Какво означава да „носим своя кръст“ и задължително ли е да страдаме?
Всеки православен християнин ще нарече своите или чуждите изпитания „кръст“, с лекота ще каже, че Господ не дава на никого кръст, който превишава неговите сили. Но мнозина не издържат на изпитанията и дори у вярващите те нерядко предизвикват чувство на протест. Защо се случва това? Какво е „житейски кръст“, неизменно ли той е свързан със страданията? На тези въпроси отговаря предстоятелят на храм „Св. Йоан Предтеча“ в село Ивановское, Московска област, протойерей Игор Гагарин.
Отец Игор, ако всеки, както учи Църквата, има своя кръст, означава ли това, че християнинът задължително трябва да страда?
Сам Господ говори за това: „И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“ (Марк. 8:34-35). А спомнете си какво е бил кръстът в онова време. Символ на позора – на кръст разпъвали бунтовниците, избягалите роби, разбойниците… Римските граждани не подлежали на подобно наказание (затова и апостол Павел не бил разпнат), смъртта на кръста се смятала за най-унизителната. Това, че Господ отишъл на такова унижение, говори за величието на Божията любов към нас. Тогава дори апостолите не могли да разберат този висш смисъл на кръста, той се открил на хората едва след Възкресението. Но гоненията срещу Христос започнали преди Голгота, когато Го гонели от градовете. И говорейки за кръста, Той призовава да Му бъдем верни, да Го следваме дори в страданията.
Това не означава, че трябва да се стремим към страданията. Отново Сам Господ ни дава пример за правилно отношение към тях: „И като се поотдалечи, падна на лицето Си, молеше се и думаше: Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както Аз искам, а както Ти“ (Мат. 26:39). По Неговия пример ние се молим на всяка Литургия: „Да се избавим от всяка скръб, гняв и нужда…“. Но освен това, в молитвата на оптинските старци, която мнозина от нас включват в утринното си правило, четем: „Каквито и вести да стигнат до мен през деня, научи ме да ги приема със спокойна душа и с твърдото убеждение, че всичко това е според Твоята свята воля“. Мисля, че смисълът на цитираните думи е и този – че ние молим Бога да ни даде сили да приемем своята скръб като кръст. Да я приемем с вяра и смирение, и понесем достойно.
Винаги ли кръстът е някаква скръб? Нима съпрузите не са кръст един за друг? Или децата за родителите? При някои хора семейният живот е щастлив…
Мисля, че когато в семейството всичко е наред, нито мъжът за жената, нито жената за мъжа ще каже, че това е негов или неин кръст. Такива сравнения идват в ума, когато във взаимоотношенията възникват проблеми. Разбирането, че тези изпитания са допуснати от Бога, ще помогне да ги понасяме достойно, с Божията помощ да оправим отношенията, да запазим семейството (забележете, в мнозинството подобни случаи невярващите хора се развеждат). Тежката болест на единия от съпрузите за другия също, разбира се, е кръст. Но смятам, че и тогава в никакъв случай не бива да говорим в лицето: „Ти си моят кръст“. Тези думи няма да вдъхновят никого.
Чувал съм различни обяснения на понятието „житейски кръст“. Едно от тях е следното: кръстът е някакъв Божи замисъл за конкретния човек, който може да се отличава много силно от неговия собствен замисъл за себе си, от неговите планове в живота. Ако човек се покори на Божия замисъл и тръгне по пътя, който Господ е подготвил за него, той ще понесе кръста си. Не мога да кажа, че такова обяснение е невярно. Но аз разбирам понятието „кръст“ като горчивата част от нашия живот, която приемам с благодарност, разбирайки, че тази горчивина в крайна сметка се обръща в сладост. Не в смисъла, че на мястото на горчилката ще дойде сладостта, но че сладостта вече присъства в горчивината. Колкото по-дълбока е вярата, толкова по-добре човек осъзнава това. Изразът „нося своя кръст“ стана крилат, често го употребяват и невярващите хора. С разума си и те разбират смисъла на кръста. Но да го разберем със сърцето и да го приемем ─ можем само в Христа. Свети Лука (Войно-Ясенецки) изрече забележителните думи: „Аз обикнах страданието“. Това според мен вече е най-високото духовно равнище, когато страданието престава да бъде нещо мъчително, а обратното, принася радост в Христа.
