Когато се върнах от отвъдното

Представяме ви разговор, записан в предаването от поредицата „Моят път към Бога” на руския ТВ канал „Спас”, в която отец Георгий Максимов се среща с хора, които са намерили спасение в Православието. Опитът, преживян от  неговия гост е драматичен и едновременно … светъл, защото променя живота му, към този момент напълно съсипан и го обръща към Христос. Как и защо Василий се озовава на оня свят, какво преживява там, как усещането на Христовата любов му помага правилно да осмисли живота си на този свят. Ето неговата история…

Свещ. Георгий Максимов: Нашият гост е преживял много драматични събития, които го довеждат до Бога. Сред хората има такава поговорка: „Никой не се е върнал от оня свят”. Тя се казва с подтекста, че никой не знае какво ни чака след смъртта. Обаче историята на Василий Лазарев опровергава тази поговорка. Но преди да преминем към разговора за неговата смърт и връщане от отвъдното, нека представим предходните събития. Василий, ще сгреша ли, ако предположа, че както много хора от нашето поколение, Вие сте израстнали в среда на невярващи хора и не сте познавали вярата в Бога?

Василий Лазарев: Да. Аз съм роден и израснах в друго време. След като се уволних от казармата през 1989 г.,

се появи съвсем различна парадигма. Съветският съюз се разпадаше. Трябваше някак си да намирам прехрана. Бяхме много млади със съпругата ми, роди ни се и дете. След военната служба малко работих в завода, а после попаднах в охранителните групировки. Разбира се, сега тези структури са по-различни, но тогава това бяха охранители, а през нощта – бандити, които изтръгват насила дълговете. Много лоши неща извърших тогава. Ужасни неща. Ръцете ми не са изцапани с кръв, но от всичко останало има достатъчно. За тези неща досега се срамувам, въпреки че се покаях.

Мнозина от нас загинаха. Някои влезнаха в затвора. Но тъй като тогава се роди дъщеря ми, аз реших да приключа с този бизнес. Полека успях без особени загуби да се оттегля. Просто се преместихме да живеем на друго място и напълно прекъснах всички връзки. Опитвах се някак да изградя живота си, но нямахме пари и припечелвах както можех: занимавах се с търговия, работих като таксиметров шофьор с моята кола. Запознах се с едни хора на пазара. Тогава това се наричаше „далавера”. Три години работих по пазарите на Москва и околностите й. В този период се пристрастих към наркотиците.

Как стана това? Вие вече сте бил човек на съзнателна възраст – сигурно сте били наясно, че това е опасно.

Тогава бяхме скарани с жена ми, живеех сам в квартирата. Тук при мен се събираше голяма група наркомани. Гледах доволните им физиономии, когато се инжектираха и казваха: „На теб това не ти трябва”, но това звучеше като: „Само не ми разваляй удоволствието”. И поисках да опитам. Първоначално ме беше страх. Инжектирах веднъж, втори път, трети … И готово. Според мен, два пъти са достатъчни, за да се пристрастиш. Хероинът е много прилепчив демон. Той те хваща в обятията си и вече не те пуска. Колко хора са се лекували, опитвали са да се освободят, да се изчистят, единици успяват. Познавам само едно момиче, което успя и то с цената на големи усилия. И като майка тя не може да се реализира, т.е. не може да има деца. А останалите умират. При това някои преживяват клинична смърт вследствие на свръхдоза и после отиват да си купят следващата доза.

Например, така стана с един мой приятел. Бяхме в кухнята: аз, той и неговата приятелка. Инжектирахме се – той падна. Стана му лошо, извикахме Бърза помощ. Те дойдоха скоро. Извлякоха го на стълбищната площадка. Там му отвориха гръдния кош и му правиха пряк сърдечен масаж … Казвам ви, това не е гледка за хора със слаби нерви. Свестиха го. И въпреки това нищо не се промени и само два месеца по-късно той почина от свръхдоза. Страшни работи. Аз около година бях на хероин. Това е сравнително кратко време. Тази зависимост съсипва хората по различен начин. Някои десет, петнадесет години са на хероин – не знам как издържат толкова дълго. Обикновено наркоманът живее пет – шест години максимум.

