Кога възниква депресията?
Йеромонах Пантелеймон (Шушня) e напуснал света и се подвизава в подножието на планините Шуряну в пост, молитва и радост от пребиваването със своите братя в Христа. Випускник на Художествената академия, иконописец и фотограф, отец Пантелеймон е и чудесен разказвач, чиито думи, напоени с благодат, са измъкнали от душевна криза хиляди млади хора. Отидох да потърся неговото утешаващо присъствие по време на Великия пост, за да намеря отговор за онези страдания, които често недооценяваме и които заплашват да станат болест на века. И ето ги, неговите размисли за душевно изцеление и възраждане.
Днес повече от всякога ни се струва, че сме стигнали до задънена улица. Статистиката свидетелства, че всеки десети румънец страда от депресия. Отче, какво говорят всички тези факти за времената, в които живеем?
Свят, покосен от депресия, е свят, лишен от радост и любов. Отчужден и самотен, изгубил ориентири; свят, в който го няма вертикалното измерение и човекът се развива само по хоризонтала, с нескончаемо разнообразие, което обаче е пустота. Това е свят, който вече няма какво да каже. Свят, лишен от Бога, където радостта често се бърка с удоволствието. А истинската радост е свързана с много по-дълбоки механизми, тя е пълната твоя реализация като човек и е тясно свързана с преуспяването в духовния живот. Депресията възниква тогава, когато не разбираме своето предназначение, смисъла на своето съществуване на тази земя.
Никой от нас, страдащ от депресия, не изглежда избавен от тази досадна мисъл, че животът е лишен от смисъл. Нали не ние избираме да се родим или не, така както не избираме и кога да умрем.
Единственият смисъл на живота е спасението. Спасението е блаженство, рай. Рай – не като място. Рай – като състояние на взаимоотношения с Бога, което се преживява още тук, на земята. Трудно е да се заобича една идея. Затова Бог е станал Човек, за да ни научи, че можем да Го обичаме, като обичаме тези, които са до нас.
Спасението е динамика на тези взаимоотношения на любов с всичките издигания и падания. Никой не може да се реализира извън любовта, извън някакво взаимоотношение. Ние забравяме, че Бог не е сам, Бог – е взаимоотношение (Троица), а ние сме създадени по Негово подобие. Радостта изисква да бъде споделена, тя не може да се изживее в самота. Затова казват, че най-голямото щастие е да обичаш и да бъдеш обичан.
Страдащите от депресия търсят ли утешение в манастира?
Много от поклонниците идват, за да намерят покой в манастира, но това не означава, че те с лекота разкриват душите си. Те се познават по външния вид. Нещастният човек е човек без сияние в погледа. Той е потиснат, вглъбен, мрачен и често агресивен. Когато някой е недоволен от себе си, той е агресивен. Той е като ранен звяр, който страда, той е опасен и не разрешава да му се помогне. Но в повечето случаи зад насилието се крие не злоба, а страдание.
Животът никога не е бил толкова облекчен, както днес. И въпреки това, страданието се увеличава. Защо се получава така?
Депресията е състояние на падение. Тя възниква защото душата няма мир със себе си, с Бога или хората. Това е състояние на конфликт, вътрешен разрив между душата и разума. Отсъствие на равновесие. Депресията на първо място е отсъствие на любов. Хората страдат, когато не могат да намерят приют в душите на другите. Когато не могат да намерят безкористна поддръжка от страна на себеподобните, те се обезкуражават и в отношенията си с Бога, вече им е трудно да си представят Бога любящ. Обаче ако хората са склонни към предателство, защото са немощни, то Бог е единственият, Който никога не предава. И все пак е много трудно да се постигне мярка във взаимоотношенията с Бога, когато нямаме взаимоотношения с хората. Ние се нуждаем от потвърждение отстрани, че не сме безполезни в този свят. Затова е невъзможно да се избавим от депресия без онази безусловна любов, на която не е нужно нищо в замяна, която не съди и не обвинява, а приема и успокоява.
Обичайки истински отчаяните, дали можем да им помогнем да се излекуват?
