Костадин Нушев пред “Монитор”: Всеки религиозен фанатизъм е опасен

Източник: в. Монитор, бр. 2750

Костадин Нушев е роден през 1973 г. Завършил е богословие и културология в СУ "Св. Климент Охридски". Асистент е по нравствено богословие и етически системи във Философския факултет. Един от основателите на Центъра за проучване на нови религиозни движения, който заедно с Дирекция "Вероизповедания" на Министерския съвет и Богословския факултет към СУ организира национална конференция на тема "Вероизповедания и нови религиозни движения в България – проблеми и перспективи на прага на ЕС".

Има такъв риск. По тези теми у нас или не се говори, или разговорът се затваря в ограничен кръг от експерти и специалисти. Затова към тях се натрупва негативизъм. Една от целите на нашата конференция беше точно в това: да разгледаме различните стереотипи в междурелигиозните отношения. Защо и как са се създали? Какво е наследено от комунистическия период? Какво трябва да се промени? Най-вече искахме да се обърнем към предизвикателствата на бъдещето. Нали скоро ще станем част от общото европейско пространство. В него действат общи принципи за толерантност, за диалог и между различните християнски вероизповедания, и между религиите. Не е лесно да призовеш към дискусия хора с различни гледни точки. Но всички ние се учим на трудното изкуство на диалога чрез усилието да изслушаш другия. За да установиш, че, освен различията, има и много общи основи. Общото сближава и е основа за сътрудничество. Различието не бива да бъде повод за конфликти, разделения или напрежения в обществото.

Въпросът е къде минават границите между диалога и размиването на православната духовна идентичност? Българите не са дълбоко религиозни, но държат да я отстояват. Сред тях битува предубеждението, че има несъвместимост между християнството и други религиозни движения. Трябва ли, влизайки в Европа, да се разтоварят от този тип предубеждения?

Това са сложни процеси. От една страна е съхраняването на собствената духовна и културна идентичност. От друга страна е нейното динамично разгръщане и осъвременяване. Диалогът е един от начините човек да преосмисли и да потвърди собствената си вяра. Стига да е достатъчно просветен, да познава нейните извори. Но и да има интелектуалния и духовен кураж да хвърля мостове към светогледа, вярата и културната идентичност на различни негови ближни, съграждани, приятели. Затварянето в черупката на унаследени духовни убеждения понякога изглежда по-лесно. Но мисля, че трябва да се освободим от страха и да направим усилие за критично самопознание. Тогава ще преоткрием колко са универсални ориентирите и жизнените ценности на православната ни вяра. Християнството може да даде много голяма духовна сила на вярващия човек и на общността от вярващи в контекста на общото европейско съжителство. В Европа има един принцип: единство в многообразието. Той е дълбоко християнски и дълбоко църковен още от времето на древната църква. Това означава, че в Европа никой няма да ограничава и репресира собствената ни православна идентичност. Но всички ще искат да чуят гласа на православната църква, който да звучи искрено и правдиво, а не архаично и тесногръдо.

По повод на вашия форум се чуха обвинения, че по-видни фигури от големите вероизповедания, включително и от БПЦ, не са се отзовали на поканата ви за диалог. Това лош сигнал ли е за вас?

Това не е минус. Конференцията ни беше насочена по-скоро към учени, експерти, изследователи, представители на академичните среди. Не мислете, че официалните представители на вероизповеданията у нас не водят междурелигиозен, междуконфесионален диалог. Но това става на нивото на т.нар. междурелигиозна политика, на дипломацията и пр. Ние не сме си поставяли за цел да поканим на всяка цена официалните лица, макар че отправихме такива покани. Но дойдоха представители на православната църква, на евангелско-протестантски църковни общности. Искахме да напипаме пулса на обществото и на неговите нагласи как бъдещото членство в ЕС се възприема от хора, важни за формирането на общественото мнение. Междурелигиозният диалог се развива на различни равнища. Има ниво на официалната политика, ниво на експертния диалог, но има и ежедневно, практическо ниво на отношенията между самите вярващи от различните общности. Опитахме се да се направи нещо като комбинация от тези подходи.

Но очевидно е, че диалогът, който експериментирахте, не е толкова лесен, след като пламнаха искри на определени теми, например между представителите на традиционното за нас православие и евангелистите…

Източникът на конфликтите може да бъде най-различен. Това е така, защото липсва култура на диалога. Много често хора, убедени в истинността на собствената си вяра, смятат, че диалог значи да убедиш инакомислещия, че трябва да приеме твоите разбирания. Има хора по-емоционално пристрастни към изключителността на собствената им вяра и религия. Затова подобни срещи са трудно упражнение. Но са и много полезни, защото на такива форуми част от участниците си самоналагат да изразят възможно най-правдиво собствената си вяра. Тогава се вижда, че са способни да говорят помежду си като възпитани, зрели хора. Тогава се ражда и най-автентичният глас – както на православието, така и на евангелско-протестантските и други религиозни учения.

