Наука за вечния живот
Богословието в съвременния свят – творчество, академична наука или стожер на християнския живот? Как в средите на руската емиграция се преживява литургичното възраждане? На тези въпроси отговаря протопрезвитер Борис Бобрински, завеждащ катедра по догматическо богословие в Свято-Сергиевския богословски институт в Париж.
– Какво е богословие?
– Богословието е наука за вечния живот. Не трябва да се боим от таза дума, но не трябва и да злоупотребяваме с нея, защото понятието “наука” често се извращава… Разбира се, за да бъдеш учен си длъжен да имаш диплома, огромна ерудиция, но това не е най-главното. Нашите духовни училища, академии и семинарии, възпитават човека в богопознание чрез Светото Писание, чрез историята на Църквата, чрез богослужението, чрез систематизираното в догматичните книги учение за Бога, за Троицата, за сътворяването на света, за човека. Всичко това може да се изобрази сухо и академично, а е възможно и много живо, изхождайки от вътрешния опит. И тук са възможни различни нива и дълбочини на подхода към основните богословски теми.
Казват ми: “Отец Борис, Вие специализирате върху Светия Дух!” – Какъв ужас! Аз специализирам върху Светия Дух… Как е възможно! Вие чувствате, че това веднага предизвиква и смях, и страх! Тук трябва да сме много внимателни и да знаем, че истинският богослов, прибягвайки до вътрешния личен и църковен опит, който е натрупал в себе си, не пренебрегва научните изследвания. Едното помага на другото при условие, че ерудицията не засенчва духовния опит и смирението.
Проблемът на нашето духовно битие се заключава в това, човекът да бъде цялостно същество чрез единение на разума, волята, любовта и вярата. Господ чака да Му отворим своето сърце. Когато ние отваряме сърцето си за Господа, то постепенно Той се вселява там и именно от сърцето идва осеменяването и оживотворяването на всички клетки на мозъка, нервите и чувствата. Осъществява се постепенно озарение и умиротворение на нашето битие. Истинското духовно преживяване е преживяване сърдечно, но това не означава в никакъв случай сантиментално или чувствено. Сърцето е корен на духовното битие. “Възлюби Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с всичката си душа и с всичкия си разум!”(Мат. 22, 37)
Когато говорим за сърцето, то говорим за това място, което обгръща и съединява цялото наше битие. Когато пристъпваме към богопознанието, Бог ни се открива чрез Словото, което прониква в дълбочината на сърцето и Словото Божие трябва да израсне в нас, да се съедини с нас като едно цяло. Когато Словото Божие се вселява в нас, то всяко наше слово става изображение на Словото Божие.
– Науката предполага движение напред. Възможно ли е развитие на богословието?
– Развитието на богословската наука е ставало с течение на вековете. Главно във връзка с ересите – за Светата Троица, за Личността или двете Природи на Спасителя. Благодарение на ересите, колкото и странно да звучи, Църквата е формулирала своето догматично учение. В днешно време главната наша тема е битието на Църквата. Но освен това бих поставил и проблема за екологията: отношението на християните към природата, която днес е в ужасно състояние. А ние сме отговорни за благобитието на божествената градина, която Господ ни е завещал да пазим и умножаваме.
– Значи богословието реагира и на живота на обществото и в това е неговото развитие?
– Смятам, че е така. Същото се отнася и до отношението на Църквата към социалните проблеми: неравенството, нищетата, болестите. И в този смисъл богословието не е лишено от пастирско отношение към хората, към вярващите и към невярващите. Ние сме отговорни за света, за хората, за тези, които още не са познали Христа, или са Го отхвърлили, борят се с него или Го отричат. Църквата е длъжна да възпита у нас чувство на жалост, чувство на дълбока отговорност за света, който Бог така е възлюбил, че е изпратил Сина Свой Единороден, така че всеки вярващ в Него да не загине, а да има живот вечен. И вие виждате, че ако ние сме в Христа, то ние вече в Христа обичаме и преживяваме съдбините на целия свят. Добре е да прочетем словата на стареца Силуан или някои места от Исаак Сирин. Тези светци са горели от любов към цялото човечество и към всяка божия твар.
Какво е Църква?
– Вие казахте, че богословието през XX век изучава живота на Църквата. Това е отразено в трудовете на професорите от Свято-Сергиевския богословски институт – архимандрит Киприан (Керн), протопрезвитер Александър Шмеман, протопрезвитер Николай Афанасиев…
-… протопрезвитер Георги Флоровски…
– Често ние, вярващите, въобще не се замисляме за това – какво е Църква. А невярващите смятат Църквата за някакъв аналог на светско учреждение. Какво е все пак Църква?
