Велики четвъртък: защо си заслужава цяла година да очакваме този ден
Обуховски епископ Йона (Черепанов), сн.: Сергей Рижков
През Страстната седмица искаме да съвместим дългата молитва в храма с многото предпразнични приготовления. Във връзка с това понякога в ума ни идва мисълта да пропуснем да се причастим на Велики четвъртък – нали ще се причастим на Пасха. Как да постъпим в този случай? По тези въпроси говорим с Обуховския епископ Йона (Черепанов), предстоятел на Киевския Свято-Троицки Йонински манастир…
Защо да не пропускаме да пристъпим към св. Причастие на Велики четвъртък?
Ще разкажа една история, която се случи в нашия манастир. Веднъж по време на литургията на Велики четвъртък проповед изнесе един от нашите братя – много талантлив и пламенен проповедник. В този ден Господ така го вдъхнови и настави, че проповедта наистина беше изключителна и проникновена. Самият аз слушах с трепет и вълнение.
След проповедта излязох от олтара в храма, точно трябваше да започнат да дават Свето Причастие. В този момент към мен със сълзи на очи се приближи една жена от енорията и каза: „Отче, аз нямах намерение да се причастявам, но разбрах, че на днешния ден не мога да не се причастя. Благословете ме, въпреки че не съм се подготвила …”
Разбира се, аз я благослових – този ден е изключителен, пък и беше очевидно, че тя наистина се е почувствала на Тайната вечеря Господня и е усетила, че ако не участва в нея, ще се уподоби на Юда. Мисля че в онзи ден Господ прие тази жена сред причастниците …
Трябва да разбираме крайната цел на всички тези наши великденски приготовления. Защото ние се готвим
да отпразнуваме не нечий рожден ден или имен ден, или някакво официално събитие, което няма отношение към Църквата. Идва „денят Господен”, Възкресението Христово. Напълно нелепо е заради подготовката за Господния ден да се лишим от Божието тайнство.
По-добре да не се подготвим за Пасха в нашето земно разбиране за това: да не сготвим някое ястие – тъй или иначе ще се наядем в следпасхалните дни. Но сега е Страстната седмица. И най-важно в тези дни е да вървим с Господа, с Неговите ученици по този скръбен, мъчителен път. Тогава и Пасха ще бъде за нас тържество, истински Празник на празниците.
Главен мотив в литургията на Велики четвъртък е песнопението „На Твоята Тайна вечеря за участник ме приеми днес, Сине Божи”. В това песнопение чуваме и думите: „Защото няма да издам на враговете Ти тайната, нито целувка ще Ти дам като Юда”. Ако отнесем това към съвременните християни – кои се враговете на Господа и коя е тайната, която можем да им издадем?
Не само на Велики четвъртък, припомняме си тези думи на всяка литургия, когато се готвим за Свето Причастие.Светите отци казват, че с греховете си ние „разпъваме” Господа. Наистина, когато грешим, ние се отвръщаме от нашия Господ и се обръщаме към греха. Всеки грях всъщност е предателство на Бога. Всеки път, когато се изповядваме, ние си спомняме, че отново и отново сме се уподобили на Юда, уподобили сме се на онези апостоли, които изоставят Христа, разбягват се и Го оставят сам.
Пред нас стоят два пътя: пътят на Юда и пътят на апостол Петър. Редно е винаги да помним, че ние сме с Петър, че сме ученици на онзи, когото Господ постави основа на Своята Църква. Добре е да постъпваме така, както постъпи апостол Петър. Макар да прояви малодушие, макар да се отрече от Христа, но все пак той намери в себе си сили, за да се покае и – което е най-важно – да се промени.
Впоследствие точно той – малодушният рибар, който три пъти каза, че „не познава Човека”, ще се превърне в един от най-мъжествените проповедници на Евангелието. Винаги трябва да помним това и да имаме пред себе си неговия добър пример.
Хората, които не са вярващи, упрекват християните, че те използват изповедта за успокояване на съвестта; т.е. че християните си позволяват да грешат както и колкото си искат, а после се изповядват и си живеят все едно нищо не се е случило. Те смятат, че изповедта и причастието са лекият път. Така ли е?
Изповедта не допринася за разслабване на душата, дори напротив, тя прави човека по-отговорен. Това е един вид изпит, преди, по време и след който ние съвсем не изпитваме чувство на лекота и свобода, а напротив – ние сме съсредоточени, внимателни и отговорни.
Защо е необходимо колкото се може по-често да се изповядваме, редовно да пристъпваме към това тайнство? Ние знаем думите на Господа: „В каквото те заваря, за това и ще те съдя”*. Наистина, никой не знае, кога ще дойде Страшният съд Господен.
Освен това, съществува понятие като навик, привикване към греха. Ако се изповядваме веднъж в седмицата, едни ще са прегрешенията, които ще споменем: тогава човек много по-ярко помни малките си грешки, провинения и това го подбужда да се отнася по-внимателно към себе си.
Ако се изповядваме веднъж месечно или още по-рядко, върху сърцето сякаш се образува слой, под който остават видими само най-големите грехове. Това ще е съвсем различен списък от прегрешения, защото на практика ще спрем да обръщаме внимание на тези грехове, които по-малко се забелязват, но които са не по-малко опасни.
Ако не се изповядаме навреме, веднага след като сме съгрешили, раната в душата – а всеки грях всъщност е рана – започва да се уголемява, да се разраства. Така малката драскотина върху сърцето на човека е незабележима, но тя невидимо се разширява и може да достигне критични размери, така че дори и хирургичната намеса да не е в състояние да спре този процес.
И в духовния живот е така. Докато драскотината е малка, докато грехът е „пресен” и ние го виждаме пред себе си, трябва колкото се може по-скоро да го изповядаме. За да не ни обременява нищо, за да не ни притиска нищо към земята. За да можем с цялото си сърце да се въздигнем към нашия Бог.
*Вж. Иез. 33:13-20. Текстът е цитат от „Лествица на божественото изкачване“, стъпало 7:50. Това не е пряк цитат от Иезекиил, макар св. Йоан да го споменава като източник. | www.pravmir.ru
Превод: Евгения Николчева
