Красимир Симеонов: Днес ни липсва героизъм в ежедневието
Разговор на Дария Захариева с поета Красимир Симеонов
Няма и капка подтик от никого към Истината. Мечтая за повече Смелост!
С малко усилие би могъл да откриваш Висшия промисъл във всичко около теб.
Светът на детето не е поетичен, но е иносказателен, т.е. твърде близо до символиката на думите.
Когато умре поезията, умира и детето в поета.
„Светът е детска стая”
във моето сърце и дълго
търсят ме, и не заспиват,
и ми показват звездните пътеки.
Но някъде едно дете умира
и душата му докосват сълзи.
Но не за себе си тъгува то,
а за оня малък принц в съня си.
Из книгата му ”Езерни очи”
ИК „Захари Стоянов”, 2005 г.
Разкажете с няколко думи за себе си – кой сте Вие, какво е за Вас поезията, литературата?
Казвам се Красимир Симеонов. На 39 години съм. Завършил съм Българска филология в шуменския университет “Епископ Константин Преславски”. Живея и работя във Варна. Имам издадени няколко книги с поезия, което, разбира се, няма никакво значение. А иначе още в началото ми задавате най-трудния въпрос за всеки автор на поетични текстове – Какво е за него поезията? Истинската поезия – не графоманските напъни – е един необичаен поглед към случващото се около нас и в нас; един истинен поглед. Дано не звучи надуто.
Как започнахте да пишете?
Не си спомням. Бях в пети или шести клас. И със сигурност в начинанието нямаше замесено момиче.
Какво Ви вдъхновява и възхищава?
Музиката, тъгата, жена ми и децата ми.
Вашите примери, не само в литературата, а изобщо?
Днес ни липсва нещо много важно – а именно героизъм в ежедневието. Пишещите днес правят това между другото, което значи и повърхностно. Концентрирали сме емоциите си основно в мисълта какво ще вечеряме или как да изпързаляме колегата си в службата… Тъжно. Няма и капка подтик от никого към Истината. Нямаме Смелост. Мечтая за повече Смелост!
Онова, което искате да напишете, а още не сте успял?
Остава ми да напиша само още едно стихотворение. Само още едно. Най-вероятно така и няма да го напиша.
Детето и Поетът – може ли Поетът да защити и съхрани Детето от агресията и арогантността на днешния живот? Може ли да бъде приютено Детето в света на Поезията?
Светът на детето не е поетичен, но е иносказателен, т.е. твърде близо до символиката на думите. Така че за всеки поет детското светоусещане е много трогателно и необходимо – то е и част от него през целия му живот. Когато умре поезията, умира и детето в поета. Не говоря за телата – те нямат нищо общо. Добре е навреме да предусетиш творческата си смърт и да се оттеглиш с достойнство. Просто излизаш от стаята и затваряш вратата след себе си. Може би след петдесет или сто години някой ще излезе да те потърси или поне един-два пъти ще извика името ти…
Не е ли прекалено беззащитен и раним поетът за съвременния свят?
Така е било във всички времена. Добрият поет е задължително жертва на своята епоха. Жертвоприношението му е необходимо, за да остане написаното от него.
Къде е пресечната точка между литературата и обществото? А къде в тези територии се намира вярата, как мислите Вие?
Няма такава пресечна точка. Обществото манипулира и експлоатира в своя полза пишещите. Създава им грешни представи за “правилната литература” и поведение и следи тези норми да се спазват с цената на всичко. Ако се съгласиш и тръгнеш в тяхната посока, ще спечелиш пари и слава, но това не значи, че наистина пишеш талантливо и ще останеш извън времето. Просто си поредната носна кърпа, която не след дълго ще бъде изхвърлена от някого в пералнята на живота.
Какво значи думата интелектуалец в България днес според Вас?
Тази дума означава предимно “сноб” с болезнени наченки на интелект или в най-добрия случай – низвергнат от всички красив ум.
А думата поет?
“Поет” не е дума, а диагноза.
Как изглежда през вашия поглед съвременната българска литература днес, гледана в контекста на съвременната световна литература?
Не ми се вярваше, че някога ще го кажа, но ние имаме поети на световно ниво. Говоря не за търговците, а за наистина талантливи, но малко известни (поради нежеланието им да се продадат) хора като Красимир Едрев, Илиян Хаджидончев, Орлин Дянков, който за съжаление почина едва 23-годишен. От предишното поколение – Румен Леонидов, а малко преди това – Борис Христов, Константин Павлов. За съжаление не мога да кажа същото за нашата белетристика.
Смятате ли, че вярата и религиозността са актуални днес? Ако да, с какво ни помага, променя вярата в Бога? Вашият поглед…
Аз съм християнин и съм вярващ човек. Но не приемам необходимостта от някаква религия, която да организира вярата и да печели за нейна сметка. Всички подобни организации са излишни и порочни от един момент нататък. Вярата е лично преживяване – тя е самоизрастване на ума до идеите на духа посредством сърцето. Единственото от каквото имаш нужда в това приключение на душата е подходящият Учител. Нататък само той знае Пътя.
Духовността и духът намират ли своите пространства в ежедневния ни живот?
С малко усилие би могъл да откриваш Висшия промисъл във всичко около теб. Естествено, ако си успял да се отърсиш от своята важност и неповторимост.
Чувал ли сте нещо за „Православие БГ”, какво бихте казал на хората, които работят за сайта, за вестника и какво бихте ни пожелал?
Сайтът ви е необходим, жизнено важен коректив на повсеместното медийно оскотяване. Поздравявам ви за него.
И ви желая повече Смелост!
