Доц. Павел Павлов: Рождество е единение на светове, на небе и земя
Доц. д-р Павел Павлов е преподавател по история на Църквата в Богословския факултет на Софийския университет. Заедно с отец Ангел Ангелов от столичния храм „Св. София“, той е един от инициаторите на ежегодното провеждане на поклонническия път „Рилският чудотворец“.
Днес обаче той разказва за личните си впечатления от друга, много по-далечна поклонническа цел – храма „Рождество Христово“ във Витлеем, споделя още за спомените си от отдавна отминали Коледи и предлага отговори на някои въпроси, многократно задавани през столетията около историческото събитие на раждането на Спасителя. Всичко това ни пренася от празничната суматоха, която се вихри навън, към вътрешната стая на душата и истинския смисъл на Рождество…
Христовото Рождество е всемирна радост, но и събитие, което се е случило в конкретно историческо време. През столетията много изследователи, а и псевдоучени, са предлагали хипотези за конкретното време, в което се е родил Спасителят. Ползотворно ли е това любопитство?
Винаги е добре да се изследват събитията от християнската история, но въпросът е кой и защо ги изследва. Често пъти не само Рождество Христово, но и други събития в земния живот на Спасителя и в живота на Църквата са били обект на интерес за хора, които са се опитвали да спекулират, да направят някакъв пробив в традицията. Ето защо, когато се говори за Рождество, особено важен е адресатът, на кого се говори. Затова и светите отци говорят за Рождество от една страна, като за всемирно тържество, тъй като то е центърът на историята, не просто защото разделяме времето преди и след раждането на Господ Иисус Христос, а защото чрез него Бог и човекът се съединяват в личността на Богочовека, Бог се съединява с творението. Бог е във вечността, а творението е във времето, по този начин, съединявайки се с вечността в едно конкретно историческо събитие, времето се увековечава чрез Христос, а от друга страна, и вечността влиза във времето. Това е нещо много по-важно от това дали раждането на Спасителя се е случило през март, декември или май, или пък дали денят е бил сряда…
В едно слово на св. Василий Велики, посветено на Христовото Рождество, той говори за тайната, която хем е открита и явена, хем човекът, бидейки човек, винаги се намира в една недостатъчност да узнае в пълнота тайната на Боговъплъщението.
Но и някои християнски изследователи са се опитвали да определят месеца и дори деня на Христовото Рождество. Едни – според преброяването в Империята при Август, други, като немския астроном Йоханес Кеплер, са търсели астрономически ориентири според това кога се е появила Витлеемската звезда.
Важната тук е мотивацията. Нека видим каква е била тя при Кеплер – той бил вярващ човек и е търсел отговори чрез научни методи, за да може да благовести на онези, които са търсили доказателства. Според нашето предание е важно да изследваме Писанията. Но именно изследвайки Писанията, ние виждаме, че Евангелието дава достатъчно изчерпателен отговор на въпросите „кога“ и „къде“. Особено в Евангелието на св. Лука, а и при св. Матей, това са два различни погледа към едно и също историческо събитие, което ни дава пълнота.
Рождество е предшествано от други празнични събития, като Благовещение, които са подготвителни стъпки, насочващи ни към раждането на Спасителя. След като получава благата вест, Божията Майка тръгва от Назарет и отива в града Юдин, където са нейните роднини, и се среща с нейната братовчедка св. Елисавета. Тогава по-възрастната й сродница започва да слави и благодари, че Господ й е дал благословението за тази среща – тук виждаме едно подсказване, едно подгряване на очакванията…
В ранната Църква при някои християнски писатели, особено при Ориген, се забелязва известно подценяване на историчността на Христос. Ориген например презира хората, които ходят в Йерусалим на поклонение по местата, по които е ходил Христос. Той смятал и че рожден ден празнуват само големите езичници като фараона или цар Ирод, който е падение в очите на юдейския свят, тиранин и чуждоземец. Тоест виждаме тенденция при тези писатели да се избягва изследването на събитийния характер на Писанията, а вместо това да се наблегне на космичността на събитието на Рождество – на единението на Бога с човека, но като нещо, което сякаш не се е случило в конкретното историческо време. Струва ми се, че цялата духовна традиция не е била в синхрон с тази тенденция. Затова и св. Василий Велики, и св. Григорий Богослов подчертават историческата реалност на Христовото Рождество.