Би следвало да бъдем един за друг като Бог, да успокояваме, да обнадеждаваме, да даваме приют, заслон в планината по време на буря. Да покровителстваме другия и да бъдем за него дом. Когато храниш другия, ти на практика храниш Бога; когато го прегръщаш, той като че ли се облича с теб и вече не му е студено. Когато говориш, той се сгрява от думите ти. Любовта е единственото спасение. Аз съм срещал хора, преодолели състояния, близки до патологията. Те не са били омиротворени, защото не са могли да простят, а това състояние на непрощаване ги е премазвало, разрушавало ги е вътрешно. Когато са успели да простят, да се примирят, да приемат в сърцето си тези, които са съгрешили пред тях, тогава те коренно са се променили. Само трябва да имаме търпение. Само встъпването във взаимоотношения на любов с другите може да утоли жаждата. Когато намираме покой в някакви взаимоотношения, тогава идваме на себе си. Но дотогава трябва да се избавим от изтъкването на собственото „Аз“.
Тоест да се откажем от егоизма?
Егоизмът и собствената воля са нашите най-големи врагове. Те тероризират и нас, и другите. Ние не можем да имаме задълбочени взаимоотношения с околните без да жертваме себе си. Ако аз не жертвам себе си, то аз изисквам от другия да се равнява по мен, тоест да мисли като мен, да чувства като мен, да има моя мироглед. Това значи да го заробя, да го лиша от свобода. И тогава аз го принизявам до нулата и той повече не може да се развива. Той започва да се защитава и да се отдалечава от мен, защото чувства, че аз се старая да го изпразня, дори когато се опитвам да го компенсирам с нещо външно. Възмездявам го с подаръци, но фактически го овладявам, поробвам го, превръщам го в аксесоар. А аз в края на краищата се чувствам отново самотен. Когато не си обсебен и не служиш на собственото „Аз“, ти започваш да мислиш за другия истински, мислиш какво да направиш за него, не очаквайки, че той ще те помоли специално. Да го почакаш вкъщи с приготвена вкусна вечеря. Да донесеш просто чаша вода. Да освободиш място. Какво по-прекрасно можеш да направиш, освен да отидеш до леглото и да го завиеш, за да не се простуди, когато заспи!… Парадоксът се състои в това, че само когато се откажеш от себе си, ти намираш и себе си, и другия. Ти го покоряваш, когато се откажеш да го покориш. Колкото по-силно искаш да подчиняваш и контролираш, толкова по-самотен се оказваш; колкото повече се раздаваш, толкова повече хора има около теб. Хората приличат на свещи, които изгаряйки и загивайки, светят наоколо и сгряват другите. Ти си щастлив не когато вземаш, а когато даряваш.
Неудовлетвореността от това, което имаш, също предизвиква депресия. Повечето от нас постоянно тъгуват за нещо, което нямат. Техният живот винаги е на друго място. Защо те не могат да си намерят място?
Зад многото търсения на практика е скрита нашата потребност от Божественост. Ние тъгуваме по състоянието на Бога. Страдаме от своето безсилие, чувстваме, че можем да сме повече от това, което сме. Но това повече, го пренасяме извън себе си, вместо да го акумулираме вътре в нас. Стремим се да имаме, вместо да бъдем. Стремим се да владеем, вместо да даряваме. Неправилно ориентирана към ценностите на света, тази печал започва да се смесва с фрустрацията, доколкото вещите не биха могли да удовлетворят душата.
Някои хора имат всичко, което им е нужно: работата, която са искали, достатъчно пари до края на живота си и даже известност… И въпреки това, са нещастни. Какво им липсва?
Тези хора имат предмети, които са искали, купили са си ги, но са изпуснали да изградят взаимоотношения с другите. Те са зависими от материални неща, именно заради тази своя неувереност в съществуването на друга реалност. Ако си уверен, че има вечност, то ти с лекота се откъсваш от грижите за материалното. Ти вече не събираш неистово. Вече не се страхуваш за утрешния ден, добиваш увереност, а значи добиваш вяра. Материята сама по себе си не може да донесе щастие, както и славата, била тя художествена или интелектуална. Ценностите, независимо какви са: материални, духовни или интелектуални трябва да се събират, за да бъдат подарени. Материята трябва да бъде преобразявана, тя трябва да придобие духовна ценност посредством нашите щедри и добри дела. Когато се насилваме да трупаме материя с егоистичната цел да съберем имущество, ние просто я изваждаме от нейния естествен оборот – службата на взаимоотношенията между хората. Но материята винаги е една, тя не се умножава. Удивително е да помислиш, че водата, която пием, е една и съща и в същото количество както преди хиляди години. Това е същата тази вода, която циркулира, но не напуска планетата. Същият дар за всеки един от нас.
