Руският патриарх Кирил: „Апокалипсисът не е далеч“
В интервю, дадено на известния руски журналист и телевизионен водещ Дмитрий Кисельов в навечерието на Рождество по стар стил (7 януари), патриархът на Москва и цяла Русия Кирил се изказа по актуални проблеми на съвременния свят, за конфликта в Украйна и войната в Сирия, за това дали краят на света е близо или далеч, за ”електронните пари” и отношението на Църквата към тях и на други теми, които интересуват днес православните християни. Публикуваме интервюто на Негово светейшество с незначителни съкращения.
Ваше Светейшество, планетата днес не само че не е спокойна – хората имат чувството, че светът е полудял. В тези условия Вашето слово винаги е било вдъхновяващо и затова бих искал да споделя с Вас едно мое мнение: Русия ще е жива дотогава, докато запазва своето своеобразие. Дали успява? И ако да, то в какво е своеобразието на Русия днес?
Разбира се, всеки човек си има своеобразие, няма двама еднакви човеци, и никоя страна не прилича на другите. Този фактор на своеобразието се формира под влиянието на различни обстоятелства — ако говорим за Русия, то това са размерите ѝ, климатът, историята и тъй нататък. Но има и нещо, което стои в основата на мотивацията на мнозина наши сънародници, когато те се вслушват в онзи вътрешен глас, който наричаме съвест. Мисля, че нашето своеобразие се определя до голяма степен от това, че Русия е страна на съвестта, а не на прагматизма, въпреки че това понякога ѝ е създавало големи проблеми. Ще посоча някои много ярки примери за това, как мотивите на съвестта са надделявали над прагматизма. Кримската война, защитата на православието в Светата земя, Николай I. Някой от нашите слушатели ще каже: ”Да, но това е било геополитическа програма”. Но не геополитическите идеи са вдъхновявали хората да бранят светините и да защитават православните в Светата земя, а съвестта. Ами балканските войни по времето на Александър II? Хиляди и хиляди хора у нас са отишли да воюват и да умират за братята българи, в това число и аристократи, и членове на царското семейство — това прагматизъм ли е? Та нима човек може да даде живота си в името на прагматизма? Никога! Този порив към опасността, за да защитиш своя ближен, също идва от гласа на съвестта. А Николай II и началото на Първата световна война, когато се застъпихме за сърбите? Някой също би казал: ”прагматизъм”. Но нима хората биха отишли да мрат, ако това беше само прагматизъм? Та ето, в историята на Русия тази ”диктатура на съвестта” прозира много ясно.
Мнозина смятат, че Русия днес се опитва да играе твърде голяма роля в света и че това ѝ създава големи рискове. Та въпросът ми е – по силите ѝ ли е този кръст?
Никой не може да се откаже от кръста си – така учи Църквата. Ако Русия поеме своя кръст, то Бог ще ѝ даде и сили да го носи. Най-важното обаче е това, за което говорихме с вас – моралното измерение в политиката никога да не се потиска от чисто прагматични цели, далечни от морала. И ако ние в политиката, в живота си, в своето обществено устройство се стремим към това справедливостта да тържествува, към задоволяване на моралното чувство на хората, то непременно ще трябва да се натоварим с много голям кръст. Няма да се впускам в подробности, но несъмнено в света има хора, които не ни обичат. Искам обаче да подчертая още веднъж: ако Бог те товари с кръст, то ти дава и сили да го носиш. Нашата политика ще бъде привлекателна за хората по света само тогава, когато запазва моралното си измерение.
Наскоро Вие говорихте за апокалипсиса. Отзвуците бяха най-разнообразни: и положителни, и отрицателни. И все пак кажете отново: да се готвим ли за края и как?
—Апокалипсисът е краят на историята, а не измислица на патриарх Кирил. Ако отворите Библията, ще видите, че там е посочен ясно краят на историята, и това е съвсем логично – та нали също и всеки един от нас рано или късно ще умре. Мнозина от нас са загрижени за края на света, но при това не си даваме сметка за това, че собствената ни кончина ни отделя от края на света не с някакво продължително време, а с един много кратък период — както е казано в Библията, дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила осемдесет (Пс. 89:10).
Между другото, има една странна, но явно неслучайна закономерност. Хората с либерални възгледи се дразнят много, когато Църквата заговоря на две определени теми: за дявола и за края на света. Затова аз очаквах тази реакция. Но защо се появява тя? Поради същата причина, поради която днешните хора се опитват да изтикат смъртта от съзнанието си. Темата смърт като вид развлечение присъства във всеки холивудски филм, но никой в наше време не желае да мисли сериозно за смъртта; хората не обичат да говорят за смъртта. И така не е само у нас — на Запад това е валидно с още по-голяма сила. Там дори не отварят ковчега по време на прощалната церемония, било в храма, било на друго място: ”Колкото по-малко ще говорим и мислим за това, толкова по-спокойно е за всички”. Защо е така? Ами защото тази тема изисква философско осмисляне и когато човек започне да мисли за собствения си край или за края на историята, той стига до изводи, непосредствено свързани с религията.