Св. Григорий особено акцентира върху изследването на родословието на Иисус, което върви по две линии – царска и свещеническа. Той обяснява, че обръща внимание на този въпрос, за да подчертае колко е важно това, че Месията, Който се ражда, е и Цар, и Първосвещеник. Но за да стигнем до тези заключения, евангелистите ни дават достатъчно аргументи. В Новия, а и в Стария Завет като че ли няма толкова силно аргументирано събитие, колкото раждането на Господ Иисус Христос…
Когато става дума за установяването на датата на празника Рождество, често някои отбелязват, че тя е била пригодена към честването в този период от годината на познатия култ към бог Митра в Римската империя…
За честването на Рождество като утвърдена дата на 25 декември, в ранната Църква има свидетелства от времето на св. Константин Велики. Преди това, когато християните са подложени на гонения, празнуването на Рождество не е било онова вселенско тържество, а е празненството на малката общност, която чества явяването на Бога. Затова има и свидетелства, че празникът е бил свързан с Богоявление.
До времето на света Елена, върху много от светите места са издигнати огромни езически храмове, за да се прекъсне тази традиция за търсене на историчността на Христос. А несъмнено търсенето на географията на историческия Христос е важен елемент от нашата духовна традиция. То се разгръща именно от 326 г., когато св. Елена открива Христовия кръст. От този момент нататък голямата Църква – вселенската, търси начини открито да свидетелства на човечеството за Боговъплъщението. Това променя и отношението на Църквата към света – преди това светът беше изключително враждебен към Църквата и тя тихо се молеше вътре в себе си за света, но тя беше предизвикана от императора да излезе и да започне да свидетелства.
По времето на светите отци кападокийци Църквата в желанието си да обяснява, започва да свидетелства за Въплътилия се Христос пред света. А този свят много често се глуми с Него – античните философи искат да Го принизят, риторите се опитват да Го омаловажат, цялата Античност е потресена от идеята, че светът може да е сътворен от нищо или че човек може да възкръсне, както проповядва свети апостол Павел. Юдейската традиция пък е потресена от християните, които говорят, че Бог може да стане Човек.
Дали когато говорим за Рождество, това не е просто пригаждане, приспособяване на един езически празник към един християнски? Не, по никакъв начин, тъй като Църквата се опитва да направи така, че да не слага прът в колелото на света по пътя към възприемането на Христос. Вместо да заклеймява и отхвърля, на Църквата не й е чужд този метод чрез познатото да разкрива новото за хората. По времето, когато св. Йоан Златоуст е архиепископ на Константинопол, в Ефес все още е голям култът към богинята на плодородието и целомъдрието Артемида. Той посъветвал ефеските християни да приобщят хората, които почитат богинята на плодородието, към християнската общност чрез личността на Пресвета Богородица в Ефес, и през 5 век в Ефес се построява най-големият храм, посветен на Божията Майка.
Но чак към 6 век се утвърждава цялата вселенскост на Рождество, чествано на 25 декември като отделен празник с единен типик и устав. Това става при император Юстиниан Велики.
В Църквата има два вида усещане за време. Центърът на единия вид е празникът на Христовото Възкресение – това е небесното време, вечността. А има едно друго време – историческото, календарното време, осветено от Господ, чийто ориентири са неподвижните празници (Благовещение, Сретение…). Това е сътвореното време с централен празник Рождество Христово, а другото е увековеченото време с център Възкресение Христово.
Защо често чуваме да се твърди, че за православните Възкресение е по-големият празник, а Рождество е по-почитано от римокатолическата църква?
Това твъдение се е превърнало в някакво клише. И мисля, че по този начин понякога се опитваме да показваме превъзходство пред западната църковна традиция. Не би било правилно да ги противопоставяме и да ги разделяме, защото те са съчетани по удивителен начин. За Възкресението казваме, че е изпълнение на спасителния план на Бога, на домостроителството за човека и света, а Рождество е началото на осъществяването на това домостроителство.
За Рождество казваме, че е домашен, интимен празник, но той е същевременно и вселенски. Тържествуват и ангелите, и мъдреците, и пастирите, за раждането на Младенеца разбират и онези преброители, които записват ЕГН-ата на всички в Империята, разбира и Ирод – ето как събитието става известно и в римската традиция, и във Вавилон.
