Д-р Николай Михайлов: Българският посткомунизъм е лошо заздравяла рана
Източник: Новинар
Основател е на ДСБ. Като техен кандидат е избран за депутат в 40-ото НС. В него е зам.-председател на комисията по правата на човека и вероизповеданията. Женен е, с две деца. Автор на редица статии и по двете си университетски специалности.
Убогият живот на българина отразява ли се върху психическото му здраве?
Преди да кажа, това което мисля, по повод на "българина", ще направя уговорката, че българите са различни и не рядко коренно противоположни. Съществува обаче и един интуитивно постижим и литературно коментиран негатив, за който вероятно има смисъл да се поговори. Правя го откровено, защото ме питате. На риск.
Българинът е патетичен страдалец на дребно. Вайка се изпреварващо, мърмори, прибеднено одумва. Ако си припише бедност, ако ритуално я изстрада в аванс, то тя няма да го сполети. Това е начин за магическа превенция на сакатлъците. Българската мирогледна позиция е тънък парадокс на претенция и фатализъм, на плитка меланхолия и бързи битови развеселявания, на "о, нямам" и "стига ми таз зимнина". Това е драма на поминъка и казуистика на битовия окултизъм. Българинът може да бъде дефиниран като "същество, отчитащо повишение на цените" и като живеещо с дребни интимни суеверия и с по-едри паранои в криза. На всеки велик християнски празник от екрана на телевизията вместо смисъла на празника ни съобщават в катехизически порядък какво на този ден се чопли в нивата, как се зарязва, ашладисва, какво се готви и меси и какво от сготвеното се носи на гробища. Българинът е физиологически куриоз – може да яде, докато плаче, около пресен гроб или непосредствено след погребение в чудовищни гробищни зали с инфернален уют. Такова извращение на апетита не се наблюдава при нормалния човек. Българинът е метафизически лукав, с много сложна и дълбоко заровена богомилска теология за всекидневна употреба. Вероятно по пътя на "ония петстотин години" е останал с впечатление, че Господ Бог също е "турчин". Отношението към този парадигматичен "турчин" е като към неизбежно жизнено условие – стаено мразено, доколкото е власт, и симбиотично обичано, доколкото е покровител на живота, провидение на оцеляването. На психичното дъно на българския негатив дреме стаен гняв, размесен с нажаленост, а на лицето му е изписана арогантна готовност, нюанс на раболепие и талант за унила социална адаптация, говореща "здрасти". Хармонизацията на противоречивите чувства става чрез опаковането им в характерно безразличие, в нещо подобно на източен фатализъм. Свети евангелист Йоан казва, че Бог е любов, а българинът казва, че Бог е нравствено непознаваем, но по-скоро е хитър, отколкото щедър. Бог е свръхспециализирано Отмъщение, с което не трябва да си разваляш отношенията, като за тази цел са измислени църковните свещи и "поповете". (Синодът е ненадежден посредник.) На опашка за чудотворна икона се чака три дни и три нощи. Не е нужно да вярваш, важно е да каталясаш.
Казвам всичко това в откровено ироничен стил, дръзко, за да намекна за по-дълбоките "основания", както се изразявате Вие, на "убогия" български живот и за лошото психично състояние на образцовия българин. Странна дума впрочем – убог. Звучи като "религиозно изкълчен".
"Нашто поколение" линее, г-н Лачански, защото е недоволно от изхода на тъй наречения преход, от неговите прехвалени завоевания. За мнозина от това поколение преходът се преживява като по-голяма травма от комунизма, защото на комунизма не се разчиташе, а на прехода се разчиташе. Комунизмът беше участ, а преходът свобода. Свобода, която свърши като участ. Българският посткомунизъм е лошо заздравяла рана, с лице на урод.
Има ли разлика между душевно и психично болен?
Разликата е в "конотациите", престижа, аурата на думите. За постмодерния човек душата е спорен въпрос, иронична субстанция. Думата "душа" има легитимна употреба в патетичните и еротични "дискурси", тогава, когато се цели някакво "смайване", "откуп" или просто запознаване на другия с "красотата" на нашия вътрешен свят и с чаровното ни простодушие. За всички останали случаи е резервирана думата "психика", която звучи по-модерно и по-компетентно. Психиката има научен престиж, душата е мило суеверие. Когато Фройд говори за "психичен апарат", на дъното на който има либидо, всички разбират за какво става въпрос.За пол и фрустрация. Душата е топла и набожна дума, психиката делова. Душата бива праведна и грешна, а психиката пребивава "в стрес". И релаксира. Исторически, душата закономерно "еволюира" в психика, а тя на свой ред "зазвучава" като свръхсофистициран GSM.Nokia. Навремето са срещаха депресивни налудности за греховност, сега – за ощетяване и бедност.Това се нарича патопластика на налудния опит.
