Доц. Димитър Попмаринов: Заблуда е, че завършилите богословие не се реализират

Едва ли днес има студент по богословие, който поне веднъж да не е попадал в следната ситуация: запитан какво учи, отговорът му да предизвика в отсрещната страна сконфузно мълчание. Миг по-късно човекът отсреща дипломатично ви отвръща: „Хм, интересно…“, но недоумяващият му поглед всъщност ви казва: „За какво изобщо ти е това?!“. Недоумението от „екзотичния“ ви избор се засилва, когато младият събеседник чуе някои от предметите, които изучавате – „екзегетика“ „омилетика“ „патрология“, звучащи в неговите уши сякаш са извадени от някое историческо фентъзи.

Вие обаче знаете, че сте на път да се сдобиете с едно съкровище, което ще ви обогати истински само ако не го заключите в сейфа, а сте готови да го споделите с другите. Тъй като имате вътрешното убеждение, че светът има животоспасителна нужда от него, макар и същият този свят дори и да не подозира за стойността му. 

Какво е мястото на завършилите богословие в обществото и какво е нивото на богословското образование у нас? На празника на св. Трима светители – духовните покровители на православните богословски школи, търсим отговорите от доц. д-р Димитър Попмаринов, български библеист и декан на Православния богословски факултет на Великотърновския университет.

В едно писмо до св. Григорий Богослов срещаме съвета на свети Василий Велики да използваме разумно дара на словото и „да се стараем да отговаряме без надменност, да не прекъсваме събеседника си, когато той говори нещо полезно, за да вметнем някоя дума и да се изтъкнем…“. Освен към всеки човек, не е ли насочен този съвет особено към съвременния богослов – да не гледа с пренебрежение към „непросветения свят“, отправяйки към него нравноучителни проповеди с осъдителен привкус?

Би било много жалко, ако това Ваше наблюдение е вярно. Дано не се отнася и до мен. Смятам че надменността, ако тя съществува в нашите среди, е по-скоро израз на комплекс за малоценност, отколкото на превъзходство. В академичните среди „надменността“ като професионално изкривяване може да се превърне в логорея, в натрупване на думи без съдържание, в пълнеж. Обикновено когато човек няма какво да каже, говори с много чуждици, със сложна фразеология, която имам съмнения, че сам разбира. Това, смятам, е маска, интелектуален кич, другата страна на чалгата.

За съжаление, в църковните среди често, когато се говори за християнското учение, нещата се свеждат до морализаторство. Морализаторстващият, без да забележи, застава на мястото на Бога и започва да съди, да говори едва ли не от Негово име, като дори изключва себе си от проблемните въпроси, които засяга. На устата му постоянно стоят думи с много прилагателни по отношение на Бога и на Църквата, като забравя, че третата Божия заповед се отнася за всички нас, независимо дали сме обикновени миряни, богослови, свещеници или дори епископи. Съблазънта преподаването на православното учение или по-скоро православната проповед да се превърне в морализаторстване е доста голяма. Често разбиращите по такъв начин Православието раздават присъди от името на Бога. Те се изживяват като Негови изразители, говорят от Негово име, от името на Църквата, на светите отци и пр. Правилността и истинността на Православието те отъждествяват със себе си, възприемат се за негови говорители. Така в края на краищата на мястото на Православието, което те смятат, че защитават, остава само и единствено тяхното мнение, тяхното „аз“.

Ако изпаднем в такова състояние, това вече е съблазън, защото изключваме несъзнателно всички останали и оставаме сами със себе си в своя нарцисизъм. Получава се върховна проява на собственото его, която винаги е отхвърляна от духовния опит на обикновените вярващи, а какво да говорим за духовно издигнатите учители и светци на Църквата. За тях това е прелест. Когато става дума за изясняване на нашата вяра, това трябва да става, както съветва св. апостол Петър, с „кротост и боязън“.

В края на изминалата година ректорът на Великотърновския университет връчи званието почетен доктор на Волоколамския митрополит Иларион (Алфеев). Какво послание към самите студенти носи връчването на тази почетна титла?

Интересът към него беше много голям както сред студентите, така и сред преподавателите. Удостояването му с тази почетна степен (каквато той има от много други университети по света) говори за тясната връзка между университетското и църковното образование. Не трябва да се забравя, че университетското образование се е родило в лоното на Църквата. Самата латинска дума universum изразява идеята за пълнота, за цялостност. Тя се свързва именно с богословската идея за цялостността на познанието, което е било давано в древността само и единствено в Църквата. Същевременно, макар и под егидата на Църквата, науките са се развивали във всички области на познанието за съответното време. Такава е общоприетата практика на Църквата, стига тя да се разбира правилно. Въпреки секуларизацията по света, тази практика се е запазила и до днес. За да бъде един университет приеман като такъв, се предполага да има и богословски факултет.

