Отец Иван Плещов: Годините след падането на комунизма бяха изгубени за Църквата като социален фактор

---

 

 

След казармата няколко години работих по специалността си. През 1994 година записах паралелния курс на Софийската духовна семинария.

Бях ръкоположен на 15 декември 1996 година от днешния Доростолски митрополит Иларион, тогава Траянополски епископ. През март 1997 г. постъпих на енорийско служение в село Равно поле, а през януари 1998 г. бях въдворен като чреден свещеник в храм "Свети Николай" в Елин Пелин. От началото на 1998 година храмът е отворен ежедневно, което означава, че променихме неговия статут.

Вашата биография като свещеник се свързва с историята и обновяването на храм "Свети Николай Мирликийски чудотворец" в град Елин Пелин и придобиването на днешния му вид. През какви етапи преминахте?

Храмът е на 162 години, вкопан, малък за днешните ни нужди – все пак Елин Пелин се разраства. И когато през 1996 година отбелязахме 150 години от неговото въздигане и освещаване, ние си обещахме да направим всичко възможно той да бъде разширен, като се запази неговата цялост, реставрира се и се освежи първоначалният му вид. За никой не е тайна, че нашата църква е паметник на културата и същевременно в нея се служи. И нейното обновяване не беше проста работа. Това, което се получи, се вижда в момента – висока камбанария, параклис-кръщелня, църковен магазин, изповедалня и библиотека. Храмът беше разширен напред, като старата сграда беше обхваната и укрепена отвън.

Сега се минава през един по-широк притвор, който води към корабната част – същинската част на църквата. Желанието на всички настоятели беше църквата да стане по-благолепна, да се ремонтира добре и да се изолира. Беше решен и проблемът с нейното отопление. Разширяването на храма започна от 2005 г. и продължава до днес. Набирането на средства не е лесно и затова благоустрояването продължава с бавни темпове. Имаме намерение за сериозна духовна дейност в новия храм след като приключим с неговото благоустройство. Желанието ни е да отворим най-сетне неделно училище за малки и големи.

Как тръгнахте към вярата и защо решихте да изберете свещеническото служение?

За всеки пътят към вярата започва по различен начин. Но за мен вярата не беше далечен и труден път – казано по шопски, беше ми "бащиния", защото всички в семейството ми вярваха, особено моите баби. Аз бях свикнал от малък с храма – ходил съм на църква с баба ми, въпреки комунизма по онова време. По-късно, като ученик съм влизал и в други църкви, но бях свикнал с нашата. Моите баби ме бяха научили да не се страхувам и да влизам църква не само ако имам проблем, а и по хубави поводи. Сега моята свещеническа практика показва, че човек търси Бога преди всичко, когато е в нужда, когато има проблеми, тъга…

Моята младост наистина премина във време, когато всички членуваха в комсомола. Въпреки, че не бях приет в комсомола заедно с другите – просто така стана, комсомолска книжка получих. По-късно като млад ветеринарен специалист съм участвал в различни събития, свързани с моята работа, които бяха неизменно обвързани с комсомола, партията и т.н. – така беше. Аз ходех на църква в София по онова време – било е през осемдесетте години на миналия век. Често се черкувах и в Кремиковци, дори на Великден, въпреки че живеех и работех в Елин Пелин. Да ходя на църква беше нещо естествено за мен и аз бях там често в неделя, сам; някъде след шести клас ходех в храма сам да се черкувам. Спомням си, че като по-голям бях единственият мъж сред вярващите. Но въпреки че властта създаваше проблеми, аз не съм ги усетил, може би защото бях твърде открит и всички ме познаваха. Не съм и мислил, че животът ми може да бъде далеч от храма. Все пак си спомням, че след седми клас се поколебах да отида в Семинарията – тогава тя беше на гара Черепиш. А една от моите баби много ме подканяше… В съзнанието ми остана само мисълта, че някога, макар и по-късно аз трябва да уча в семинария.

И това стана през 1995-96 г. През 1997 г. бях приет в Богословския факултет, който завърших през 2003 г. Вярата за мен винаги е била свързана с подходящото духовно образование. Но колкото и просто да изглежда в моя разказ, не е просто да учиш и заедно с това да издържаш семейството си, да нямаш достатъчно време и да се притесняваш като дете дали ще се представиш добре на изпит.