– Трябва да умеем да различаваме в Църквата нейните външни прояви: обредите, символите, образите, които исторически са се създавали и са необходими. Но зад тях стои вътрешна реалност. И човекът има тяло, плът, мисли, лице, но има и душа, която трябва да се почувства и преживее, за да се разбере човека. Същото е и при Църквата: там има институция, обредност, строй, каноническо право, догмати, учение, правила, дисциплина на Църквата, служебни дни, календар… Но в дълбочина има и друго. Църквата е Тялото Христово. Църквата е Невеста Христова. Църквата е Дом Божий.
В Църквата се служи Литургия. На проскомидията ние споменаваме всички светии, които невидимо предстоят и се молят с нас. Всяка Евхаристия се извършва не само тук, в земния олтар, та е съединена с небесната Евхаристия, с жертвата на Христос, която за всички времена е принесена веднъж и завинаги на Тайната Вечеря и на Голгота. Господ казва: “…за вас е по-добре Аз да си замина; защото ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя;…” (Иоан. 16, 7). Това е вечната молитва, молитвата на Христос пред Отца. В тази Евхаристия се вливат всички наши земни Евхаристии.
Да, ние не отричаме закона, но над закона земен има закон на любовта и закон на живота. А животът – това е живот вечен, изпълнен със Светия Дух. Това присъствие на Духа оживотворява всички наши земни закони. Каноните са нужни, защото Църквата не може да живее в безпорядък, в хаос. Догматите са нужни, защото не трябва да се размива истината в някакви философски понятия. Зад обредите стои реалността на Богообщението и Боговдъхновението, одухотворението в Светия Дух, което изгражда вътрешния човешки мир.
– Защо е прието Петдесетница да се счита за празник на раждането на Църквата?
– Защото тогава става изпълнение на обещаното от Господ Иисус Христос: “И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки” (Иоан. 14, 16). Когато Светият Дух слиза върху учениците Христови, те стават Апостоли. Те получават помазание от Духа, така както при Йордан при Кръщението Светият Дух слиза върху Господа и той става Божий помазаник. Същото е и на Петдесетница, когато Светият Дух слиза върху Апостолите, а чрез тях след това и върху техните ученици, става помазване, тоест изпълване със Светия Дух. Но внимание: Петдесетница не е само исторически момент. Петдесетница означава, че навеки се откриват плодовете, източниците на небесното дарование на Духа. И оттогава ние непрестанно се намираме в състояние на обдарени от Светия Дух. И всяка Евхаристия е възобновяване на дара на Петдесетница: “Изпрати на нас и на предложените честни дарове Всесветия Твой Дух…”. И събранието на верните получава дарование от Духа на Петдесетница, Който слиза върху учениците.
Непрекъсваща Петдесетница
– В трудовете на професорите от Свято-Сергиевския институт живо и вдъхновено звучи темата за битието на Църквата. Къде са нейните източници?
– Творчеството на “славянофилите” – Хомяков, Киреевский, Аксаков през XIX век, а след това и на Соловьов, подготовката на Московския Събор през 1917/1918 год. имат огромно значение за осъзнаването на истинската същност на Църквата и нейното духовно битие. Църквата страда от закрепостяване в “синодалния период”. Дейността на славянофилите и Московския Събор, прекъсната от революцията, продължава в трудовете на руските богослови, намиращи се в Белград (митрополит Антоний (Храповицки) или в Йерусалим (архимандрит Киприан (Керн), в Париж и по-късно вече в Америка. Нашето задгранично битие ни помогна да се отречем от “вавилонския плен”. Църквата се усети вътрешно свободна и затова можеше да проповядва най-главното.
– Вие твърдите, че източниците на парижкото богословие са именно във философията на славянофилите и предсъборните обсъждания?
Не, не само. И славянофилите, и Московският Събор, и дейността на Оптинската пустиня и на старец Паисий (Величковски) – всичко това имаше огромно значение за задълбочаване на чувството за евхаристичната същност на Църквата: където е Евхаристията, там е и Църквата. Така са я възприели нашите парижки богослови: отец Сергий Булгаков, Флоровски и особено отец Николай Афанасиев, който посвети на евхаристическата еклезиология цялата своя научна дейност. Нашето поколение (Шмеман и много други) дължат именно на него акцента върху Евхаристията като на сърцевина на църковния живот и църковната реалност.
