Георги Лозанов: „Избери си бог“ е модернизиран превод на „Бог е мъртъв”
Познаваме доц. Георги Лозанов в ролята му на медиен анализатор, на прозорлив наблюдател на колективните нагласи. Твърде рядко обаче в публичното пространство го виждаме в светлината на личния му духовен опит на философ, достигнал до истините на християнството. Може би това се дължи на убеждението му, че „християнската вяра е индивидуална грижа и радост, затова и в самотата на вътрешния диалог е най-искреното й изговаряне.“ Все пак пред Православие.БГ той отговори на няколко въпроса за личния си път към вярата. Защото понякога именно в публичното споделяне се крие важен смисъл…
Доц. Лозанов, има хора, които преживяват някакво просветляващо събитие в живота си, което ги довежда до вярата. Какъв бе Вашият път към християнството?
Пътят ми към вярата минава през познанието, което познава собствената си ограниченост. Когато учих философия бях смаяно загледан в Имануел Кант. Именно неговото доказателство за съществуването на Бога беше за мен истинско чудо, просветляващо събитие, както го наричате. Вярно, принадлежащо на словото, но и Бог е Слово. Давам си сметка, че това вероятно не е достатъчно интимен опит; аз обаче по начало не понасям интимниченето, камо ли пък със Спасителя.
Днес от някои млади родители можем да чуем репликата: „Ще оставя детето си само да избере своята религия“. Какво е мнението Ви за „възпитанието във вярата“ и самият Вие бяхте ли възпитаван в конкретна религиозна традиция?
Убедени вероятно, че така даряват на децата си повече свобода, тези родители стоварват върху плещите им бремето не само на непосилен, но и на невъзможен избор. Защото, ако подредиш религиите в „небесен каталог“ и избираш между тях, се поставяш над боговете им – те стават предмет на твоята свобода, с което от само себе си престават да бъдат богове за теб. Репликата „Избери си бог“ е модернизиран превод на Ницшеанската „Бог е мъртъв“. Тя всъщност е възпитание в безбожие.
Аз приех религията по единствения естествен начин – „по наследство“, преди всичко от моя дядо, чието име нося. Той беше добър, и ако мога да се изразя така – практикуващ православен християнин. И то по времето на комунизма, когато църквата и свързаните с нея всекидневни практики бяха превърнати в екзотика, в някаква маргинализираща причудливост. А за дядо, впрочем също учил философия, но в Хайделберг, литургията, празниците, постите, молитвата, иконата, кандилото и т.н. бяха най-обикновеното и близко нещо на света. Възпитан съм в тази чудна обикновеност на религията и мисля, че въобще възпитанието в нея трябва да бъде само такова – ненатрапчиво, дошло от самия живот, по „подразбиране“.
В едно ТВ интервю Вие споменавате за един тъжен епизод от живота си, който обаче си припомняте и с необичайна случка, свързана именно с дядото, чието име носите – за влетелия в стаята гълъб в деня на неговото погребение. И тук идва въпросът как успявате да разчитате знаците на Провидението (кога сме сигурни, че гълъбът не е просто гълъб…)?
Това беше в деня, когато дядо се запъти към „по-добрия свят“. До тялото му кацна бял качулат гълъб и не помръдна часове наред, докато не го изнесоха от къщата. Преди това, рано сутринта, той видял, че гълъбът е влязъл в кухнята, и събудил баба с думите: „Голямо щастие ни чака!“. Дядо, както вече споменах, беше праведен човек и сигурно е предусетил завръщането си в Рая. Гълъбът му го е подсказал.
Иначе никога не можем да сме напълно сигурни, че гълъбът не е гълъб. Въпросът е, че не можем да сме сигурни и в обратното, което ни дава надежда, че земното битие е привидно и така по-лесно понасяме драматизма му. Формулата е проста: колкото по-труден е моментът, толкова по-силно е усещането, че нищо не е такова, каквото изглежда, че е. И това не е игра на илюзии, а проблясване на истината. Разбира се, то не е дадено на всеки, а хора като дядо можеха да го дарят и на другите.
Когато намерим Бога, пътят към Него съвсем не приключва, а сякаш тепърва започва. Кои за Вас са вътрешните трудности по този път и кои са най-сериозните предизвикателства, идващи отвън?
Дано не прозвучи самонадеяно, но сякаш не чувствам особени вътрешни трудности, освен безпокойството, че не живея достатъчно канонично. Не съм сигурен обаче дали то е „трудност по пътя“ или е неизбежна част от самия път. Иначе цялото съвремие е „външна трудност“ пред религията, доколкото са отминали вековете, в които нейният дискурс „по право“ е бил победител във „войната на дискурсите“. Днес религията е много повече лично дело, което от своя страна отговаря на същността на християнството, на библейския му първообраз. Така че парадоксално, но сякаш атеистичните времена проясняват неговия смисъл.