Отче, какъв според Вас е пътят на българина към вярата?

Българите се обръщат към вярата в Бога, когато са в беда. По-малка част от тях са възпитани с вярата в семейството си. Много хора са открили вярата сами. Случва се и да търсим Бога само когато имаме скърби, а после да си живеем както сме свикнали – мисля че това важи за най-големия процент българи.

Християнството за българина е сякаш само традиция, като добър и неясен спомен. Вярата е част от бита, но никой не пита защо е така и не прекрачва границата – не търси дълбоката осъзнатата, обоснованата вяра. Много голяма част от хората са просто традиционни християни. Истинските християни, които живеят с тайнствата на Църквата, с Евхаристията, не са много. Няма как да си християнин, ако не се изповядваш, причастяваш и молиш. Тези три основни неща щом липсват – ти си се отделил от Църквата. Хората не осъзнават това и огромна част от вината е наша, на свещениците. Ние не трябва да спестяваме на хората това, че тези, които не се причастяват със Светите Христови Тайни, отпадат от Бога – не могат да се ползват от благодатните дарове на Светия Дух, които Бог ни дава.

За много неща трябва да говорим на хората – че не могат да живеят само с един граждански брак без църковно благословение – без Тайнството Брак. Сигурно за тези, които от 30 години живеят заедно, думите ми ще се сторят тежки. Но днешният човек не знае, защото не се интересува, защото свещениците не са разяснили, защото няма достоен пример в тяхно лице – какъвто е народа, такива са и свещениците, а вярно е и обратното. Голямата отговорност остава наша. Аз не съм срещал лоши хора. Има хора, които не искат да чуят, не искат да приемат, че се отнася до тях, когато им говоря. Сърцата на мнозина са готови да приемат Бога.

Много думи са изговорени за местните хора в моя край – шопите. Вярно е, че са горделиви и инатливи, обичат материалното. Трудно се прекланят пред друг човек, трудно се подчиняват. Те вярват, но сякаш не докрай, липсва им смирение, не прекланят глава, търсят доказателства, търсят осезаеми неща, очевидности. Местните хора сякаш се обръщат към Бога тогава, когато вече няма никаква човешка надежда, когато нищо друго не помага. И щом Бог им е помогнал веднъж – стремят се да са Му верни. Но основната маса от тукашния народ не задълбава във вярата. Обръща се основно внимание на външната форма – преди всичко на водосвети, освещавания и курбани. Особено се акцентира на последните – до такава степен, че понякога е прекалено – дори смятат, че през годината няма да им върви, ако не направят курбан. Така вярата се обръща на суеверие.

Празникът на град Елин Пелин, така нареченият Шопски празник, се чества на Петдесетница и Свети Дух. Има ли някакво предание – защо е така?

Това е традиция от вековете – никой не може да каже точното време, от което е започнал Шопският празник. Някогашното селище се е намирало на юг от днешния град – точно там, където и сега е параклисът "Свети Дух". Така се и казва местността там: "Селището". Затова е останала традицията на това място да се събират старите местни родове. Преди параклиса там е имало храм, посветен на Светия Дух, който вероятно се е разрушил с времето. Затова се празнувал и събора на селото, а по-късно Шопските празници са свързани с големия християнски празник Петдесетница и следващия го празник, посветен на Третото Лице на Света Троица. В комунистическо време, разбира се, властта се намеси и започна да прави Шопските празници някъде към втората или третата неделя на май. Идеята отново беше да се отклони вниманието на хората от истинския празник. Както при всички тези замени – Първи май, за да бъде "заместено" Възкресение Христово, Нова година "вместо" Рождество Христово, така и тук: Шопски празник – вместо големите църковни празници Петдесетница и Свети Дух. Слава Богу, всичко си дойде на мястото, след като получихме свобода в по-ново време да изповядваме вярата си.

Защо параклисът не се стопанисва в наше време, въпреки изключително масовото празнуване на храмовия му празник всяка година?