– Как реагира руската емиграция, възприемница на дореволюционната, обредна традиция, на новото богословско течение?
У руската емиграция в Париж, Америка или в други страни имаше реакции против парижкото, живото богословие, което олицетворяваха не само професорите от нашия институт, но и Владимир Николаевич Лоски, Леонид Александрович Успенски, отец Сергий Булгаков (неговото учение предизвика недоумение) в полза на обредоверието, което и досега е силно в Руската Църква.
– Променяло ли се е Вашето лично отношение към Литургията и причастяването?
– До постъпването ми в богословския институт на 19-годишна възраст аз прислужвах в катедралния храм Св. Александър Невски. Там се причастяваха 3-4 пъти в годината след пост и на празници. Вече в богословския институт аз се научих на това, че истинското участие в Литургията е неразделно от самото причастяване. Цялото църковно съзнание на нашата младеж, на нашите млади преподаватели се състоеше в това, да се преживее по-новому смисъла на Литургията, неразделно от самото причастие.
– Как се отнасяше към този въпрос поколението на Вашите родители?
– Различно. Много от тях ни съчувстваха, виждайки колко нашето евхаристично съзнание е дълбоко и плодотворно, колко то осеменява цялата наша мисъл, цялото наше творчество, което също бе евхаристийно и пасхално Чувство за неспираща Петдесетница, разбирате ли? То е описано и у отците на Църквата. Николай Кавасила напомня, че Петдесетница не е някакъв момент, а продължаващо битие на Църквата. Всичко това ние проповядвахме в юношеските организации “Витяз”.
– Кога от причастяване 3-4 пъти в годината преминахте към причастяване на всяка Литургия?
– Постепенно. Нашите духовници разрешаваха това специално. Никога не е било правило, че всички могат да се причастяват, когато поискат. Винаги е съществувала лична здрава връзка с духовника, който има власт да разреши: “Причастявай се ежеседмично, а се изповядвай веднъж в месеца”.
– Тоест това не е причастяване без изповед?
– Причастяването е норма на нашия живот в Църквата. А изповедта е свързана с това, че има особени моменти в църковната година (начало на постите, празници, Страстна седмица) или чувство за собствена греховност, когато ние се стремим непременно към изповед. При нас изповедта получи самостоятелно значение. Тя престана да бъде изповед заради Причастието и се превърна в способ за вътрешно очистване, покаяние, общуване с духовника. Н мен в този смисъл много ми помогна общуването с моя духовник – архимандрит Киприан (Керн). От 16-годишен аз ходя при него.
– Аз много харесвам разказа на Борис Зайцев «Река на времената». Там е даден точен образ на отец Киприан.
– Много точен. И аз обичам този разказ. Отец Киприан бе монах по призвание. Завършвайки Белградския университет, той става инспектор в семинарията, след това по покана на архиепископ Анастасий (Грибановски) възглавява Руската духовна мисия в Светите Земи. Там той подготвя книга за архимандрит Антонин (Капустин), преиздадена днес в Русия. А през 1937 год. започва да преподава литургика в Свято-Сергиевския институт и написва своята “Евхаристия”. Когато по време на войната Флоровски заминава за Америка, отец Киприан започва да преподава и патрология, завършва книгата за антропологията на свети Григорий Палама, за която е удостоен със степен – доктор по богословие.
– Как той служеше Литургия?
– За мен неговото служение бе идеал за молитвена красота. Красота духовна.
Святостта – това е горение на духа
За колко важно смятате Вие четенето на така наречените в Служебника “тайни” молитви на Литургията на глас? Тази практика е широко разпространена във Франция, в Русия тези молитви на глас четат само някои свещеници…
– Трябва да бъдем внимателни, защото четенето на “тайните” молитви на глас изисква духовна подготовка и църковно съзнание на обществото. Направо да четем на хората, които не са свикнали, “тайните” молитви на глас, ще е прекалено силно, прекалено непонятно и дълго. Тук е нужна духовна педагогика, църковно образование, възпитание. Нужно е време. В някои Църкви тази традиция постепенно се налага. У нас, на Запад, все по-често свещениците служат именно така.
– Доколко е оправдано нашето присъствие на Евхаристията без причастие? Ние се молим в края на Литургията: “Видехом свет истини, прияхом Духа небеснаго…” Излиза, че Духа небесен не сме приели, а думите произнасяме напразно.