За съжаление, у нас все още съществува мнението от комунистическото ни минало, че светското образование е атеистично. Атеизъм и светскост не са едно и също нещо, но с това незнание или по-скоро удобно невежество, често се спекулира. Това беше и посланието към студентите по време на удостояването на митрополит Иларион с почетната титла – че високото богословско знание пази своето място в университетите, че държи на своето участие там и че не е загубило своето значение. Дори напротив, днес то става отново актуално с оглед изгубилия своята ценностна ориентация свят. Сега в Русия в повече от петдесет светски висши училища се преподава богословие, създават се катедри по богословие.

При своята среща с преподавателите от Православния богословски факултет митрополит Иларион изрично подчерта важността на богословското образование, което се преподава в държавните университети. Според него теологията е нужна на съвременния образован човек и трябва да присъства в курикулума, който се преподава в светските университети. А посланието към студентите е евангелско, че „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“. Тоест като хора не можем да минем без минимума материални блага, за да живеем настоящия си живот, но, въпреки това, трябва имаме съзнанието, че има много по-важни неща – вярата в бъдещия живот, която осмисля и настоящия. Неговото присъствие сред средите на академичната общност на Великотърновския университет показа, че богословското образование пази своя авторитет единствено и само когато съчетава в себе си делата на искрена вяра и духовност с висок академизъм.

В академичното си слово митрополит Иларион спомена и за един от важните аспекти в мисията на съвременния богослов – да разяснява православната вяра на неправославните свои съвременници. На българска почва обаче като че ли липсват достатъчно автори на християнска литература, които да пишат на един по-неакадемичен език за православието, за по-широка аудитория…

Неговото академично слово (вж. „Свещеното Писание и Свещеното Предание: православният възглед“), посветено на Свещеното Писание и на Свещеното Предание от гледна точка на Православието, разкрива основополагащото значение, което Откровението има за спасението на всеки християнин. Откровението трансцендира историята, минава през нея, преодолява всички външни пречки и тъй като извира от вечността, то е винаги ново, настоящо, просветляващо всеки човек, който търси Бога. От тази гледна точка, то не е зависимо от историята и е разпознаваемо чрез очите на вярата. Както ако човек затвори физическите си очи, не може да вижда светлината, така е и когато затвори духовните си очи – тогава не може да види духовната светлина. Следователно придобиването на вярата е двустранен процес – от едната страна е Бог, а от другата човекът. Ако някой пожелае искрено, винаги ще открие знаците за отправена към него покана от Бога за среща, която Той отдавна му е предложил, а той не е забелязвал.

Именно в тази последна част е особено важно да се подпомагат търсещите хора, т. е. да се проповядва на разбираем език, да се подхожда с любов към търсещите вярата, да им се предоставя с внимание нужното слово. Тогава може би те ще забележат отправената към тях покана от Бога за среща. Въпросът е, че ще трябват огромни усилия, за да се заличат последиците от духовната катастрофа, причинена от атеистичния режим. Именно и поради това в своето благодарствено писмо за присъждането на научната степен doctor honoris causa митрополит Иларион изрично подчертава: „Уверен съм, че преподаването на теология във висшите училища е необходимо за съвременния човек, който ежедневно се среща с нееднозначната действителност на секуларния свят“.

Преди идването на атеистичния режим в България, са се издавали много видове християнска литература. Тя е била преди всичко популярна богословска, вероучителна, художествена, детска. Голяма част от тази литература се е произвеждала от образованата православна интелигенция, от образованото духовенство. След идването на атеизма православната интелигенция, духовенството, бяха преследвани, потиснати и с времето тази практика бе прекъсната. Остана в съвсем ограничен кръг възможността да се издава в минимален тираж само академична богословска литература. Слава Богу и за това! Спомням си като студент в Духовната академия, че богословска литература се продаваше само на студенти в единствената в страната книжарница на Българската православна църква (БПЦ) и то след като си покажат студентската карта. А на лавиците нямаше голям избор – само официалните издания на БПЦ и остаряла академична книжнина отпреди режима.

След промените академичното богословие продължи да се развива. Колко добре или зле, това е друг въпрос. Същевременно обаче, този среден, говорещ и пишещ на разбираем език слой на православната интелигенция все още не е възроден. Възраждането е трудно, защото за разлика от академичното богословие, той беше напълно унищожен. През време на атеистичния режим нямаше възможност в обществото да се разискват такива теми. Всеки опит за нещо подобно беше преследван и наказван, тъй като противоречеше на официалната идеология. Едва днес тук-там започват да се появяват по-стойностни и интересни заглавия. Голяма роля тук трябва да има добре образованото духовенство, а именно – да успява да свежда академичното богословие на разбираем за вярващите език. От опит бих си позволил да кажа, че тази работа дори е по-трудна отколкото писането на академични книги. Затова тя е много отговорна. Нужни са не просто автори, но добри автори, едновременно с духовен и академичен опит, защото иначе има опасност да се изкривява вярата, а заради нас да се хули Божието име сред невярващите или неукрепналите във вярата. Надявам се, че с Божията помощ постепенно тази празнота ще бъде запълнена.