Какъв според Вас е пътят да се преодолее тази видима пропаст между Църквата и значителна част от българите? И къде всъщност е проблемът – единствено в комуникационния „стил“ на някои митрополити, в начина на поднасяне на посланията, или е нещо по-дълбоко?
Сближаването между човека и Църквата започва или поне зависи от сближаването му с него самия. А онзи, който е живял комунизма и после е тръгнал по водещите за никъде пътеки на българския преход (стига и само последното) се чувства и без война „изгубено поколение“, не знае какво да мисли за себе си, дали да си има морално доверие. По-възрастните, ако не са отдадени на социална аскеза, са част от общност, за която далаверата е знак за престиж и реализация. На по-младите пък това им носи непоносима културна клаустрофобия и са склонни да гледат тъкмо на православието, на кирилицата, на миналото и пр. като на клетката, от която непременно трябва да се измъкват.
Църквата обаче не може да е отстранен наблюдател на изгубените поколения. И души. Напротив, именно тя би могла да им помогне „да се намерят“, да бъде мисионер в собствената си страна, което, кой знае защо, досега отказва да направи. Предпочита да се сърди и да съди. И тук е особено важен гласът и на митрополитите, и на целия клир, който не може да казва все едно и също – като преди век, пет, десет… Времето е циклично само в храма; извън него то тече и за да бъдеш чут, трябва да знаеш на кого говориш, да виждаш променящото му се лице, да го разбираш, такъв, какъвто той е в 21 век.
Като мирянин простихте ли на някои духовници от висшия клир за агентурното им минало? Затворена ли е вече тази тема за Вас?
Не е затворена, но не съм и аз този, който може да прощава на духовенството. Защото дори да го извърша, с този акт ще му отнема статута на духовенство, мястото му в небесно-земната йерархия, в която аз съм прост мирянин, сам нуждаещ се от неговата прошка. То е това, което трябва да изкупва греховете си, а доносничеството за репресивните комунистически служби е един от най-големите през ХХ век. Изкуплението от своя страна трябва да мине през покаяние, а то да стигне до миряните, за да може, когато целуват ръка на „дядовците“, по устните им да не остават следи от мастило. Нищо такова обаче не се случва и духовниците-агенти продължават в морален план да сътрудничат на ДС. В този смисъл темата дори още не е същински отворена.
В един дебат, засягащ темата за публичния диалог между религиозното и светското, споменавате за една „безкрайност на толерантността“ като негативна тенденция в западните общества. Как се проявява тя?
Нарекох тази безкрайност „лоша“, тъй като води до парадокс – либералните демократични ценности на Запада приемат всяко различие. Включително и това, което ги отрича. Така че, ако има сблъсък между християнството и исляма, християнството, според културата, която го носи, ще се стреми той просто да не се състои (всеки да си остане такъв, какъвто иска да е), докато ислямът ще се стреми да победи в него. Разбира се, ако Западът вече не е победил в своя отказ от победа и прогнозата на Хънтигтън за подобен сблъсък се окаже вярна, каквито вледеняващи спорадични симптоми се появяват от началото на 21 век – от ударите срещу двете кули в Ню Йорк до реакциите срещу любителския филм за Мохамед. Но нито мога, нито имам желание да си представя, че може да дойде момент, в който да говорим, подобно на ислямския, за християнски фундаментализъм. Затова в името на прошката не бива да прощаваме съвсем.
Каква е гледната Ви точка към действията на Pussy Riot в московския храм и последвалите обществени реакции в тяхна защита. От една страна стои разбирането за свещеното, а от друга, казват, е правото на свободно изразяване…
Подкрепям ги, но не защото смятам, че православният храм е място за политически акции, а защото самото руско православие опасно се идентифицира с политиката, подкрепя неизживяното съветско мислене и строи „православни дъги“, по които великоруските интереси се опаковат в религиозна възвишеност. От такава гледна точка Pussy Riot не се гаврят с московския храм, а питат доколко той наистина е територия на свещеното. В последния си адрес подкрепата им по цял свят е продължение на тяхната акцията срещу режима на Путин.
Има ли книги, свързани с християнската тематика, които напоследък са Ви дали ценна храна за размисъл?
Всяка европейска или американска книга, независимо дали става дума за висока теория, литературен хит или банално криминале, може да е такава „храна за размисъл“, защото се доверявам на тезата на Нортръп Фрай, че каквото и да пишеш в християнската култура, то повече или по-малко е преразказ на Библията. Тя лежи в недрата му и въпросът е да само да стигнеш до тях.