Всичко става бавно и се надявам да успеем да обновим малкия храм. Преди нямаше хубав път, който да води дотам. Сега има чудесен асфалтов път, но много хора предпочитат да посещават това място само като място за пикник. Вратата на храма често е разбивана и това наложи да пренесем иконите оттам в градската църква. Оставяли сме свещи, малки икони, но хората нямат това църковно възпитание, както например в Гърция, където подобни параклиси са отворени, има място, където са оставени свещи, има касичка и никой не краде парите. Тук все още се краде, разбива се. Затова стопанисването е такова – веднъж годишно пренасяме антиминс, освещаваме, донасяме икони, свещи, свещници, а после почистваме след празника и връщаме всичко обратно. Имаме инициатива да се направи нов иконостас, на който да се нарисуват иконите и нищо занапред да не се пренася. Ще подредим и двора и ще използваме всички възможности, които мястото ни предоставя. Дай Боже това да стане скоро!

Каква е историята с поставянето на големия кръст на параклиса "Свети Дух"?

Кръстът беше поставен преди година и половина и осветен на 11 ноември 2006 година. Бизнесмени от Елин Пелин предложиха тази своя идея и издигнаха близо до параклиса този кръст. По такъв начин те изразяват благодарността си, че Бог им е дал помощта Си в тяхната работа и ги е запазил здрави. Когато ме попитаха къде да поставят кръста, аз предложих да направят това близо до по-главния път, но тяхното желание беше да го поставят до параклиса, на мястото на старото селище. Тези хора също са от стар местен род. При монтирането на високия 15 метра кръст участваха специалисти, които препоръчаха мястото, на което да го поставим. Той е много добре обезопасен. Беше осветен преди Коледните пости и се събраха много местни хора. Така беше поставено началото на друга благочестива инициатива – да отбелязваме в подножието на кръста празника Въздвижение на Честния Кръст Господен с лития от центъра на града до параклиса “Свети Дух”. Радвам се на такива инициативи – Кръстът, издигнат в средата на Софийското поле, вярвам, ще ни съхрани, ще ни пази, ако вярваме. Смятам, че чрез Кръста цялата околност получава благословение.

Известна е помощта за разширяването на градския храм на бившия кмет на града – инж. Янко Янков, който беше убит преди година и половина. Как се отнасяте Вие към неговата подкрепа и как гледате на това, което той направи за храма и за параклиса "Свети Дух"?

Независимо от хорската мълва, смятам, че той направи много за храмовете и помогна много на нас, свещениците. Още в първия ден, когато встъпи в длъжност, той ме покани в качеството ми на председател на църковното настоятелство, запознахме се и ми каза: “От утре трябва да работим заедно”. Аз му разказах какви са моите планове за храма и за параклиса. Ние имахме събрани средства. Общината като бюджетна организация няма право да дарява, но той намери начин да помогне на нашата инициатива за разширяване на църквата. Обявихме конкурс, явиха се седем фирми и мисля, че избрахме най-добрия изпълнител. Виждате какъв е резултатът – как изглежда нашата църква сега и смятам, че всички сме доволни.

Започнахме да работим заедно с общината и кмета Янко Янков. Дотогава не бяхме срещали такова разбиране и толкова добра организация, въпреки че и преди сме се обръщали за съдействие към общинските власти.

Кметът ме канеше неведнъж на срещи с бизнесмени, които се установиха в общината. Кореспондираше пряко и с тогавашния викариен епископ на Патриарх Максим, сега Пловдивски митрополит Николай.

Никой от настоятелството, както и никой от свещениците не е разписвал документи за пари, всичко беше по сметка на общината, която беше предназначена за храма. Истината е, че без помощтта, която ни беше оказана, църквата още може би нямаше да бъде завършена. Храм се строи трудно, а в нашия случай ситуацията се усложняваше допълнително заради направената вентилация, озонация и подово отопление в стария храм и в новата част на храма. Изискванията бяха различни за старата сграда и за новата. Решенията и тяхното изпълнение бяха професионални и ние сме доволни от резултатите.