През 1991 г. Вие ставате първият щатен преподавател на Православния богословски факултет, непосредствено след неговото основаване. Ако направим паралел между поколението студенти от онези първи години след идването на демокрацията и днешното поколение студенти, виждате ли разлики в мотивацията за посвещение на богословието, в погледа към действителността?

След като падна тоталитарният режим, в обществото имаше големи очаквания към БПЦ. За съжаление, пораженията както в обществото, така и в БПЦ бяха големи. Поради повсеместната религиозна и богословска неграмотност и неподготвеност, обществото не реагира по най-добрия начин по отношение на църковните въпроси. Същото важеше и за институцията на БПЦ по отношение на обществото. Висшият клир въобще не разбра какво се случва, защо се случва и какво трябва да се прави в тази съвсем нова обстановка. От друга страна, новоизлюпените политици, взети от втория ешелон на БКП – нереализирани в Партията комсомолци, голяма част от тях изживяващи се като репресирани – посегнаха към църквата, като се опитаха да я овладеят като институция и да я използват за своя употреба. Под политически натиск, най-вече изнудване за разкриване на досиетата им в Държавна сигурност, една част от митрополитите в Св. Синод се отдели и се получи печалния не само за БПЦ, но и за цялото ни общество разкол. Тъй като БПЦ като институция е най-беззащитна, върху нея беше най-лесно да се стоварят почти всички негативи за комунистическото минало. Това беше за заблуда на общественото мнение, за отклоняване на вниманието, димна завеса, зад която истинските отговорни за проблемите в обществото много бързо се скриха. Те се пребоядисаха, покриха всички свои предишни грехове чрез политическите механизми и съдебната система.

Всичко това доведе до окарикатуряването не само на БПЦ, на отхвърлянето ѝ като институция, но и на вярата. Първоначално напливът на студенти беше много голям. За тях това беше нов хоризонт, нещото което досега е била забранявано, но вече е достъпно. Мотивацията на тогавашните студенти беше различна: от истински вярващи хора, до такива, които преди това са се сблъсквали с различни учения, езотерика и пр. Най-голямата мотивация обаче беше надеждата, че ще се създадат условия за навлизането на завършилите богословие в училищата, в преподаване на предмета религия. Нуждата от преодоляването на неграмотността в тази област се чувстваше особено силно, както и днес. За съжаление висшият ешелон на БПЦ, оплетен в изкуствено поддържания разкол, не бе на висотата на времето, не можа да разбере и да отговори подобаващо на религиозните и образователни потребности на обществото. Липсваше диалог не само с интелигенцията в обществото като цяло, но и с тънкия слой православна интелигенция, която все пак би могла да служи като някакъв коректив.

Днес най-големият парадокс е, че студентите, които се записват да учат богословие редовно в бакалавърската степен, в повечето случаи попадат случайно. Те разбират едва на по-късен етап какво им дава това образование и колко е сериозно всичко, с което се занимават. За съжаление, на входа само малка част от тях знаят за какво става дума. За сметка на тях, задочниците са много по-наясно със своята мотивация. Повечето от тях целенасочено търсят именно богословието.

Отказът от въвеждане на религиозно образование в училищата има трагични измерения за нашето общество. То деградира в своята ценностна ориентация и затова младите хора гледат навън. Обратното е в съседна нам страна – Румъния. Там вече в обществото навлизат млади хора, които са изучавали предмета религия. Те стават основа за качествена промяна на отношенията в обществото и на вижданията за света, и резултатите вече са налице.

Какво бихте казали на онези млади хора, току-що завършили богословие, които се изправят пред един основен проблем: от една страна те искат да опровергаят разпространената нагласа, че богословието е занимание отвлечено и без връзка с реалността, но от друга страна се сблъскват със сложното предизвикателство да се прехранват със същото това занимание?

Глобалният свят със своите предизвикателства поставя въпроси, които опират не само до физическата прехрана, но кара младите хора да търсят отговори за неща, които отиват и отвъд нея. Занемарената работа с младото поколение, изкуственото отделяне от духовната страна на живота, го тласка към търсене на друга, нехристиянска духовна храна. Тя често води до неправилно разбиране на живота сам по себе си, до неговото подценяване.

Голяма заблуда е, че завършилите богословие се реализират в живота по-зле от другите. Това е грешна представа. Ние готвим студентите да служат не само на Църквата, но и на обществото. С познанията, придобити при нас, те често пъти са по-търсени от завършилите други специалности. Възможността за служение в Църквата е нещото, което те имат в повече от другите.

