Писателят Клаус Кенет: Вече 33 години живея без страх, само със страха Божий
Всеки психолог би казал за него, че има пълните основания да е един затворен в себе си скептик, да спазва безопасна дистанция в общуването, да живее със страх и презрение– към всеки, въплъщаващ архетипа на бащината или на майчината фигура. Всеки има право на това – всеки, който в детството си е бил пребиван до кръв от собствената си майка и е бил насилван сексуално от своя възпитател – католически свещеник, в продължение на седем години.
Преживял всичко това, немският православен писател Клаус Кенет обаче разбира, че няма време за губене, и решава да не бъде подвластен на логиката на стаения човешки гняв, а на Провидението, което го води към прошката… Неслучайно английското заглавие на неговата емблематична книга „Два милиона километра в търсене на любовта“ е „Роден за омраза, възроден за любов!“. Днес той е приел за своя мисия да говори за истините на православната вяра пред хора от различни народности и континенти.
В момента на български език се превежда втората му книга „Божества, идоли, гурута“, която предстои да излезе през 2015 г. През октомври Клаус Кенет пристигна в България, за да вземе участие в Международната православна Алфа конференция и да се срещне със своите читатели в няколко български града. Ден преди беседата си в столичната ателие-книжарница „Къща за птици“, той даде интервю специално за читателите на Православие.БГ…
Много млади хора, родени в християнска среда, са привлечени от източните духовни учения. Може би едно от обясненията е, че в техните очи християнското учение слага акцент върху страха от Бога, върху понятия като „греховност“ и „ад“… Къде е причината според Вас?
Причините са много. Във всеки човек, създаден по образ и подобие Божие, е заложено желанието да намери Бога в себе си и в света навън. И когато тази жажда за Бога не бъде утолена от Църквата, тогава младият човек продължава да търси някъде другаде. Веднъж на пазара в Атина видях тениска с рисунка на дявола отпред и с надпис: „Господ е зает! Мога ли аз да ти помогна?“. Дяволът е „услужлив“ и точно това се случва, ако Църквата събужда страх, вместо да даде на хората Бога на любовта – те продължават своето търсене и се спират на друго място – там, където им изглежда удобно.
В дзен будизма, в йога практиките не усещаш страх, но техният източник не е Христос. Господ ни казва, че в Светия Дух ти в крайна сметка ще видиш, че си грешник. Това осъзнаване обаче не се постига с морализаторски проповеди и сочене: „Ти не си добър човек! Ти си грешник!“… Когато приемем Духа на любовта, тогава често виждаме, че самите ние в себе си нямаме любов. Тогава забелязваш колко е голямо егото ти, което не ти позволява да споделяш нищо с останалите. Светият Дух „оголва“ душата ни и потвърждава собствената ни греховност, но това осъзнаване идва като наш личен опит, а не отвън, от някакво морално учение. И точно тогава, съвсем естествено ни идва от сърцето да извикаме: „Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния!“. Тогава разбираме, че този Бог не е Бог на страха, а на любовта. Когато практикуваш йога, усещаш релаксация, но точно в този момент си заслепен и не можеш да видиш какъв грешник си. Грехът обаче не е морална категория, а е отделяне от Бога и от другите хора, в основата на което стои егоизмът. Затова Каин се обръща срещу брата си и е готов да го унищожи, неговият егоизъм е в дъното на неговия грях.
За съжаление, има свещеници, които не осъзнават колко е важно да разкриват именно Духа на любовта, макар и това да е заложено в учението на Църквата. Това е като да разредиш виното с вода; там е драмата – учението е „истинско вино“, но има хора, които го разводняват.
Друга основна категория в духовния живот е свободата, особено важна за младия човек. Има ли свобода в Православието?
В момента, в който усетим някакъв натиск, любовта изчезва. Затова и най-големият дар, който Господ прави на човека, е личната свобода. Дарява ни свободна воля, с която можем да се обърнем дори срещу Него Самия.
Много е важно всеки свещеник да уважава индивидуалността на този, който е дошъл при него. Това е моят опит от общуването ми с архим. Софроний (Сахаров) – той никога не се опитваше да ме заставя да се изкача на неговото ниво, а винаги слизаше на моето. По примера на Христос, Който идва при грешниците и им подава ръка. Докато днес в различни християнски общности можем да забележим, че църковната структура изисква от хората да служат на йерархичния ред, вместо Църквата да служи на хората. Когато променим това, храмът ще стане интересно място за все повече млади хора.
Виждаме много примери за формален църковен живот, защото мнозина от свещениците са обучавани по формален начин в семинариите и в университетите, получават сухи теологични знания и така се изправяме пред риска, който откриваме при много протестанти – да имаме знания за учението, но да ни липсва живият опит в сърцата ни от Христос. Разбира се, не отхвърлям необходимостта от богословска просветеност, но имаме нужда и от двете неща.
Днес живеем в страх от религиозен екстремизъм, болести като ебола, Трета световна война и какви ли не други ужасяващи явления. Как един християнин да се отнася към подобни страховити перспективи пред човечеството?