Но има хора, преживели дълъг живот без сериозни страдания…
Слава Богу! И все пак ние виждаме само външната страна на техния живот, не знаем какво се е случвало в душата им. Убеден съм, че скърбите в живота на всеки човек са неизбежни – така е устроен нашият свят. Относно това Господ казва: „В света скърби ще имате…“ (Йоан 16:33). И апостол Павел ни учи, че „през много скърби трябва да влезем в царството Божие“ (Деян. 14:22). Земният живот е подготовка за вечния живот. Не е възможно да се формираме за вечността без опита на скърбите и страданията. Но трябва да изграждаме отношенията си с Бога в семейството, на работа, със съседите, променяйки своето сърце, отношението си към ближния. Мнозина неофити се надяват да се приближат до Бога чрез външни промени. Отец Йоан (Крестянкин) нарече това „търсене на самоделен кръст“. И изкуственият стремеж към страдания също е самоделен кръст. Страданията сами ще ни намерят. Преподобни Партений Киевски, аскет и молитвеник (впрочем, много жизнерадостен човек), преживявал, че в неговия живот отсъстват страданията. И веднъж дори попитал митрополит Филарет (Дроздов) дали ще се спаси. Та нали никой не го преследва, не го гони, напротив, всички го обичат! Светителят отговорил: какви още скърби и гонения са ти нужни, когато ти сам себе си така гониш и притесняваш…
А защо да търсим кръста като самоволни страдания? Дори ако човек просто реши да живее по съвест и при никакви обстоятелства да не се отклонява от нейните повели, в нашия свят за него ще възникнат толкова проблеми, че никакви допълнителни кръстове няма да са необходими. Изобщо, да се живее според Евангелието и при това да бъдат избегнати трудностите и скърбите, едва ли е възможно.
Всеки отказ заради Христа от нещо, от което би предпочел да не се откажеш, също е кръст. И едновременно – радост. Ето Великия пост… За невярващите той изглежда мъчение, по време на поста те искрено ни съчувстват: „Бедните, как се измъчвате!“ А ние знаем в каква радост за душата се обръща известното ограничаване на тялото.
Но и до разбирането за радостта от поста трябва да се дорасне. Като че ли за хората е характерно да се хвърлят в крайности. Например детето на жена от моята енория се разболя, и тя поиска благословение в продължение на цяла седмица да приема само хляб и вода. Добро желание, но я попитах: винаги ли спазва пост в сряда и петък? Тя отвърна: „Не, какво говорите!“. Тогава й предложих да започне с това винаги, а не само когато детето й е болно, да спазва пост в сряда и петък. А с подобни неразумни изхвърляния можем да се доведем и до изтощение, и до нервен срив. Не е нужно веднага да започнем да подражаваме на древните подвижници, започнете с малкото. И това също ще бъде кръст.
Казват, че Бог не изпраща изпитания по-тежки от тези, които можем да понесем. Защо тогава някои хора не издържат под тежестта на своя кръст, отчайват се, роптаят, дори завършват живота си със самоубийство?
Много сложен въпрос. Често ми се налага да изповядвам и да причастявам болни. Действително страданията им понякога изглеждат непоносими. Ако започна да говоря за смисъла и ценността на кръста, такъв човек по-скоро би си помислил: „Лесно ти е да разсъждаваш, нали не страдаш. Сега ще ме причастиш и ще тръгнеш по своите работи – здрав и млад. А аз ще се мъча тук още неизвестно колко…“. И ще е прав! Да разсъждава за страданията може само онзи, който сам в дадения момент страда, единствено неговите думи могат да звучат убедително. Тоест, на практика на вашия въпрос може да отговори единствено Христос. И когато идвам при болния човек, се старая да му помогна да се срещне с Христа. Не говоря от Негово име, че трябва да претърпи, а се старая той лично да срещне Христа, да Го чуе.