Не сме ли ние предимно духовно болни?
Казах нещо по-този въпрос, в отговор на Вашия първи въпрос. Ще добавя само, че ние сме изтощен народ, с дълга история, лишен от качествен елит и с много слабо развито религиозно въображение. Ние сме религиозно бездарни хора. Провалът на българския преход е провал на националното ни лидерство. Последствията на този провал са много сериозни, защото не се ограничават с политическите щети, а отиват навътре в душите – за да препотвърдят за пореден път "след всичко случило се" дълбинния български скепсис. Българските лидери не разбраха с какво се захващат след 89 г.
Стачката на учителите как ще се отрази върху психиката на децата?
Възнаграждението на учителите трябва да бъде увеличено. Но стачката ще има и "колатерални щети": ще прибави несигурност у малките деца и допълнителен цинизъм у големите. Основният урок на това "извънкласно занимание", наречено стачка, е следният: съществува действителна йерархия на ценностите, която не съвпада с преподаваната. Най-мощно мотивиращата ценност е заплатата. Не знанието, не учениците, не реформата в името на учениците, а заплатата. Нищо не може да солидаризира 95% от българското учителство така, както може да ги солидаризира въпроса за парите, за така нареченото достойно възнаграждение. Възпитателна би била невъзможната стачка – на едните за другите: на лекарите за учителите и на учителите за лекарите. На "бакшишите" за хирурзите. Един руски мислител казва така: хлябът за мен е материален въпрос, хлябът за другите – духовен въпрос.
Учениците водят полугладно съществуване в българската образователна система. Кой ще стачкува за тях, питам се?
Истина ли е или заблуда, че българите са сред човеците с най-лабилна психика?
Българската психика не е лабилна, а уравновесено нещастна, стабилизирано разочарована. Ние сме очаровани от нашето "разочарование". На улицата е пълно с разочаровани. Разочарованието е изтънчено блюдо от националната кухня, любима манджа, възвишена душевна ситуация. Разочарованието е аристократична скръб и в същото време синдикално състояние на духа. Стандартният разочарован живее с манталитета на уязвено съвършенство, лишено при някакво раздаване, с интимното самочувствие на възвишена жертва. Разочарованието е пренос на вина, прехвърляне на дефицити, кротко усладително мъченичество. Политиците са подръчно средство за подържане на този "насъщен" стандарт на разочарованието. Това е скритата им социална функция, ироничният им принос. Всъщност политиците снабдяват населението с критично важния артикул на българското щастие – оневинената разочарованост, преекспонираната меланхолия на социалната жертва. Да ти сервират шанс да мразиш ритуално очистен, невинен като агне, е хубав балкански уют. Върви много с национализъм и гроздова.
Миналата седмица стана ясно, че евродепутатите приеха резолюцията, че креационизмът (Божественият произход на света) не бива да се изучава в училище, а трябва да се даде път на Дарвиновата теория. Съгласен ли сте с това и докъде може да доведе подобно послание?
Постмодерният либерализъм е на път да изключи християнството от европейския публичен дебат, и то в името на толерантността. Това е смешно, но и много тревожно. Казвам тревожно, защото европейският елит става все по-открито репресивен към всеки опит да се проблематизират догмите на един безпаметен за християнските си корени секуларизъм (елиминиране влиянието на църквата в дадена област). Дарвин е канонизиран като битиеписател на атеистичната вяра, неговата теория е изведена от рационален дебат и се пее като Шилеровата "Ода на радостта" от Деветата симфония на Бетовен. Това не е наука, а науковерие, което пък означава суеверие. Страхуват се, че ако "падне" Дарвин, ще настъпи краят на "всички свободи" и ще дойде Господ Бог. А това не бива да се допуска. Масоните не дават.
Съществува феномен на либерално раздразнение от думата Истина и абсолютно нетърпение към изписването й с главна буква. Истината е бременна с тоталитаризъм, а "истините" са безобидни частни илюзии, които не застрашават "инвенциите" в свободния пазар на наслажденията.
Какъв специалист е нужен на българина, за да оздравее: политик, медик или богослов?
Българин да лекува българи ми се струва вътрешно противоречие. Не мислите ли?
Щом сте вече тук…
Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>
Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>