Ако човек е далеч от Христос, страхът се появява веднага. Страхът е от демоните и винаги е насочен към бъдещето. Не съм болен от ебола, тя още не е тук, но вече страхът ме е хванал за гушата – това е усещането на много хора. Когато живея в Господа и наистина може да се случи да се разболея, знам, че Христос е с мен и дори и да умра, вярвам, че ще вляза във вечния живот на радостта. Но без Христос страхът от бъдещето се преодолява трудно. Когато мнозина ми споделят, че се страхуват от някоя болест, от война, от развод дори, им казвам да се върнат в настоящия момент в Христос. Аз вече от 33 години живея без страх. Но изпитвам страх Божий – това е нещо съвсем различно. Страхът Божий е знак, че си наясно, че не можеш да си играеш с Бога. Някои протестанти казват: „Бог е мой приятел, с него сме си дружки…“. Но подобно определение е твърде ограничено, за да вмести величието на Бога. Страхът Божий не е страх в буквалния смисъл на думата, а е духовно разтърсване, което те вдъхновява да не искаш да причиняваш болка на Бога като грешиш.
В книгата Ви „Два милиона километра в търсене на любовта“ споделяте истории за намесата на небесна сила, която Ви е избавила в критичен момент, когато сте се намирали на ръба, между живота и смъртта. Някой по-рационално настроен обаче би казал, че това са субективни преживявания, които всеки може да тълкува по своему. Всеки ли получава такива знаци отгоре в живота си и как да се научим да ги виждаме?
Ако някой каже, че всяко подобно преживяване е субективно, индивидуално, ще бъде прав. По-важното обаче е дали когато имаме такива преживявания, можем да разграничим дали идват от Бога, или от тъмните сили. Защото сатаната също може да прави чудеса. Библията обаче ни дава свидетелства и ориентири, за да разберем дали такива знаци идват от Бога или не. Когато такова преживяване е от сатаната, ние загубваме вътрешния си мир, усещаме напрежение и нервност, а ако идва от Христос – чувстваме радост и духовна пълнота.
Всеки, който иска да познае Христос, може да моли да му бъде даден знак, някакво свидетелство в живота му, както на мен ми бе дадено. Аз и днес имам такива преживявания – не на ръба на смъртта, но почти всеки ден ми се случват малки чудеса. Когато Му се довериш, Той ти дава знак. Когато обаче Го търсиш единствено с любопитството на разума си, не се получава. Бог не може да бъде доказан, но всеки за себе си може да получи доказателства за Него, затова обаче е нужна вяра.
Как се чувства един православен като Вас в една неправославна среда, в която живеете?
Чувствам се така, че искам всички да обърна към Православието. Чудесно е да работя и да общувам с протестанти и католици, но това може и да е болезнен процес, тъй като понякога ми става тъжно, че те следват учения, които имат само половината любов. Адам и Ева в рая бяха православни, бих им казал и съм убеден в това.
Тази сутрин в София бяхме на света Литургия. Ако бях Господ, бих приел за гениално как тази сутрин изповядаха любовта си към мен, как ме възхваляваха с красиви песнопения, това не беше просто суха проповед, не бяха само думи, думи, думи… В момента правим тези Алфа курсове и установявам, че те, протестантите, имат Алфата, но нямат Омегата. И са на мнение, че знаят по-добре от нас. Протестантите казват „Sola scriptura“ – само Писанието, те искат само чрез разума да водят хората към Бог…
Все пак няма ли ние, православните, какво да научим именно за проповедта от протестантите?…
Когато се разбере пълнотата на светата Литургия, не ни трябват думи. Разбира се, ако става дума за неразбирането на църковнославянския, не можеш да служиш на китайски и да се чудиш защо хората не идват…
Естествено, има смисъл да се проповядва, не повече от 20 минути според мен. Има и какво да научим от протестантите – например неделното училище, което като че ли сме изоставили. Ако обаче в съответния храм има свещеник, който гледа на нещата единствено по удобен за него начин и казва: „Аз достатъчно съм служил“, няма да се получи. А иначе пари за такава дейност все ще се намерят – когато хората наистина получават знания и любов там, те ще са готови да дадат и нещо от себе си.
Вие говорите за духовните илюзии, свързани с източната мистика, на тази тема са посветени и срещите ви с Вашите читатели в България. Но на фона на глобалната липса на разбиране към другия по вяра, може би имаме нужда да търсим повече нещата, които ни свързват, а не тези, които ни разделят…
И двете са важни – да показваме къде са различията и да говорим за онова, което ни свързва.
Например ако в разговорите между православни, католици и протестанти замитаме всички различия под масата и казваме, че сме една Църква, това ще е лъжа. Те са се отделили от тази Църква и за да бъдем отново едно с тях, има само една точна дума как да се случи това и тя не е икуменизъм, а връщане обратно. Завръщане. Защото не ние, а вие променихте нещата. Всеки стана папа, защото мнозина бяха отвратени от папската власт.
Това е опасността, която трябва да избягваме – да се концентрираме само върху различията, или само върху общите неща.
Писателят дава автографи при предишното си гостуване в София през 2012 г.
Ще споделите ли идеите си за следваща книга?
Имам проекти за още две книги. Едната е вече три четвърти готова и е посветена на опасностите и плена на окултизма, в който са попаднали много млади хора. А преди да умра със сигурност искам да напиша една книга, която да се казва „Обърнатата пирамида“. „Обърнатата пирамида“ ще говори за ценностите на съвременното човечество, които са различни от това, към което ни призовава Христос и искам чрез тази книга да покажа как Господ ни освобождава именно от диктата на тези псевдоценности. Помня, че един ден отец Софроний ми каза: „И аз искам да напиша книга за обърнатата пирамида“, тогава му отвърнах: „Ти напиши своята книга и аз ще напиша моята!“…
Извън моите авторски книги, преведох и издадох на немски език книги за свети Серафим Саровски, за свети Игнатий Брянчанинов и за други православни светци.