Вашата смърт също ли беше заради свръхдоза?

Не точно. Тогава съществуваше „легендата“, че можеш да пиеш водка и с помощта на алкохола да се освободиш от хероина. Но се оказа, че всъщност не е така. Бяха празниците през май и с тази цел аз пиех и пиех – за да се избавя от хероина. Но това не помогна. Не издържах и на 11 май, в един вход, с момчетата си сложихме хероин. Беше вечер, след 22 ч. А водка и хероин значи сигурна смърт. Не знам кое на какво влияе, но на практика умираш веднага. Аз още бях под въздействието на алкохола. Помня тъмнина. Сякаш съзнанието се разпада. Очите се затварят и в ушите звънят камбани.

Тоест изпадате в клинична смърт…

Това е моментът на смъртта. Не усещах болка. Меко и спокойно се затвориха очите ми и аз се свлякох надолу към сметопровода. Там и останах. Помня само, буквално виждах, сякаш под вода и на забавен кадър, как едно момиче – една от нас – тича и чука от врата на врата – да отворят и да се обадят на Бърза помощ. Тогава още нямаше мобилни телефони. Сергей, приятелят ми, който остана до мен, се опитваше да ми прави изкуствено дишане. Но явно не умееше. После помня, че вече лежа пред входа. Дойде Бърза помощ. Виждам отстрани тялото си да лежи на земята. Те правят нещо. А на мен ми стана безразлично, напълно безинтересно. Нещо ме дърпаше надясно и нагоре. Все по-бързо. Имаше неприятен звук, някакво бучене. Завъртях се и се понесох нагоре по някаква голяма тръба. Мисълта ми при това не се прекъсна нито за секунда.

Не се ли изплашихте, като разбрахте, че е дошла смъртта?

Първоначално аз не го осъзнавах. Това стана по-късно. Движех се все по-бързо. Полупрозрачни стени, тунел, ускоряващ се полет … Наоколо – гледка, която може да се сравни със звездните снимки на телескопа Хъбъл. А отпред – ярка светлина. Много ярка. Усещането прилича на атракция в аквапарк, когато летиш по спирала надолу, спускаш се и падаш в басейн с топла вода. Звучи някаква неземна музика. Едва тогава погледнах себе си. Чак тогава осъзнах, че съм умрял. При това не изпитах никакво съжаление. Чувствах радост, покой, наслада. Можех да видя къде е тялото ми. Виждах, че то е в линейката на Бърза помощ. Но ми беше все едно, напълно безразлично. Не изпитвах никакво презрение или ненавист, просто …

Като нещо чуждо?

Да. Както например вървиш и виждаш на пътя камък – и какво от това. После започна да ме тегли нагоре, сякаш започна да ме издига топла длан. Буквално усещах вълни на щастие и пълно спокойствие. Абсолютна защита. Всичко наоколо бе проникнато с любов – толкова силна, че не знам с какво да я сравня. Теглеше ме сякаш през някакви облаци. Както излита самолет. Все нагоре и нагоре. И пред мен се появи образ в ослепително сияние. Той имаше дълга дреха, хитон. Вижте, до този момент аз не бях отварял Библията, никога не се бях замислял за Бога, за Христос. Но тогава изведнъж с цялата си душа аз разбрах, че това е Той. А Той е като роден баща. Той посрещна мен, блудния син, с такава любов, каквато няма на този свят. Никой не е говорил така с мен. Той не ме обвиняваше, не ме убеждаваше, не ми се караше. Той просто ми показа моя живот. Ние общувахме мислено и всяка Негова дума аз възприемах като закон. Без каквото и да било съмнение. Той говореше тихо и нежно, а аз все повече се убеждавах, че съм бил чудовищно неправ не само спрямо себе си, но и спрямо близките си и въобще към всички. Аз плачех, ридаех, сърцето ми се разкъсваше и така се очистваше и постепенно ми ставаше по-леко.

Струва ми се, че това може да се сравни със следната ситуация: когато грънчарят прави гърне и глината му пада и той започва с ръце да я поправя … Точно като грънчар Той изправяше душата ми, тя беше толкова омърсена … И така, Той ми показа моя живот, като филм всичко мина пред очите ми.