Митрополит Николай и епископ Йоан приеха нашия кмет Янко Янков като много близък човек и той пред тях казваше, че е време да разбере и научи повече за вярата и за Църквата, защото чувства, че това е истината за човешкия живот. Пред свещениците той споделяше, че е бил от другата страна – сред хората, които са членували в комунистическата партия и дори не са разбирали какво е християнството, а са приемали предишната власт като последна инстанция. И, помагайки за изграждането на нашия храм, той искаше да изкупи греха си – да направи колкото може повече, за да се върне в Църквата. Аз възприемах инж. Янков като една търсеща душа. Какво ли не се чу след неговата смърт – но ние, свещениците от Елин Пелин видяхме в негово лице човека, който се обръщаше към Бога искрено и помагаше с всичко, което може на нас и на нашия храм. Той питаше за всичко, за малките, за основните неща и се стараеше да запомни какво сме му казали. След нашите разговори се стараеше да идва на служба на големите църковни празници. Няма момент, в който да не се сещаме за нашия бивш кмет, щом дойдем в новия храм или когато тръгнем към параклиса “Свети Дух”. Той асфалтира пътя до него и ние винаги го споменаваме, когато тръгнем натам. Молим се Бог да упокои душата му. За нас и за всички вярващи в Елин Пелин той направи само добро.

Разкажете за благотворителните инициативи, които се организират от храм "Свети Николай"?

Имали сме няколко благотворителни обеди, разпродажби на даренията, подпомагали сме бедни хора, вярно, с неголяма сума, но от сърце. Ние имаме специална каса, която е предназначена за раздаване на бедни. През Страстната седмица решихме да дадем събраното на жени, които редовно са ни посещавали преди, а сега поради болест и старост не могат да дойдат. Те много се зарадваха. Едната от тях не можеше да си позволи да си купи лекарства. Нашата помощ дойде навреме.

Помогнахме на един абитуриент, който завършва през тази година. На една самотна майка купихме хранителни продукти. Също така подпомогнахме семейство, което се намира в крайна нужда.

Виждам смисъл в благотворителните инициативи, защото те ни учат да се интересуваме какво се случва, да комуникираме с хората активно и да сме винаги готови да протегнем ръка. Надявам се Бог да ни позволи да правим повече занапред. Ние се зарадвахме на реакцията на тези хора, защото видяхме как светнаха очите им, но като се замисля – да бъдем милостиви е наше задължение. Вярно е, че Господ ни праща утеха, но е необходимо да помним, че нашата задача в този свят е да бъдем полезни на колкото се може повече хора. Не твърдя, че е лесно, но ще се справим с Божия помощ.

Няколко местни бизнесмени имат желание да финансират позлатяването на кубето на на камбанарията на нашия храм. На пръв поглед – изглежда излишно и много хора ни атакуваха с думите на Господния предател: "А не е ли по-добре тези средства да се се дадат на бедните?!" Но аз мисля, че благолепието и красотата не противоречат на благотворителността.

Във връзка с позлатата преди време тръгнах към Кърджали да търся отец Петър Гарена, когото не познавах. Вървях из града и питах къде се намира храма, но попадах на хора, които не искат да говорят български, а и виждат, че съм в расо… Заваля силен дъжд, аз продължавах да търся с надеждата, че ще попадна на българи и срещнах жена в траур, която ме упъти.

Отец Петър ми помогна да се свържа с тези майстори които са позлатили кубето на неговия храм. Надявам се с Божията помощ да успеем да направим позлатата на нашата камбанария през есента на тази година.

Златото е символ на вечността. То символизира и духовната стойност, чистотата и Божието царство. Нашата камбанария се вижда от всички посоки на общината и ще бъде чудесно кубето й да грее на слънцето отдалеч. Смятам, че за украсата на Божия дом не трябва да се жалят време и средства, защото красотата и човешкото усилие към съвършенство също водят към Бога.

Отец Иван, има ли начин в Българската църква да се обърне достатъчно внимание на вероучението и на възможността децата да знаят, че са потомци на хора, които са умирали за православната вяра? Какво бихте направили Вие, за да се промени настоящата ситуация към по-добро?

Моето мнение, наблюдавайки ситуацията в момента е, че много малко неща се вършат, отчитайки реалността. Вината не може да се хвърли само към едната или другата страна – не са виновни само управляващите, не е виновна само Църквата. Смятам, че църковната власт не постави навреме и достатъчно настойчиво този въпрос. Това, че спорадично се шуми по него, също не дава резултати, защото държавата няма как да разбере всички доводи на Църквата, която прекалено дълго изчакваше. Ние, свещениците, трябваше да настояваме и да не отлагаме обществения дебат за по-благоприятен момент, защото такъв може и да няма. На нас проблемът ни е достатъчно ясен – не е все едно дали работиш, помагаш, венчаваш човек, който разбира и знае вярата си, и такъв, който не е наясно с нищо, а просто така, с неясен мотив се обръща към Църквата заради някакво свое желание.