Празникът на Христовото Рождество носи духа на малката Църква, напомняйки ни за времето преди св. Константин Велики, когато християните се събирали в катакомбите вечер, за да празнуват агапите, да разломяват хляба и да отпиват от чашата, по същия начин на Бъдни вечер се събираме в малките си църкви и там очакваме раждането на Спасителя. Този празник не е просто помен за Христовото Рождество, той е съпреживяване на Въплъщението, но така също и на рождението и на въплъщението на Бог в самите нас. Св. Амвросий в свое слово за Рождество говори именно за това, че ако не родим Христос в сърцето си, всеки – вътре в себе си, не можем истински да се подготвим да посрещнем раждането на Спасителя.
Истинският Рождественски празник е Охристовяване и неговият залог е голям. Бог принася Себе си на света и заедно със Себе си носи и Възкресението на всеки един от нас. Затова св. ап. Павел казва; „Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека“ (Кор. 15:20-21). И продължава, сякаш сочейки към всеки един от нас: „…защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече в безсмъртие. А щом това, тленно тяло, се облече в нетление, и това смъртното тяло, се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: смъртта биде погълната с победа!“ (Кор. 15:53-55). И тази победа става възможна само в единството на личността на Богочовека с неговото Рождество, живот, чудеса, страдания, кръстна смърт, Възкресение, Възнесение и изпращането на Утешителя – Св. Дух. Затова Христовото Рождество и Възкресението не могат, и не бива да се разделят по какъвто и да е начин. Нещо повече, не напразно някои от св. отци разглеждат Въплъщението като част от самото Творение. Според св. Максим Изповедник например Въплъщението е първата и абсолютна цел на Творението. И не напразно българската дума за творението е съ-творение. Раждайки Христос в сърцата си, ние се досътворяваме или пресътворяваме. Така заедно с вселенското измерение на празника, се разкрива и това колко е важен той лично за всеки един човек – от малкото дете и малката общност до всеки един във вселената. Това съчетаване в тържеството на Рождество на интимност и универсалност е изумително. То е единение на светове, на небе и земя.
В някои протопротестантски учебници по теология се търси някакъв знак, обяснение за това защо Христос се ражда точно във времето на Римската империя. И аргументът, който се предлага, има моралистичен характер – че покварата в Империята е добила заплашителни размери и затова е било време Спасителят да се появи. Но когато четем Евангелието, откриваме съвсем друг акцент – там има тържественост, има империя, която носи самочувствието, че е стигнала до крайните предели на вселената; която си преброява хората с амбицията, че преброява жителите на вселената. Струва ми се, че Синът Божи не би се родил във време, в което човекът не е ценност, а е имало такива времена, когато той е бил само пионка. Преброяването символично ни показва персонализъм, показва ни, че човекът е важен, и че Христовото раждане не е провинциално еврейско събитие. Младенецът се ражда в малка пещера, но се ражда за всички.
Не е случайно и че празнуваме Христовото Рождество в продължение на три дни. Това е израз на нашето желание цялото човечество да разбере за радостното събитие. Всеки знае какво е, когато очакваш раждането на дете – светът отвън си върви с неговата динамика, с неговия забързан ритъм, а ти, притихнал, чакаш детето. И след като то се роди, нямаш търпение да излезеш и да проглушиш ушите на всички с щастливата вест; да разтръбиш на целия свят за събитието с песни, светлини, красота…
За жалост обаче в периода на тоталитаризма в България празнуването на Рождество сякаш бе изличено от живота на повечето български семейства. Какво си спомняте за Вашите Коледи преди 1989-а година?
С този въпрос слагате пръст в раната. Това е една от големите теми, която ме занимава напоследък – за загубата на памет и то спасителна памет. Има поне две поколения, които са изгубили усещането за празника. И това е нещо доста страшно, защото е загуба на ориентир, на житейска котва, на ценност. Празникът на Рождество е ценност, която Църквата утвърждава във времето.
Аз съм от късметлиите, защото моето семейство беше отхвърляно от онази власт и то не защото са били особено вярващи, а защото са били кулаци, притежатели на много земя в софийското поле, и това беше повод цялата ми фамилия да бъде заклеймена. Натискът на света ги сплотяваше в малката общност и почитта към християнските празници приемаха като някакъв вид съпротива срещу „мерзостта на запустението“. Това всъщност е лоша ситуация, в която не трябва да изпада никое поколение – да поддържаш едва ли не на инат тези традиции.
