По пътя от пастор към пастир
През 2009 г. известният руски протестантски пастор Игор Зирянов прие православната вяра заедно с цялата своя общност от неопетдесетници. Днес отец Игор е предстоятел на храма „Света Троица“ в едно от селищата на Уст-Ординския автономен окръг, директор на епархийския център „Пътят към дома“, създаден в памет на св. Йоан Златоуст. Представяме ви разговор с отеца за неговия личен път към Православието, а също и какви са най-подходящите подходи, за да бъде дискутирана православната вяра с протестанти.
Отче, днес се навършват четири години, откакто бяхте ръкоположен за свещеник. Преди шест години станахте православен. Разкажете ни с няколко думи за настъпилите промени у Вас през времето откакто се отказахте да сте протестант.
Главното е, че всичките ми мечти и стремежи от протестантското ми минало сега са реалност. Мечтаех да бъда мисионер, исках да проповядвам Евангелието сред максимален брой хора. Сега вече имам огромни възможности да върша това. Мога да се трудя за Бога с цялата си активност, от сутрин до вечер, отдавайки всичките си възможни сили.
А в протестантските Ви години какви препятствия сте имали да постигате това?
На първо място липсата на пълнота и благодат Божии. Протестантите имат доброто желание, но нямат реалните сили за действие, които на нас Господ ни дава чрез Тайнствата. Например у протестантите съществува акт на покаяние, само че не и тайнство Изповед, но именно благодарение на него човек получава изцеление от своя грях и вярващият се освобождава от тежестта му.
Друга причина беше културната бариера, която не ни даваше възможност да постигаме масова проповед. Нашата страна има православна история и тук протестантската проповед се възприема от народа като нещо чуждо, като опит за някаква манипулация. Докато говорехме за Иисус Христос от позицията на протестанти, ние буквално се отдалечавахме от хората. Дори само на отделни християни сме посвещавали огромни количество време, усилия, изобретявали сме какви ли не подходи, програми. И при все това не ни възприемаха нормално.
Сега всичко е съвършено различно. Хората жадуват да общуват с православните духовници. Където и да се намира един отец, където и да отиде, винаги ще се намерят желаещи да поговорят с него, да му зададат въпроси, да го помолят за нещо. Ето защо ни е по-лесно да обясняваме за вярата в Бога, да привличаме хората в храма, да им помагаме истински. Което и вършим. С Негова помощ.
Какво в Православието се оказа по-различно от онова, което очаквахте?
Никакви разочарования не съм имал. Всичко се оказа тъкмо това, което съм си представял още в самото начало на пътя. Нещо повече – сега много неща ми се виждат още по-дълбоки и забележителни, отколкото някога си мислех. Особено обстоятелствата, свързани с молитвата, поста, личното благочестие на човека. Много добре се е запечатало в паметта ми самото начало на практиката да чета своето утринно и вечерно правило. Молех се с изключително удоволствие, удивен от невероятната съдържателност и духовна пълнота на молитвата. И до ден днешен се потапям в този процес като в същински океан. Сега чета какво са писали светите отци за Иисусовата молитва. Изключително интересни неща.
Едва ли, когато сте приели Православието, сте знаели със сигурност, че Ви очаква служение на свещеник?
Признавам, че съм мислил и за това, но не то беше от решаващо значение. Още щом добих представа, че истината е именно в Православието, аз се изпълних с вътрешната нагласа да стана най-обикновен член на енорията. Най-същественото за мен беше да стана член на Христовата църква, без значение какъв точно. В началото си бях просто най-обикновен мирянин. След това на мен и на още двама наши братя – бивши протестанти – ни предложиха да приемем свещенически сан. Повярвайте, много важно е всички протестанти, през ума на които е минавала идеята да преминат към Православието, да знаят този факт. Активните служители, навикнали да проповядват, да се грижат за хората, непременно ще намерят своето място в служение на Православната църква – възможности има много. Жетвата е голяма… Едновременно с това бившият протестант е длъжен да има и вътрешна нагласа за въцърковяване като най-обикновен мирянин. Отдаден изцяло на Божията воля.
Имаше ли нещо, което неочаквано открихте у самия себе си, след като станахте православен?
Когато бях протестант, бях уверен, че съм свят. Просто си признавах извършените грехове и продължавах напред с чувство за триумф в съществуванието си. Когато станах православен, видях истинския си образ. Осъзнах своето лицемерие, гордост, лукавство, тщеславие и прочие… Това ме накара да се почувствам разочарован и от себе си, и от протестантството като учение. В Православието обаче намерих сериозна подкрепа и помощ от Бога за избавяне от греховете ми чрез тайнствата Изповед и Причастие. Колкото повече опит трупам в православния си живот, толкова повече виждам покварата на своята природа. Но същото това прозрение става причина да добивам още по-голямо смирение пред Бога, да търся Неговия образ и да полагам усилия да се променя.