Знае се, че така се случва. После четох за това при Мууди* и при други, които имат такъв опит. Не казвам нищо ново. Не си измислям, не лъжа. Човек сигурно би излъгал, ако цели нещо. Аз просто искам да разкажа това, което видях, за да чуят хората. Вече свикнах с това, че мнозина не ми вярват, други ме мислят за ненормален.

И така. Той можеше във всеки момент да спре показването на живота ми. Сякаш е филмова лента. Но още по-интересно е, че аз можех във всеки момент да вляза в ситуацията, която ми показваше и да видя себе си. Да усетя ситуацията от гледна точка на всеки от участниците.

Можехте да разберете как те я възприемат.

Да. Например, как една дума може да нарани. Преживявал съм нараняване с огнестрелно оръжие и с нож, но нищо не може да се сравни с това, как човек може да нарани само с една хвърлена дума. И как се запомня това за цял живот. Какви последствия има. Колко внимателни трябва да бъдем в своите постъпки. Много хора си мислят, че съществува само този живот и после – край, само някакъв тъмен непрогледен мрак или просто нищо. Не, приятели, всички ще трябва да отговаряме за постъпките си. Абсолютно всички. И тъй, ние с Него анализирахме моя живот. После Той ме взе за ръка и тръгнахме… Помня, че в краката ми имаше някаква мъглива субстанция, която постоянно се преливаше. Много ярка светлина. Т.е. там изобщо няма сянка, въпреки че е трудно това да си го представи човек. Чувствах се полупрозрачен. Като във филма „Невидимият”, където само границите му се обозначават. Той ме взе за ръка, поведе ме, просвети ме с тази най-ярка светлина. После се озовахме отново на онова място, където се срещнахме за първи път. Не си спомням какво ме попита, но главното беше, че осъзнах, че трябва да се върна обратно в земния живот. Пред очите ми се мярнаха жена ми, детето. Между другото, към този момент ние бяхме скарани и почти година не живеехме заедно. Та аз разбрах, че трябва да се върна. Обещах Му да се вразумя, да се поправя. Изпитвах силна тъга и в същото време ми беше дадено да разбера, че не се виждаме за последен път. Може би досега ме държи тази надежда. Честно казано, искам да се върна там. Във всеки един момент.

Въпреки че, колкото прекрасно беше това, което аз преживях, толкова зле ще се чувстват онези, които ще бъдат в ада. Аз не бях в рая, но може би в някакво преддверие на рая. Не знам, как да го нарека … Това чувство е сигурно по-силно от всички наркотици на света взети заедно и умножени по безкрайност. Може би, от експлозията на всепознание буквално ми се подкосиха краката. Истината само премина покрай мен, но аз усетих онзи безкраен творчески потенциал, който е заложен в нас. Да знаеш всичко … това няма как да се разкаже, просто трябва да ми повярвате: това е чудесно, със сигурност няма да ни е скучно там. Толкова беше хубаво. Топло, уютно. Точно заради Него. Аз чувствах, че Той е нашият Отец. Истинският Баща. Не като земните бащи … С биологичния ми баща много не ми провървя, с втория ми баща – също.

Накратко, аз се връщах по обратния път. През май слънцето залязва късно … Помня, че още беше залез и аз се спускам. През клоните на дърветата, през капака на линейката – и се връщам в тялото си. Съзнанието ми рязко се връща обратно в тялото. Правя дълбоко вдишване, ребрата ме болят много силно. Хващам фелдшера за ръката. Той държи часовник, ключове, пари …

Вашите?

Да. Всичко, което имах в джобовете си. Джобовете ми бяха обърнати. Не казвам нищо лошо за служителите на Бърза помощ. Аз самият съм дете на лекари. Сестра ми работеше в Бърза помощ. Аз бях труп. После се изясни, че от 14 минути съм бил мъртъв. Разбира се, вече лекарите са се били отказали да ме реанимират, просто са ме карали в моргата. Та, аз го хванах за ръката. Това изражение трябва да се види. Такъв ужас не бях виждал през живота си.