У много млади хора забелязвам някакъв нещастен мазохизъм. Те преживяват страданието със сладострастие, все едно се хранят с него. Вият гнездо в депресията си.
Съществува едно извратено меланхолично удоволствие, човешка болка с романтичен произход – „да се наслаждаваш“ на страданията само защото те ти дават възможност да усетиш душата си жива и вибрираща. Неспособни да тръгнат по спасителния път на радостта (който предполага да се извършват добри дела), те избират удобния път на неспасително страдание, обричайки се на невъзможността никога да не излязат от това състояние. Да изпитваш удоволствие от болката е аномалия на душевното развитие. Това е измамно удоволствие, а не истинска радост! Тази наслада от страданието е начин за самоутвърждаване за слабите. Много по-лесно е да се самоутвърждаваш разрушително! Това е форма за излизане от анонимност, потребност от съчувствие, несъзнателно търсене на внимание.
Накъдето и да погледнем, навсякъде се пропагандира модела на успешния, вечно усмихващ се човек. Щастието е императив, а депресията е позор, срамно клеймо. На фона на подобен натиск от страна на обществото невъзможността да се радваш още по-силно потапя някои от нас в отчаяние.
Предпоставката, че трябва да сме щастливи постоянно, е погрешна и в основата си поражда много фрустрации, защото хората започват да се състезават с нереални, утопични модели. Животът не е постоянно щастие, както не е и постоянно усилие. Животът е преплитане на страдания и радости, а радостта често е награда за усилието, идва след изпълняването на някакъв дълг, отговорност, от това как работиш с тези таланти, които са ти дадени. Бог се е трудил шест дни, а на седмия си починал. Стремежът към щастие на всяка цена е пагубен. Това означава, че твоите желания са изпреварили живота и са станали неестествени. Главното е да не искаме това, което е невъзможно, да се радваме на това, което имаме: и добро, и лошо, да намираме смисъл във всичко, което ни се случва. Да изпълваме със смисъл всяко изпитание, което ни поднася живота. Ако отстраним трудностите и усилията, ще отстраним и радостта. Безгрижен живот, изпълнен с удоволствия – това е времето, в което изпускаш възможността да се самореализираш. Само опитите, платени с дискомфорт и жертви, оставят следа у нас. Мислейки си за ползата, която получаваш, ти вече не приемаш със страх трудностите и страданията. Ако разглеждаме ситуацията от гледна точка на вечността, то от този свят ще излезем само с това, което сме станали, а не с това, което сме натрупали.
Психолозите лекуват депресията като болест. Предлагат се даже методи за излизане от депресията в десет стъпки… Можем ли да преодолеем душевните страдания по рецепта?
Няма начин да си в добро състояние без духовна работа. Радостта не идва по друг начин, освен от източника на радостта, от Бога, тя идва като преживяване на любов. А за да се случи това, трябва да си промием очите и да видим в другия образа Божий. Да прескочим негативите му, защото те са случайни и да погледнем по-дълбоко. Когато обичаш някого, казва отец Юстин, ти си в скафандър, с който слизат на дъното на океана и изнасят на повърхността съкровища. Когато обичаш някого, ти го въодушевяваш, активизираш у него сили, които той не е подозирал, че притежава. Сили, които лежат скрити на дъното на океана. Всеки човек разкрива у нас някакъв друг поглед за нашето битие в света. Ние можем да бъдем много различни в зависимост от това, колко дълбоки взаимоотношения активираме у себе си. Само чрез преживяването на взаимоотношения, ние се саморазкриваме и се придвижваме напред към нашия истински образ, който е неизчерпаем, който е и Бог у нас. Но за съжаление разкриваме един на друг само 1% от това, което бихме могли. Ние изживяваме живота си, без да използваме дори малка част от скритите си възможности. Ние сме скъперници спрямо себе си, не си даваме право да живеем, да се утвърдим. Ние не обичаме достатъчно дори себе си.