Днес образователната система не гарантира на никого нищо. Реализацията се определя не от дипломата сама по себе си, която е само къс хартия, а от качествата на отделния човек, ако зад себе си той има нужната подготовка. Някои си правят грешни изводи, мислейки, че специалността не може да се развива, защото няма място за учители по религия. Това не е вярна представа. Нещо повече – завършилите могат да станат учители по история и философия с малко допълнителна квалификация. Вече получиха своите дипломи и първите випускници в специалността „теология и социално служение“. Вярвам, че със своята подготовка, те, като първопроходци, ще бъдат много полезни както за Църквата, така и за обществото.

Православният богословски факултет има впечатляваща традиция в обучението по църковни изкуства. Намират ли обаче след завършването си вашите възпитаници достатъчно възможности да разгърнат на практика таланта си?

Трудно е с една дума да се обобщи за всички. Това до голяма степен зависи от отделния човек, от таланта, от характера му. Мога само да уверя, че наши колеги, завършили факултета, печелят признание не само в България, но и в Гърция, Франция, Великобритания, САЩ и другаде. За това свидетелстват и благодарствените писма, които получаваме и днес. Студенти и преподаватели от специалността правят редовно изложби в страната и чужбина. Особено добро в това отношение е сътрудничеството ни със същата специалност в Богословския факултет на Букурещкия университет.

В магистърските програми на вашия факултет се обучават и хора, които са вече утвърдени в професията си – лекари, журналисти, предприемачи…Каква е мотивацията им да завършат богословие?

Това обикновено са магистри само от програмата за т. нар. „неспециалисти“, т. е. такива, които преди това са завършили някакво друго висше образование. Въобще да се работи с тях, както и със студентите от другите магистърски програми, е може би най-приятно за преподавателите. Това обикновено са хора, които не идват за диплома, но които имат ясно осъзнати интереси. Често пъти някои от тях са преминавали през дебрите на различни други учения, лутали са се по пътя на своите духовни търсения. Тяхната мотивация обикновено е търсене на отговор на екзистенциални въпроси. Има и такива, които са напълно наясно със себе си и с вярата си като християни, които се подготвят за служение в Църквата. Има и такива, които са неправославни, но искат да научат повече за Православието, за неговото богословие. В лични разговори много от тях споделят, че са имали напълно други представи за Православието. Ученето при нас им дава възможност да направят разлика между достойнството на Православието и недостойнството на православните (парафраза на Н. Бердяев).

Дали днешните студенти по богословие се запознават в достатъчна степен с идеите на други религиозни учения, за да успяват в последствие да изградят позиция, свързана с междурелигиозния диалог, със съвременните предизвикателства за всеки вярващ човек?

В учебния план има достатъчно дисциплини, които им дават възможност за това. В бакалавърската степен се изучава дисциплините „история на религиите“, „нехристиянски религиозни учения“ и др. Такава възможност се получава още повече в магистърските програми. В една от тях има дисциплина „богословие на диалога“. Такова познание е особено важно днес, когато на религиозна основа, „от името на Бога“, се избиват много хора.

Немалко преподаватели от вашия факултет специализират в едни от най-емблематичните световни университети (Кеймбридж, Оксфорд, Харвард и др.). Как се отразява този техен опит на обучителния процес във вашия факултет?

Тези специализации помагат на преподавателите да сравнят себе си, своите познания и да добият реална представа за световната наука. Това е възможност да се отърсят от евентуални комплекси, да преодолеят евентуална провинциалност. Повечето от тях, след като се завърнат, изразяват удовлетворението си, че не са по-зле от колегите си в тези престижни академични центрове. Това ги мотивира още повече в работата им. Единствената завист (надявам се, благородна) е свързана с условията, при които работят колегите им в другите страни, и възможностите им за научна работа.

Изминалата година бе белязана и с протестна декларация на преподавателите по теология в Пловдивския университет по повод откриването на Духовна академия. В декларацията имаше и прогноза, че вероятно след една или две години академията ще бъде закрита и възпитаниците ѝ ще се окажат загубили време и средства. Вие бихте ли се присъединили към тази прогноза?

Не се занимавам с прогнози от такъв характер. Своето мнение заявих още отначало, когато бе поставен въпросът и най-вече беше споменато името на Православния богословски факултет. В това отношение няма какво ново да кажа, освен още веднъж да потвърдя, че всеки, който претендира, че работи на Божията нива, трябва да търси разбирателство и сътрудничество, а не противопоставяне. Такава академия би имала смисъл само ако служи за надграждане, а не за капсулиране и изолация.

 

Снимки: www.mospat.ru, pbfvt.pravoslavie.bg

 

Коментари

коментара