Предполагам, че в бъдеще този човек няма да рискува да пребърква покойници (смее се).

Нямах много пари … дадох му половината – колкото за бутилка бира. С другата половина си купих една бира и направо там седнах да си я изпия и си мислех … На другия ден се събудих от звънеца на вратата. На практика, още не осъзнавах, какво се беше случило с мен. Осъзнаването ставаше постепенно в продължение на няколко седмици. Отварям вратата и виждам жена си. А ние цяла година не се бяхме виждали. Общо взето, поговорихме около час. Аз зарязах всичко, всичко, което беше в онази стая. Заключих и отидохме при съпругата ми. Повече не съм се връщал там. Отсякох всички връзки отведнъж. Но зависимостта към хероина си беше останала. Вече към края на деня ми стана съвсем зле. Следващите близо два и половина месеца следвах този режим: бутилка водка, димедрол, диазепам… – просто за да мога напълно да се изключа за периода на абстиненцията.

Съпругата ми е светица. Нейните грижи бяха решаващи за мен. Тя ходеше на работа и ми купуваше водка. А аз се въргалях вкъщи. Когато започваш да вземаш твърди наркотици, не се замисляш, какво ще стане после с теб; добре ти е и нека целият свят да почака. И когато поискаш да прекратиш това, разбираш, че демонът не те пуска. Вече нямаш вени, тези, които си имал, са отдавна съсипани. Гниеш, тресе те, гърчиш се в буквалния смисъл на думата. Абстиненцията е най-страшната болка. Тя не прилича на болката при порязване или удар. Тя е по-скоро като ревматичните болки, които ти извиват ставите. И при това – много по-силна болка. И тя е вътре в теб. Не можеш да си направиш превръзка или компрес. Гърчиш се. Не можеш нито да стоиш, нито да лежиш, изобщо не можеш да си намериш място. И това се съчетава с всякакви кошмари. Ужасно състояние. А да го прекратиш е много лесно. Трябва само да вдигнеш слушалката, да се обадиш и след половин час вече ще си си взел дозата и всичко ще е нормално. Но аз дадох дума да приключа с всичко това.

По собствено желание да преодолееш абстиненцията е изключително трудно, много важна е подкрепата на близките и разбира се, желанието на болния. Но най-важно е да ти помогне Бог.

Сега разбирам, че Господ върна съпругата ми, за да се погрижи тя за мен; и на мен самия даде сили. Сам не бих издържал.

Беше страшно лято. После спрях и алкохола. Не мога да кажа, че сам го спрях. След водката, след цялото това „лечение”, аз рязко прежълтях. Дойдоха от Бърза помощ и казват: „Имате хепатит С. Ако продължавате да пиете, ще развиете цироза и – сбогом”. Започнах да пия бира вместо водка. Стана още по-зле. Нещата вървяха към края. И вече не заради наркотиците, а заради алкохола. Отидохме в клиника, където практикуват кодиране от алкохолизъм по метода на Довженко А.Р. (емоционално-стресова психотерапия – б. пр.). И ето – от 17 години вече не пия. Не ме и привлича. Гледам хората, които пият, и ми става смешно – това е някакъв цирк. Хората не разбират какво правят. Аз спрях да пия и естествено в тези компании вече ми е скучно.

И прекратяването на зависимостта към наркотиците, и освобождаването от алкохолната зависимост – всичко това стана след онзи случай. Като че ли се появи някаква вътрешна директива.

Сега вече разбирам, че всичко това е свързано с Бога. Той ни поставя на пътя на истината. Започнах работа. Разбира се, от онзи момент веднага спрях да изневерявам на жена си. Спрях да пуша, да псувам. Всичко това – постепенно, крачка по крачка. Във всичките си начинания молех Бога за помощ. Просто така – вътре в себе си Го молех и Той винаги ми помагаше. И така, месец след като прежълтях, отново дадох кръв за изследване. Диагнозата не се потвърди. После още няколко пъти ми взимаха кръв – не съм болен от хепатит. Той просто изчезна.

Въпреки всичко това Вие не стигате веднага до Църквата?