В православните медии преминаването на Вашата община към Руската православна църква предизвика широки дискусии. Даже светските медии публикуваха това като новина. Как приехте тогава този интерес?
Направих публично достояние историята на нашия преход не от някаква жажда за слава. Работата е там, че преди да стана православен, аз възглавявах междуденоминационната мисия „Всяка нация“ и тя се занимаваше с проповядване на Евангелието сред коренните жители на Сибир и Далечния Изток. В тази мисия имах множество помощници от протестантски общини в Русия, Белорус, Украйна, Казахстан. Нужно беше да обясня на всички, с които имах лично познанство, какви са причините да предприема това и защо не мога да продължа своето служение сред тях.
Така се наложи да опиша историята на нашия преход. Между другото, разказът и до ден днешен е актуален. Той се чете от много протестанти, които после ми пишат, звънят. Повечето въпроси за Православието са от жители на Русия и Украйна, но има сред тях протестанти, желаещи да приемат Православието, които са от Европа, Израел и САЩ. Писмата са толкова много, че даже не успявам да отговоря на всички.
Във Вашата епархия, по благословението на Иркутския и Ангарски митрополит Вадим, беше учреден Консултативно-информационен център „Пътят към дома“, посветен на св. Йоан Златоуст. Благодарение на този център вече близо 200 протестанти са приели Православието…
Не мога да твърдя, че промяната на тези 200 християни е съвършено и изцяло резултат от служението на нашия център. За да приеме човек истинната вяра, са потребни множество условия, предоставяни първо и преди всичко от Самия Господ. Едва незначителна част от такива плодове, по Божия благодат, е наша. При нас в центъра идват много протестанти, най-вече пастори. Има и такива, които искат просто да се срещнем и да си поговорим тайно. Ние им отделяме нужното внимание, отговаряме на въпросите им, споделяме своя опит с тях.
Между другото, понастоящем имаме двама бивши пастори на харизматични движения, които помагат в олтара на нашия храм. А към днешна дата в Иркутска област свещенослужителите, явяващи се бивши членове на протестантството, сме общо шест (в това число и аз).
Свидетели сме как зад граница цели общини преминават към Православието, но засега у нас не се наблюдава същата толкова масова тенденция.
Каква е причината за това?
Причините са няколко. Често пъти свещениците, превеждащи протестантите към Православието, се отнасят повърхностно и прибързано. Те приемат протестантството като някакво вражеско движение и се стремят да извадят припряно човека оттам. Това не винаги е полезно. Примерно, ако на протестантски пастор се предостави възможност да размисли добре за Православието, цялата общност може да стане православна заедно с него. Но се случва протестантски религиозен водач да се обърне към свещеник, който го убеждава да побърза с приемането на Православието. Пасторът се вслушва в съвета, става православен и… губи авторитета си сред своите енориаши, за които тази негова постъпка изглежда абсолютно непонятна. Членовете на такава община прогонват доскорошния си пастор от събранията си и душите им стават недостъпни за приемане на Православието.
В нашия случай, слава Богу, не се стигна до подобно нещо. Отец Вячеслав Пушкаров, ръководител на отдела по вероизповедания към Иркутска област, започна да общува с нас, без да влага никаква прибързаност. Той идваше на нашите събрания със специални лекции и даваше възможност на цялата общност да вникне в Православието, буквално насищаше всички с изобилен плод. Ето защо успяхме да привлечем към Руската православна църква всички без изключение, никой от нашите членове не се отказа.
Хората, занимаващи се с православна мисионерска дейност, насочена към протестантските среди, трябва да търсят сътрудничество с отворени за общуване пастори. Необходимо е да им разказват повече за вярата, да им препоръчват творения на светите отци. Тогава във всички общности ще се създават възможности за вникване в красотата на Православието, за добиване на представа какво всъщност е Църквата. Смятам, че едва тогава ще бъде възможно по-голямата част от общността да прояви склонност да приеме Православието. Друг изход за протестантите, искрено търсещи Бога, просто няма. Научавайки фактите за Православната църква, за Тайнствата, за апостолското Предание, човек не може да остане протестант.
А какво ще кажете за споровете с протестанти, които се основават на пряко противопоставяне?