– Кое е оправдано, кое не е оправдано… Как мога аз да кажа? Понякога стоиш на Литургията и чувстваш така своето недостойнство, че не дръзваш да пристъпиш към Светата Чаша. Понякога не си подготвен: приел си някаква храна, обидил си някого, огорчил си го. Всякакви състояния има, но разбира се, Литургията се осмисля в своята пълнота в причастието. Само че не винаги можем да покажем и изпълним тази пълнота, това съвършенство в себе си.
– На Литургията свещеникът възглася: “Святая святим”? Нима Църквата ни смята за светии?
– Да. Ние сме призвани към святост. Това е динамика: “святая” на този, който е “призван към святост”. Всички ние сме призвани към святост, друг път у нас няма. “Бъдете свети, както Отецът ваш Небесен е свят”, “Бъдете съвършени, както Отецът ваш Небесен е съвършен”, “Бъдете милосърдни, както Отецът ваш Небесен е милосърден”. Три фрази, които се срещат в разни места на Евангелието, но три пъти ние сме уподобени на Отеца наш Небесен. Така, че действително – “Святая святим”. Това означава: “внимателно, вие се докосвате до светинята и затова със страх Божий приемайте залог за вечен живот, даден в Евхаристията”. Всяко духовно търсене, всеки зов Христов, на който ние отговорим е начало на освещаването. Тези думи ни напомнят за нашия единствен път: ние сме призвани не просто към обикновен живот, а към святост, и тази святост вече започва да действа в нас. А святост означава да гориш с духа си.
Борис Бобринский е прапраправнук на сина на Екатерина Велика и граф Григорий Орлов, син на граф А.А. Бобрински и графиня Н.П. Ферзен, напуснали Русия по време на революцията, Борис Алексеевич Бобринский е роден в емиграция на 25 февруари 1925 г. в Париж. От 1944 до 1949 г. се обучава в Свято-Сергиевския православен богословски институт. Негови преподаватели са еп. Касиан (Безобразов), прот. Н. Афанасиев, архим. Киприан (Керн), прот. Г. Флоровский, прот. Ал. Шмеман, прот. В. Зенковски, А. Карташев и Л. Зандер. Голямо влияние върху установяване на богословското виждане на о. Борис оказва близката дружба с Вл. Лоски. В 1949 г. под ръководството на Г. Флоровски защитава магистратура на тема «Таинството миропомазване у източните Отци през IV век», в която прави опит да изучи богословието и практиката на извършване на това таинство в ранната сиро-палестинска традиция (св. Кирил Иерусалимски, преп. Ефрем Сирин, св. Иоан Златоуст и др.). От 1949 до 1951 год. е в научна командировка в Атина в Православния богословски факултет, изследвайки ръкописите на св. Григорий Палама, съхранявани в Атон и в Атина. След завръщането си във Франция през 1951 г. е поканен да преподава история на Древния Изток в Свято-Сергиевския институт. От 1954 г. и до днес завежда катедра по догматическо богословие. През пролетта на 1959 г. от митрополит Владимир (Тихоницки) е ръкоположен за дякон, а през есента за свещеник. През 1968 г .след трагичната смърт на о. Пьотр Струве е назначен за настоятел на франкоезичнат православна община на Пресветата Троица в криптата на храма на св. Александър Невски в Париж. През 1986 г. защитава докторска дисертация в Свято-Сергиевския институт на тема «Снизхождане на Светия Дух върху Христос». От 1993 до 2005 год. заема поста Декан на Свято-Сергиевския институт. Един от основателите и първи ръководител на радиостанцията «Гласът на Православието» (Париж). Автор е на многочислени богословски трудове. (Биографична справка – от сайта на Православния Свято-Тихоновски хуманитарен университет). | www.taday.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
Следвайте ни
-520x245.jpg)
Богословието изисква майсторство в словесността. За съжаление заради специфичното българско развитие, което контестира училището след 1878г. много хора у нас са излъгани, че могат да четат и пишат и някои трагични образци на словото и културологията са канон на модерната българска култура. Анализът на словото и делото характеризират християнската култура и с методите на оценки и проверки на състоянието на словото и акта може да се определи верността на християнското учение и неговият постулат за истината, който е основа на вярата на християните. За жалост проверките на веровост на БПЦ дават отчайващи резултати, прикривани и натъманявани от нормите на мистичната българска народна конспирация, завещана от Левски и Стефан Стамболов на българския народ. Едно обективно неконспиративно сравнение между чуждите майстори на бого-словието и българските словари, ще покаже доколко религиозната словесна шарлатания е свойствена и за българския верови случай.
http://chureshki.wordpress.com/