Да. Това беше дълъг път. Сякаш първо трябваше да премахна от себе си всичко излишно. А Църквата е довеждане до съвършенство. Освобождаването от зависимостите, които изброих по-горе, според мен беше само грубата настройка, а сега ми предстои фината настройка. Фината настройка продължава до последното издихание. Тя е много по-важна и неизмеримо по-трудна от първия етап. Защото да спреш да пушиш е много по-лесно, отколкото да спреш да завиждаш на някого. Или да спреш да пиеш е много по-лесно, отколкото да спреш да мразиш някого или отколкото да простиш на някого.

До Църквата не стигнах веднага. Първо само много четях за опита на различни хора, свързан с отвъдния живот. Лутах се като слепец: Блаватска, Рьорих … Там търсих истината. Но я намерих, едва когато прочетох в Библията: „Бог е любов” (1 Йоан. 4:8). На това ни учи Православието. В другите учения не открих такова нещо. И там, в моя посмъртен опит, Бог беше любов. Абсолютната любов. Именно там аз разбрах това. Бях защитен, обичан, разбиран. Като син, който е намерил своя баща. Именно християнството учи, че „на всички ония, които Го приеха, – на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии” (Йоан 1:12), „Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа” (Гал. 4:7). Като се ръководех от това, аз отидох в Църквата, изповядах се, причастих се. Може би за първи път след като бях кръстен. Аз съм кръстен през 1980 г.; тогава бяхме в гр. Владимир, тъй като заради Олимпиадата всички бяха изгонени от Москва. Във Владимир майка ми ме заведе в църквата да ме кръстят. Въпреки че тя е комунистка и баща ми е комунист. Лекари…

Може би просто заради традицията?

Да. Тогава не му отдадох особено значение. Честно казано до 20-годишна възраст не съм се и замислял какъв е Бог, съществува ли или не. Просто си живеех и толкова. Може би шест години бяха минали след онзи случай, преди да дойда в храма. Започнах да пристъпвам към свето Причастие веднъж на три седмици. Изповядвах се, причастявах се. Първият път, когато се причастих, това беше нещо неземно. Аз по принцип съм доста рязък човек, понякога дори съм груб. А в този момент омекнах и всички хора ми изглеждаха като добри ангели. Това продължи може би едно денонощие. То много прилича на усещането, което изпитах там. Такова сърдечно чувство. Благодат. Защото когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, ние се сродяваме с Него. След първото Свето Причастие аз се учудих: „Как е възможно това? И там, и тук”. Е, сега, разбира се, не всеки път се чувствам така. Но първия път беше направо… краката ми се покосиха.
Много интересни неща разбрах, когато осмислих видяното там. Онези хора, които отиват в ада, те после биват изхвърляни във външната тъмнина. Излиза, че човек, който се окаже там след смъртта си, той… Душата му е толкова грешна, че тя сама се отдалечава от Бога. Тя сама осъжда себе си. Колкото е по-грешен човек, толкова по-далеч е той от Светлината, от Бога; сам не можеш да се приближиш до Него, защото си покрит с калта на своите мисли и действия. Непрогледната тъмнина все повече и повече те повлича, а там те очакват всички твои страхове. А при Него няма страх, само блаженство. За нас животът винаги се прекратява внезапно и тогава ще се изправим пред Него с всичките си постъпки, а там вече нищо не може да се промени. И тогава всъщност човек сам се осъжда и сам не си позволява да се доближи до Светлината, защото тя ще го изгаря непоносимо. Подобното се призовава чрез подобно. Страшният съд не е това, за което често го представят …

Е, всъщност Вие още не сте стигнал до Страшния съд. Защото Страшният съд ще бъде в края на историята, при възкресението на мъртвите. Душите ще се съединят с телата на умрелите и тогава хората, вече заедно с телата си, ще застанат на Страшния съд. В същинския смисъл на думата раят и адът ще бъдат след Страшния съд. А преди това душите се намират в състояние на очакване на Страшния съд, както казва свети Марк Ефески. В зависимост от това каква е душата, тя или очаква бъдещите мъки и затова се измъчва; или очаква бъдещите блага и затова изпитва блаженство.