Особено във времето, в което всичко се разпада, правителствата са опорочени, всеки ден научаваме все по-позорни факти, а тези хора не трепват, не съжаляват, само мълчат и гледат нагло. Докога ще чакаме удобни моменти? Има ли такъв момент изобщо? Нали трябва да се проповядва във всяко време, според думите на свети апостол Павел?!

Сега какво може да се направи? – храмовете по места трябва да осъзнаят своята огромна отговорност и да започнат да работят с хората. Вероучение трябва да има. Нека започнем от църквите, нека започнем с малко квас. Това имаме, да не загубим и него. Човек, който познава своята вяра, е свободен и свободомислещ. Такъв човек търси правдата и не може да бъде управляван с лъжа. Не може да бъде държан в лъжа.

Енорийското преподаване на вероучение също се разви само на отделни места. При нас не се получи. Защото ние започвахме и после спирахме – може би причината се криеше в реконструкциите и трансформациите на храма през последните години. Но имаме и определена вина – ако се бяхме занимавали с хората, които идват във всяка неделя и на всеки празник, все пак щеше да има ефект.

Смятам, че трябва да започнем от децата. Има много случаи, в които децата довеждат родителите си в църквата. Смятам, че трябва да се осъвремени преподаването на вероучение – то да става със съвременни методи. Това е предизвикателство пред свещениците и преподавателите. Смятам, че социалната политика куца не само в Църквата, а изобщо в страната. Не може социалната политика да се крепи на няколко десетки фондации. Къде е Църквата тук? Тези двадесет години бяха изгубени именно за Църквата като един социален фактор, като социална институция. Важно е, но няма кой да го осъзнае. След петдесет години комунизъм последваха 12 години разкол и още шест години ослушване. И като резултат – самата Църква отвикна от социалните си функции и дейности. Преди 1944 г. Българската Православна църква е подпомагала социални домове и болници… Има откъде да се почерпи опит – от собствената ни история.

Преди години Църквата имаше недостиг на кадри. Но сега мисля, че вече не е така. В последно време смятам, че има по-сериозен и по-прецизен избор на кандидати за свещеници. Това е хубаво. Но за съжаление е трудно оцеляването на свещеник в малък град или село в провинцията при условията, които в момента ни се предлагат. Тук не вклювам себе си, защото моят случай не е такъв – градът ни е близо до София и аз и моите събратя живеем сравнително добре. Но има епархии в страната, които не са изплащали заплатите на своите свещеници от година-две. Лесно ли им е на тези свещеници, как мислите?! – Питал съм се как оцеляват те. И си задавам въпроса – щом Църквата не може да подпомогне своите служители, как ще се погрижи за хората и за каква социална дейност става въпрос? Има много нерешени проблеми. Свещеническите заплати са ниски, доходите на свещениците също не са високи. Ако един свещеник е такъв заради вярата, той дори не забелязва това, че парите не му стигат. Но свещениците имат семейства. И моите деца, когато бяха малки, са ме питали: “Татко, ти толкова години си учил, а ние защо нямаме пари?” Как можеш да обясниш на едно малко дете защо е така?! А за свещениците на село е много по-трудно.

Но според мен никога не е късно – време е да се осъзнае, че Бог е Главата на Църквата, близо е до нас и ще ни помогне. Стига да знаем какво искаме и да бъдем верни докрай.

Имаме ли духовната подготовка да се противопоставим на отстъпващия от Бога враждебен свят?

Аз мисля, че имаме. Мисля, че духовното ни образование е на едно добро ниво. Смятам, че новите кадри на Църквата са в състояние да се борят и да побеждават в апологетични спорове и в различни дебати, които засягат вярата. Възможности за духовна просвета също има – излизат толкова много книги, вече и периодика. Никой не трябва да се оставя на това, което е получил като образование, разбира се. Свещеникът трябва да чете. Трябва да знае как да посреща различните въпроси на своите енориаши и на хората, които са външни за Църквата.