Само с човешките си сили тук не можеш да помогнеш, много повече се надявам на Божията благодат, която получаваме в Тайнствата. А ако преди причастието прочета на тежко болния назидателна проповед с прозрачен намек за неговото маловерие, голяма е вероятността той да се причасти съвсем не със смирено и съкрушено сърце. По моя вина! Не нравоучение е нужно на страдащия, а утешение, съчувствие. Тогава има надежда, че той ще приеме тайнството с вяра, че Божията благодат ще докосне неговото сърце и болният сам ще почувства, че кръстът, даден му от Господа, не превишава неговите сили. Моят дълг преди причастието е да изслушам изповедта на страдащия, и колкото и да роптае, да му кажа с любов: „Разбирам колко ти е тежко, но се постарай, ако ми вярваш, лично да срещнеш Христос“.
Вие смятате, че свещеникът никога не трябва да говори на хората, че техните страдания са техният кръст?
Понякога казвам това на хората, но в никакъв случай категорично. Например, човек боледува, аз му предлагам да се моли за изцеление и сам обещавам да се помоля (и се моля), но понякога добавям: „Не знаем, но е възможно това да е вашият кръст, тогава ще се наложи да се смирите и да го носите“. Не на всекиго можем да кажем това, някои ще се травмират дори от тези внимателни думи, а нашата задача е да подкрепяме духовно хората, да им помогнем да не се отчаят. За онзи, който е утвърден в православната вяра, може да бъде утеха напомнянето, че Божията воля за нас често не съвпада с нашите желания. Но не трябва да разбираме кръста като нещо постоянно, неизменно. Бог е Любов. Той никак не иска да се мъчим, а допуска страданията с надеждата, че те ще ни помогнат да преосмислим живота си, да се променим, да излезем на друго духовно равнище. Бих сравнил кръста с хирургическа операция. Хирургът причинява болка на пациента, за да му върне здравето, доколкото това е възможно. Кръстът също е операция, но на душата. На болната душа! Ако човек я е понесъл правилно, настъпила е преоценка на ценностите, възможно е той повече да не се нуждае от този кръст, и Господ го избавя от него. Идват други кръстове, например болест на близките. Значи, за да израстне духовно в днешно време, човек трябва да се научи на състрадание, на жертвена любов към ближния. Това е смисълът на кръста – нашето духовно израстване.
Страданията са помогнали на много хора да стигнат до Бога в зряла възраст. А други обратното – заради тях се озлобяват още повече. Струва ми се, че страданията осветяват същността на човека. Бог обича всички, чука на всяко човешко сърце, но уважава свободата на избора.
А как да разберем страданията от Бога ли са допуснати или сам си виновен за тях?
Във всички случаи те са допуснати от Бога, но това не отнема елемента на нашата вина. Преди няколко години причастявах мъж, който умираше от цироза на черния дроб. Той още нямаше петдесет години, преди появата на болестта си е пиел много. В такива случаи причината за болестта е очевидна. И той призна, че сам е виновен, сам се е довел до смъртоносната болест, покая се, причасти се и скоро след това мирно отиде при Господа. А ако нямаше цироза, може би щеше да преживее още няколко години, но да продължи да пие и да завърши живота си, сломен от своя порок, без покаяние. Безспорно, той сам се беше довел до болестта, но за него тя се превърна в благо.
Това, разбира се, е изключителен пример. Но във всеки случай болестта, скръбта – са повод за преосмисляне на живота, за анализ, търсене на грешките, и главното, за покаяние. За това говори прекрасно апостол Яков: „Смятайте го за голяма радост, братя мои, кога паднете в разни изкушения, като знаете, че изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (Як. 1:2-4). В същата глава той посочва причината за нашите скърби: „Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот; след това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт“ (Як. 1:13-15).