Моят дядо обаче беше от друго време, от поколенията, които са се утвърдили в предишната България, когато християнските ценности са били открити и ясни. Когато говорим за малката църква, за семейството с приемственост, в което поне три поколения са събрани заедно, най-важни са бабите и дядовците, те са хората, които правят празника истински, особено за децата. За Бъдни вечер моят дядо взимаше от негови приятели слама, постилаше я в центъра на стаята, за да може да се създаде атмосферата на пещера, на обор, с бъдника, с тлеещия през цялата нощ огън, с игрите и разказите… Особено с разказите. Надали тогава съм се впечатлявал толкова, но днес много ярко си спомням духа на тези вечери и това ми се струва много важно…
Дали обаче, когато говорим за празнуването на Рождество в онези години, властта не е налагала санкции на онези, които са празнували. за да се заличи тази традиция от паметта на българите. Защото ако вземем например Румъния в същия период, ще проследим как властта официално не е одобрявала, но негласно е приемала традицията да се празнува Коледа…
В България празникът беше натикан в ъгъла на скритата стаичка на дома, никой не се интересуваше какво в крайна сметка се случва там, важното беше да няма демонстрации.
Но когато говорим за Румъния, от години обикалям из техните духовни центрове и мога да заявя, че тя е много различна страна от нашата. Знам, че искаме да има и други в същото положение като нашето, ако може – и да са по-зле от нас, това е част от нашата психология и това ни успокоява, но в случая нищо успокоително няма. И това различие в голяма степен се дължи на румънските села, които са толкова пълнокръвни; който не е бил в румънско село, той изобщо не знае какво означава село. Смело мога да кажа, че днес в румънската област Молдова живеят едни от най-силно вярващите хора в света. Там този атеистически експеримент не е успял, за разлика от при нас.
Имали сте възможност да посетите и самото място на Христовото Рождество, разкажете ни за атмосферата във Витлеем. Усеща ли се някакво напрежение, породено от политически или междуцърковни спорове? Почти всяка година четем новини за гръцки и арменски монаси, които са се сбили по време на традиционното почистване на храма „Рождество Христово“ във Витлеем…
Храмът „Рождество Христово“ е по-спокойно място от Божи гроб, но и там винаги има големи тълпи поклонници. За да стигнеш до храма, минаваш граница, Витлеем се намира на десетина километра от Йерусалим, в Палестинската зона. В града се усеща предимно християнска атмосфера. Има и джамии, но Витлеем, както и Назарет, са с преобладаващ християнски облик – има православни, католици от източен и западен обред, арменски християни и др.
Девет-десет месеца от годината са подходящи за поклонническо посещение във Витлеем. Затова ми е странно, когато някои твърдят, че раждането на Христос не се е случило през декември с аргумента, че в този период от годината времето е лошо. Те явно не познават климата и начина на живот на тамошните жители. Това е удобно време, защото приключва прибирането на някоя от реколтите, по ония земи имат по две-три реколти на година.
Не е нещо необичайно през нощта да се движат хора към храма на Рождество във Витлеем, защото православното богослужение започва много рано сутринта. Ходил съм десетки пъти във Витлеем и винаги съм се чувствал спокоен, не съм усещал враждебност или напрежение, особено в ранните часове на деня, когато православните ходят на св. Литургия.
Светият престол е точно върху звездата, която отбелязва мястото, където се е родил Господ Иисус Христос. Това е едно тясно място, ниско долу като в пещера, като в подземие, където се събират стотици хора. За да влезеш вътре и да си намериш място долу, трябва да отидеш доста рано, защото иначе може да се наложи да стоиш по стълбите или горе в храма. Самият храм е голям, един от най-старите – още от Юстинианово време. Атмосферата някак ми напомня на столичната „Св. София“, но е по-светло и просторно. Още повече, че на една от малкото запазени средновековни мозайки виждаме Сардикийския събор и сгради, показващи облика на нашия град, през очите на средновековния иконописец. Там са също така чудотворната икона „Витлеемската Света Богородица“, стенописът на колоната с плачещия образ на Христос; там се съхраняват и останките на младенците, избити от цар Ирод и т.н.
В храмовия комплекс се усеща силно присъствието и на римокатолиците. В техния дял се намира пещерата на блажени Йероним, който искал да живее възможно най-близо до мястото, където се е родил Христос. Той има последователи, които идват и завинаги остават във Витлеем. Около тези свети места винаги има много гробове, защото всеки иска да има „дял“ там…
