек, носещ Христа в двете си ръце, също е покрит със своята дреха (като символ на дълбока почит). Св. Йосиф следва Божията Майка, носейки предложението на бедните родители (Лев. 12:8) – две гургулици или два млади гълъба. Тези птици символизирали Църквата Израилева и тази на езичниците, но също така и двата Завета, на които Христос е Единствен Глава. Св. пророчица Анна, дъщерята на Фануил, стои зад Св. Симеон. Нейната покрита глава е в профил, очите и изразяват пророческо вдъхновение.

На фигурата на св. Симеон е отделено голямо внимание. Направен е опит да се види във възрастния светец, който приема Христос в ръцете си, свещеник на Храма. Някои автори твърдят, че той е бил един от учителите на Закона – син на Хилел и баща на Гамалиил, учител на св. ап. Павел. Други предполагат, че е един от седемдесетте преводачи на Библията и Бог го е закрилял през целия му 350-годишен живот до идването на Месията. Литургичният текст го величае като най-велик сред пророците, по-велик даже и от Мойсей. Той заслужава титлата „Този, който е видял Бога“ (θεοπτης), защото на Мойсей Бог се явил обвит в тъмнина, докато Симеон носи на ръцете си въплътеното Слово. В нашата икона няма нищо, което да показва свещеническото достойнство на Симеон. Главата му не е покрита, има дълга коса като назорей, дългата му дреха виси и покрива босите му крака. Христос седи на ръцете му като на трон.