Някои от нас се поддават дори на незначителни изкушения, а други, въпреки безброй трудности, вървят напред с вдигната глава. Защо у едни има сила да се противопоставят, а у другия няма? Нима тестото, от което сме замесени, е толкова различно?
Това, което прави живота на някои много тежък, не е тежкият живот сам по себе си, а това, че те не могат да видят светлата страна на жизнените изпитания. Затова най-важното е да се намери смисъла на всяко изкушение или страдание, с които се сблъскваме. Ако го изпълним със смисъл, то ще намерим и сили и невъзмутимост, за да продължим. Ако не намерим смисъла, то изкушението ще ни покори. Ако не се срещаме със страданието, то бихме били крайно повърхностни. Само жизнените изкушения ни заставят да мислим по-дълбоко. Когато всичко ни е наред, изпадаме в застой, живеем на повърхността, не живеем с цялото си същество. Не трябва да се боим от страданието. Христос ни е научил как да се освобождаваме от него. Той го е изгонил от Своя земен живот, прекрачвайки през страха от глад, недоспиване, болка, даже през страха от смърт, държащ всички в робство. И, стоейки над страха, Той е бил свободен. Страхът пред тежките жизнени изкушения ни възпира и ни пречи да сме повече от това, което сме. Трябва да имаме мъжеството да планираме за себе си по-величествен живот. Трябва да имаме мъжество да мечтаем и да виждаме себе си над нашите страхове и немощи.
Отче, Вие живеете в истински рай. А в града депресията и безумието днес се чувстват като у дома си…
Истинският свят е създаден от Бога, а този изкуственият е създаден от хората. Казват, че монасите са оставили света. А на нас повече ни харесва да казваме, че сме влезли в света, тогава, когато гражданите са излезли оттам. Какво щастие е да чувстваш ритъма на природата, да усещаш пролетното пробуждане на рохката, влажна земя, да наблюдаваш как се разпукват пъпките! В града, зад толкова комуникационни интерфейси, красотата на живота е изчезнала, онази красота на поведението, жестовете и думите, с които си отдавал чест на намиращите се до теб. Тя е заменена от височайша наглост и велика дързост. Селянинът е умеел да изпълва всичко с красота и смисъл – даже дрехите, които е носел. Всяка шевица е имала свое значение. И инструментите му са били украсени. А когато отивал на полето – пеел, за да направи труда си по-приятен. Днес и на труда си не се радваме, защото той се е превърнал единствено в средство за изкарване на пари. Този утилитаризъм, толкова очевиден в града, доведе до загубата на духовното измерение на живота. Няма го вече тайнството на творчеството, на взаимоотношенията, ние повече не виждаме тайните на другия, а гледаме на него като на производител и експлоатиран. Ние се експлоатираме един друг и сме готови да експлоатираме даже Бога.
Какво можем да направим, за да преодолеем тези недостатъци и да се изцелим душевно?
Всеки от нас може да се издигне над живота си, ако изпълни със смисъл всичко, което прави, и ако чрез всичко, което прави се приближава към Бога. Ти се освещаваш не само с молитвата и ходенето на църква, а и с всяко свое дело и жест. От това как стоиш до това как работиш, от това как готвиш до това как засаждаш едно цвете, от това как говориш до това как лягаш да спиш – всички наши ежедневни действия трябва да бъдат преобразени с любовта, която носим. Нужно е да изпълним живота си с Богоприсъствие, смисъл, тайнство, красота и радост.
Казват, че истинската радост е дълбока, но въпреки всичко и тя е преходна. Защо не можем да уловим, да я спрем на едно място?
Радостта не е наркотик, който ни дава възможност да забравим за страданието, не трябва да я търсим и да мислим за нея като за бягство. Въобще не трябва да я търсим! Действително щастливите хора не знаят, че са такива, защото измерват своето щастие с щастието на другия. Те са излезли от себе си и живеят за другия. Щастието идва само. И идва като дар за тези, които умеят да търсят другия и Бога. Всички тези върховни моменти на щастие, възникващи в течение на живота ни, са само етапни спирки. Те са отдих, награда за всеки преминат етап, след който не трябва да спираме. Христос ни дарява свят, който никой не може да ни отнеме. Той ни дарява мир и онази постоянна радост, която чупи оковите и ни прави истински свободни. I www.pravoslavie.ru
Превод от румънски: Зинаида Пейкова
Превод от руски: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