Нашето обществено съзнание е обременено още от началото на 90-те години със страхове от проникването на сектите. В сектантство са заподозрени дори официално регистрирани евангелски църкви. Можете ли да направите разграничение кое точно е секта и как да я разпознаем?

Част от тези проблеми се дължат на отсъствието на информация, на познание и на просветеност. Емоционалните или пристрастни реакции са плод на разпалването на определени страхове от непознатото. Оставям настрана предисторията на демократичните промени у нас, когато подобни стереотипи са били налагани като официозни позиции. У нас, например, често се възприемат като сектантски групи традиционно установени протестантски изповедания като лютеранството или калвинизма. В Германия те са утвърдени религиозни общности или църкви, зачитани от държавата и дори партньори на държавната политика в социалната сфера. Случвало се е, например, по време на кризата от 1996-1997 г. хуманитарни помощи от водещата Евангелска църква на Германия да се връщат от директори на училища и домове за деца поради страх, че идват от протестантски секти. Това е абсурдно и показва, че липсата на компетентност както в държавните институции, така и сред медиите, е причина за създаването на недоверчивост. Тя много ще ни пречи от 1 януари 2007 г. Защото ще нагнетява балкански примитивни и провинциални представи. Ще бъде много смешно, тъй като в ЕС се отнасят с голям респект към православната църква. Но искат да чуят нейния глас в днешно време и в европейски контекст, като на една традиционна, утвърдена, автентична християнска църква с огромен принос за формирането на общата европейска култура и цивилизация. Подобни ограничени възгледи за другите обричат отделни православни представители или общности на изолационизъм, на "обитаване на гетото", по думите на известния православен богослов отец Йоан Майендорф. Той казва, че православната църква вече не е нито в Османската империя, нито в тоталитарния комунистически режим и не трябва да се държи като маргинална общност, изтласкана в периферни пространства на обществения живот. А да придобие или да възвърне своя граждански статус, който й е бил отнет от комунистите и болшевиките. Това е проблем, който има, за съжаление, и психологически измерения. Много по-лесни са старите рефлекси на скриването в черупката, на самозатварянето. Това обрича самата църква на маргинално битуване и съществуване. Защото тя няма позиция почти по нито един от актуалните проблеми, които интересуват хората.

Все пак към кои организации от сектантски тип трябва да бъдем нащрек, как да ги разпознаваме?

Първо, те много често не искат да оповестяват публично своята дейност. Понякога отказват да се регистрират официално като религиозни общности. Това означава, че имат нещо да крият. Маскират дейността си зад благотворителни или културни фондации и организации. И ето, тук са рисковете от сектантските групи. Те развиват религиозна дейност, привличат адепти, опитват се да въздействат върху тяхното съзнание, но публично не се афишират като религия или религиозна общност. Крият се за фасадата на центрове за психологическа подкрепа, екологични, лечителски групи и пр. Могат да са свързани както с източни религии и практики, така и с някои западни окултни религиозни учения. Друг елемент за разпознаване е, че винаги прокарват много рязка граница между своето учение, своята общност и заобикалящия ги свят. Внушават, че всичко извън тях е потънало в мрак и погибел и чрез това провокират у своите последователи стремеж за радикално откъсване от предишния им живот. Ако една такава общност започне да прекъсва връзките на човека със семейството, връзките между родители и деца или между съпрузи в името на някакво мистично просветление, това също е много ясен белег за секта. Безпрекословната власт и харизматичното лидерство на гуруто, на водача, е също знак за внимание. Той започва да контролира съзнанието и поведението на своите последователи на всекидневно ниво. Мнението му или методите му не подлежат на никакво съмнение.

Всеки религиозен фанатизъм ли е опасен като потенциален източник на агресия и тероризъм? Или това е характерно само за ислямския фундаментализъм?

Всеки религиозен фанатизъм може да бъде психологическа или идеологическа основа за враждебни форми на изява на вероизповеданието. Когато другият се отхвърля фанатично, независимо към коя традиция или общност принадлежи, тогава фанатизмът става разрушителен. Той е базата за религиозен или политически мотивиран тероризъм. Това е характерно за представители на ислямския фундаментализъм поради много политически и идеологически фактори. Традиционният ислям успя да се трансформира в идеологическо и политическо движение, което си служи с религиозна мотивация за постигането на политически цели. Затова и изследователите различават исляма от ислямизма, като говорят за това, че ислямизмът е политическата и идеологическа форма на ислямския фундаментализъм. Важно е в днешно време да се отделят проявите на тероризъм в ислямския свят от самата мюсюлманска вяра като една от големите световни религии. Много експерти се опитват да прокарат тази граница, за да може заклеймяването на тероризма като средство за политическа борба да не води до създаването на стереотипи на омраза към мюсюлманите като общност от вярващи хора.