Лично за мен такъв подход е несъстоятелен. Да си представим публичен диспут, при който ние ще станем победители, а протестантският водач ще претърпи поражение. Така той ще се почувства унизен и обиден и едва ли ще му се прииска да стане православен. Ако ли пък на мен не ми достигнат знания и аргументи и загубя диспута, значи аз ще компрометирам Православието. Това е крах и за двете страни. В своята работа ние се стремим да следваме словата на св. Григорий Богослов: „Нашата цел е не постигане на победа, а връщане на братята ни към нас, защото раздялата с тях тежи на душите ни.“
На практика, за да постигнат успех в делото си, православните трябва да изпитват истинско душевно терзание от разделението си с протестантите.
Що се отнася до личните им отношения с протестантите, православните трябва да се откажат от всяка агресивна полемика. Необходимо е с благост да говорят за своя духовен опит, да споделят преживяванията. С други думи, трябва най-сърдечно да показват, че в Православието има нещо, укрепващо ги със сила за подпомагане на ближния: благодатта Божия, която почти напълно липсва в протестантските общности.
Какви въпроси най-често задават протестантите, които се обръщат към Вас?
Най-напред задават стандартните въпроси. Става дума за един добре известен набор от питания: за иконите, за почитането на мощите и светците. На практика обаче важното е не с какви въпроси се обръщат те към нас. Макар че на тези въпроси протестантите трябва да получават отговори, по-важното е да им даваме представа какво всъщност представлява истинната Църква: една, свята, съборна и апостолска. Ето това е най-същественото. За съжаление, наблюдаваме, че има доста хора, които са приели православната вяра, но са станали християни само формално. Така се е получило, защото те не са си дали сметка сами за себе си какво всъщност е Църквата.
Не е тайна, че в храма можеш да се сблъскаш с проблеми, изкушения и трудности, лошо поведение от страна на енориаши. Неслучайно ако човек живее с фундаменталното съзнание, че Църквата е корабът на спасението, който има за свой капитан Самия Иисус Христос, тогава дори и да се изправяш пред проблеми в храма, това няма да те отчужди оттам. Слава на Бога, че попаднах на този кораб и че Господ буквално ме изтегли на борда му. И вече не ми е нужно да прекосявам морето върху крехката лодчица на протестантството. И ми е все едно дали корабът има някоя малка прогнила дъска, дали е провиснало някъде по своите краища платното, най-важното е кой е капитанът. Когато си даваш сметка за това, ти се чувстваш защитен от изкушенията и проблемите. Но няма ли човек съзнание за този факт, тогава нито едно от останалите неща – цялата красота на Православието, аскетическата практика, борбата със страстите, молитвата, благолепието на богослужението и силата на Причастието – няма как да го задържи трайно в храма.
Една жена – трето поколение баптистка – се замислила за Православието, дошла в храма и се обърнала към бабката, продаваща свещи. Казала й, че иска да поговори със свещеника. Бабката я попитала: „А вие кръстена ли сте изобщо?“ Тя й отвърнала, че не е. Бабата я скастрила със сурови думи и я отпратила, като заявила, че в такъв случай отецът изобщо няма да разговаря с нея.
Жената не се отказала от неуспеха при първия си опит и затова решила да изпрати писмо до нашия център. В крайна сметка се срещна със свещеника, но в друг храм. И това, за съжаление, не е единичен случай. Случвало се е някои протестанти да бъдат почти изцяло готови да приемат Православието и с това свое желание се обръщат към духовници, за да получат помощ. Но тогава някои от тях се сблъскват с грубо отношение от страна на свещеника, други биват отпращани при… епископа. Радостното е, че такива протестанти все пак не се отказват още след първия си опит и продължават до приемане на православието. Възможно е подобно отношение да се явява изпитание за твърдостта на тяхното намерение. Но това съвсем не означава, че такъв тип поведение от страна на православни християни, за какъвто споменах по-горе, може да се определи като правилен.
Какво именно е нужно да прави Православната църквата, за да създава условия за привличането на повече протестанти?
Едва ли е нужно да променя каквото и да било – по същество ние си имаме всичко. За всички въпроси, които протестантите биха могли да поставят, Православната църква разполага с изчерпателни, ясни и дълбоки отговори. Единствената трудност е свързана с доброто отношение към протестантите и потребността от по-голяма информираност на тези хора, които приемат протестантите, за да могат и те самите да виждат проблемите, които водят протестантите при тях.
Може би трябва да се направи нещо съвсем малко – да се организират по-голям брой центрове от типа на нашия. Вече споделихме опита си в Томска епархия, готови сме да отидем и в други региони, ако получим покана от тях. I www.pravoslavie.ru
Превод: Анжела Петрова