Явно това беше малък съд. Личното осъждане. Много неща съм преживял, но дори не искам да помисля да разгневя Господа. По какъвто и да е начин. Дори не ми минава през ум такава мисъл. Преди правех безумни неща. Сега, като зная това, което ни очаква там … Колко може да ни е добре там и колко зле – дори не мога да помисля за това. Преди не можех да живея без мисълта за цигара или например: „Не се напуших или не се дрогирах – напразно мина денят”. А сега приключих с тези неща след всичко онова, което разбрах. Не съм страхливец, но съм започнал да се държа като добро дете, защото не искам да попадна там. Там е страшно.

Във външната тъмнина?

Да. Още повече, че е за вечността. Освен това разбрах, че ние като че ли се раждаме два пъти. Първия път се раждаме от родителите си, а второто раждане е след смъртта. В този живот, докато сме тук на този свят, ние трябва да се определим на чия страна сме и какви ще са нашите постъпки. Много ми провървя, че ми се даде още една възможност. Бог ми подари нов живот, в който разбрах какво е любов. Просто човек трябва навреме да се осъзнае. Както казва преподобният Серафим Саровски: тук трябва да придобиваме Светия Дух.

Именно тук, на този свят, защото там вече няма да можем да променим нищо. Във връзка с двете раждания си спомних думите на преподобния Григорий Синаит: „Тук, на този свят човек износва зародиша на своя бъдещ живот. Или на вечни мъки, или на вечно щастие с Бога”. Всъщност при смъртта ние раждаме за себе си онази вечност, която сме определили чрез насочване на волята си: в зависимост от това, към кое е била устремена волята ни: към Бога или към греха.

Всъщност това ме накара да разкажа историята си. Защото по принцип това е нещо дълбоко лично… Не всеки би разказал такива неща за себе си. Искам да засвидетелствам, че личността е неунищожима. Съзнанието ми не се прекъсна нито за миг. А това потвърждава, че ние не умираме. Казвам това за атеистите, за тези, които отричат Бога. Защото ако тук те се надяват на нещо, например на княза на този свят, там той няма да ги защити. Там те ще получат според заслугите си. Това е абсолютно сигурно.

Трябва не само да вярваме, но и да вършим добри дела. Помислете: за какво се раждаме? Нима най-сложният биологичен организъм на планетата е създаден само за празно забавление? Животът ни на този свят е само миг, но много важен миг, защото точно тук ние определяме с Бога ли ще бъдем или не. Втори такъв миг няма да има и след смъртта човек нищо не може да промени. Докато има време, се старайте да не правите нищо лошо, да си вземете прошка с онези, които сте обидили. Правете всяко нещо за слава Божия.

Ще напомня двете заповеди, които ни донесе Иисус Христос: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум“ и „възлюби ближния си като себе си“ (Мк. 12:30:31). Ако всички хора изпълняваха тези две заповеди, светът щеше да е обгърнат в любов. В това отношение Православната църква е водеща. Мисля, че това е единственото правилно учение и само то ни води към живот след смъртта. А аз се убедих от собствен опит, че съществува задгробен живот. Може би разказът ми ще помогне на някого да се замисли над своите действия, да преосмисли поведението си. Мнозина ми казват: „Това са били халюцинации под въздействието на наркотиците, бълнуване вследствие на заспиването на мозъка”…

Но това, че животът Ви се е променил така радикално, е свидетелство, че този опит не е бил само халюцинация. Защото всеки зависим от наркотиците редовно халюцинира, но животът му не се променя от това. Само реалният опит може да промени живота. Аз мисля, че Господ предварително Ви е показал това, което ни очаква. Защото всичко в предишния Ви живот Ви е водило към съвсем друго място, именно в онази външна тъмнина. Но Господ по Своята любов Ви е показал предварително това, което Ви очаква, за да можете да вземете правилно решение. И Слава Богу, Вие наистина сте взел правилното решение при своя втори шанс. | www.pravoslavie.ru

* Реймънд Мууди изследва преживяванията на прага на смъртта. Неговата книга „Живот след живота“ е бестселър и култова за езотериката книга.

 

Превод: Евгения Николчева

 

Коментари

коментара