Тук, разбира се, става дума за греховността на падналата човешка природа. Твърдението, че всяка болест е изпратена на човека заради негови конкретни грехове, ми се струва примитивно. А дори в някои съвременни православни книжки то може да бъде прочетено. Интересно е как авторите ще обяснят болестите на преподобните Амвросий Оптински, Серафим Саровски, на много други светци! Един свещеник отбеляза остроумно, че ако всички праведници бяха здрави и силни, а грешниците – хилави и болни, то всеки здравомислещ човек би се присъединил към вярващите без колебание. А както знаем, често в живота съвсем не е така.
Борбата с трудностите, съпротивлението към обстоятелствата – това не е ли отказ от житейския кръст? Например, Църквата винаги е благославяла да се обръщаме за помощ към лекарите. Но знаем случаи, когато праведни хора са се отказвали от необходима операция, уповавайки се всецяло на Божията воля…
Да, някои светци са отказвали лекарска помощ. Ще кажа честно, че за самия мен това е непонятно. Сигурно са имали някакви откровения от Бога. И дори при светците такива случаи са единични – заболявайки, мнозинството от тях са се лекували. В още по-голяма степен недопустимо е да се отказват от лечение миряни, семейни хора. Това не е смирение, а безотговорност пред близките, самоделен кръст. Даже бих казал, че е бавно самоубийство. Както и въобще пренебрежителното отношение към своето здраве, което също е Божи дар. Ако главата на семейство, загубвайки работата си, не търси нова, а се „смирява“, той също си налага самоделен кръст. Смирението, приемането на кръста – ни най-малко не означава бездействие, а правилно отношение към изпитанията и скърбите. Например, преди няколко години дъщерята на моя възрастна позната заболя от рак. Тя се молеше за нейното изцеление, не жалеше пари за лечение, грижеше се за нея, подкрепяше я морално, но по настроението й усещах, че се осланя всецяло на Божията воля. И когато дъщеря й почина, тя, разбира се, страдаше, но не забелязах в нея и сянка на ропот срещу Бога. Ето по този начин е нужно да се отнасяме към скърбите. Доколкото можем – да се съпротивляваме, да молим Господа за избавление, но както и да се стекат обстоятелствата, да ги приемем с вяра в мъдростта на Божия промисъл.
Мисионерите обикновено говорят за радостта, а свещениците в проповедите – за страданието. Това разочарова някои новоначални християни. Те казват: но как така – обещахте радост, а сега ни призовавате да страдаме?
Мнозинството от хората идват в Църквата заради някакви трудности. На изповед примерно три четвърти от хората споделят с мен нещо твърде тежко и страшно от своя живот. И аз съм длъжен да се отзова на въпросите на енориашите в своите проповеди. Когато говоря за необходимостта да бъдат понасяни скърбите, аз не призовавам да търсят страдания онези, които са дошли в Църквата в радостта си, от любов към Бога. Но такива са малцинство. А болшинството ги призовавам да не се отчайват, чрез страданията да преосмислят своята система от ценности и по-бързо да достигнат до ново равнище на разбиране – духовно. Разбира се, да търсим страданията не е нормално, то е противоестествено, противно на човешката природа и здравия разум. Християнството е религия на радостта. Когато кръщаваме човека – ние го помазваме с елея на радостта. А какво означава думата „евангелие“? От гръцки: блага, тоест радостна вест, информация, с която, запознавайки се, човек трябва да придобие радост. Но не изкуствената радост, рекламирана от лъскавата култура. Изкуствена, защото при най-малката неуредица такава радост се обръща в скръб, униние, раздразнителност. А радостта в Христа е истинска, нея не могат да ни отнемат никакви скърби и изпитания. | www.pravmir.ru
Превод: Радостина Ангелова