Но като общество трудно можем да се противопоставим на враждебния свят. Точно тук е проблемът – не сме изградили здрав мост между Църквата и обществото. Като целокупен народ трудно бихме се противопоставили – трябва да бъдеш човек на вярата, за да оцелееш в света. Ежедневието, грижите, вниманието, което им отделяме и времето, което губим, ни поставя в неизгодна позиция. Може би е свързано с нашата народопсихология – не умеем да устояваме своето, ценното, изконното. Всъщност дори не осъзнаваме, че имаме нещо, което много други народи нямат. Имаме вяра, имаме собствена физиономия като народ. Но ние не си даваме сметка за това и не възпитаваме децата си, наблягайки на вярата и християнската идентичност.

Смятам, че вече имаме грях към по-младите и трябва да спрем родоотстъпничеството. Не е срамно да акцентираме върху вярата, когато говорим на едно дете кои са българите, но трябва да можем да обясним как вярата ни прави личности и вечни хора. Получава се така – държим в сърцето си съкровище, което ни обогатява и за временния свят, и за вечния, но не умеем да разкажем за него, не можем да го предложим на хората. И това е грях. Какво трябва да се направи сега, веднага – всеки да положи усилия да спаси собственото си дете. Да го поведе в правилната посока – да го доведе до Църквата. Децата ни са умни и информирани – затова не е проста работа да се изправиш срещу тях и да им говориш. Трябва да си се потрудил, трябва да си се помолил, да си прочел достатъчно. И ще се справиш, защото не е невъзможно такова дело – то е мисия за Бога, за вечността и не сме сами – Той ни крепи.

Каква е надеждата на един свещеник?

Моята надежда е (да не прозвучи банално) децата ни да познават нашата вяра. В училището на гара Елин Пелин има групи, които изучават вероучение. Присъствал съм на тържества и съм наблюдавал как се държат тези деца. Те дори изглеждат по-спокойни, по-щастливи. Отговарят на въпросите някак по-различно, защото си дават сметка благодарение на Кого ние съществуваме. Надявам се служителите на Църквата да имат по-малко странични грижи и да насочат цялото си внимание към служението, което са приели. Ако един свещенослужител не е претрупан с житейски грижи, той ще принесе повече духовни плодове. И ще има време да разговаря с възрастните и децата. Надявам се да дойде време вярващите да знаят повече за своята вяра и да могат да я предават на своите деца. Моля се нашият народ да стане по-просветен, по-дълбок, по-искрен в ежедневните си дела и да отвори сърцето си за Бога. Да чете и познава своята вяра.

България е преминала през петвековно турско робство, след това – четиридесет и пет години комунизъм, но все пак вярата ни е останала. Липсва ни просветеността. Както се казва в старобългарското произведение, за чиито автор се смята свети Константин-Кирил Философ: "Без светлина не ще има радост за окото, което вижда цялото Божие творение, но за слепия всичко не е нито хубаво, нито видимо, така и всяка безкнижна душа не вижда добре Божия закон, Писанията, духовния закон, който открива Божия рай". – Затова мечтая да сме просветени и да познаваме вярата си.

Какво е Вашето отношение към медиите, които се опитват да служат на Църквата? Какво ще пожелаете на интернет-портала "Православие България"?

Желая на всички тези обичащи Бога хора да са здрави, спокойни и търсещи истината неуморно. Този портал ми е изключително полезен и мисля, че там може да се намери всичко, от което се интересува една търсеща душа. Това, че са отразени събитията, които по някакъв начин имат отношение към Православието също е много важно. Ние не сме откъснати от света и случващото се в глобален план би трябвало да ни интересува… И то има отношение към нашия живот.

Пожелавам и успех, сили и духовна утеха на всички, които участват в портала. Вярвам, че Църквата ще протегне ръка на всички, които работят за нея и за Божието дело.

Интернет-медиата е едно от най-добрите средства – това е начинът да влезеш в дома на хората и да им кажеш нещо, което вълнува душата им, да им го кажеш като християнин, с любов и милост.

Подозирам, че на този портал, както и на много такива организации, не им е лесно в днешния момент да оцеляват, така че се моля Бог да дава сили, добра воля и утеха, да пази добрите намерения и да помага те да се осъществяват!