А сега да минем на Вашия въпрос. Кога ще настъпи краят на света? Когато човешкото общество престане да бъде жизнеспособно, когато то изчерпи своя ресурс за живот. Кога може да се случи това? Когато настъпи тотално господство на злото, защото злото е нежизнеспособно. Система, в която доминира злото, не може да съществува. И ако злото продължи да нараства, ако злото изтика напълно доброто от човешкия живот, тогава ще настъпи краят.
Защо е важно да говорим за тези неща днес? Защото днес сме влезли в един много особен исторически период. Никога преди човечеството не е поставяло на една плоскост доброто и злото. Имало е опити да се оправдаят едни или други лоши постъпки, но никога не е имало опит да се каже, че доброто и злото не са абсолютни истини. В съзнанието на хората доброто и злото са били абсолютни истини, а днес те са станали относителни. Кога злото ще може да се шири напълно безпрепятствено в човешкото общество? Именно когато тази гледна точка, която поставя на една плоскост доброто и злото, победи в глобален мащаб. И понеже днес ние вече се намираме дори не в началото на този път, а сме извървели немалка част от него, то как Църквата да не говори за тези неща, как да не бие камбаната, как да не предупреждава, че сме тръгнали по един страшен път на самоунищожение? И кой, ако не Църквата, да говори за това?
В гражданската война, която се води днес в Украйна, смъртта вилнее всеки ден. Руската православна църква се моли за Украйна, но какво още може да се направи за нея?
Сама по себе си молитвата е нещо много силно. Разбирам, че невярващите хора не могат да разберат това, но всеки, който има молитвен опит, знае, че небесата ти отговарят. През целия си живот вярващият се обръща с молитва към Бога. Това значи, че той получава отговор, че небето не е затворено за него. И в този смисъл, когато казваме, че се молим за мир, за помирение на хората в Украйна, за спиране на братоубийствения конфликт, ние влагаме в нашите думи увереност в това, че в един момент Господ ще прояви милост към украинския народ и гражданската война там ще се прекрати.
Много голяма е ролята на каноничната Украинска православна църква. Днес тя е единствената миротворческа сила в Украйна, та нали паството ѝ живее и в източната, и в западната, и в централната част на страната. Църквата не може да обслужва политическите интереси на едни или други групи, партии или географски райони на Украйна. Тя е призвана да носи на всички онази вест, която едничка е способна да преобрази умовете и сърцата на хората, и да съдейства за помирението между тях.
Колкото за ролята на Московската патриаршия – ние направихме всичко, за да съдействаме за завръщането на военнопленниците от двете страни на фронта у дома. По милост Божия в навечерието на Новата година и Рождество Христово се извърши масова размяна на военнопленници, макар и не толкова всеобща, колкото искахме ние. Затова ние смятаме, че това бе само първият етап на програмата за размяна на военнопленници, в чието реализиране от самото начало и до днес нашата Църква участва най-активно.
Друга гореща точка днес е Сирия. По време на войната там загинаха страшно много хора, в това число и християни. Можем ли да им помогнем с нещо и какво ще стане по-нататък? Та нали става дума не само за Сирия, но и за целия Близък Изток…
Още през 2014 г. стана ясно, че конфликтът в Сирия се провокира от радикалните сили, които, ако бяха дошли на власт, щяха да ликвидират напълно християнското присъствие в тази страна. Именно поради това християните активно подкрепиха Асад и неговото правителство – на практика само той можеше да ги защити. През 2014 г., въпреки че ме предупреждаваха за опасността, аз все пак реших да посетя Сирия. Бях в Дамаск, служих там литургии. От разговорите си с мюсюлмани и християни, от срещите си с политическите дейци разбрах: ако ислямските радикали дойдат на власт в Сирия, първите, които ще бъдат избити, ще са християните. Както вече бе станало в Ирак — 85% от християните там са или унищожени, или прокудени от страната. Още по времето на режима на Саддам Хюсеин аз посетих Ирак, в това число и северните му райони, Мосул. Гостувах на древните християнски манастири, виждах благочестието на народа и се радвах на това, че в мюсюлманско обкръжение спокойно съществуват християнските църкви. Днес от всичко това практически не е останало нищо — манастирите са разрушени, храмовете са взривени, хората са изклани. Същото можеше да стане и в Сирия. Затова участието на Русия в конфликта целеше тъкмо това – властта да не бъде завзета от ислямистите. В решенията на нашето правителство присъстваше една много важна идея — да се защити християнското малцинство. Още през 2013 г., когато в Москва за празнуването на годишнината от покръстването на Русия пристигнаха предстоятелите на поместните православни църкви, на срещата им с президента Путин звучеше един голям апел, една голяма молба – Русия да се намеси в защита на християните в Близкия Изток. И аз се радвам, че това наистина се извърши. Благодарение на Русия беше предотвратен геноцидът на християните.
Днес на дневен ред е възстановяването на мира в тази страна, завръщането на спокойствието, безопасността, решаването на огромно множество икономически въпроси. И това, което ни е особено близко — възстановяването на храмовете, манастирите, паметниците, в това число и мюсюлманските, и античните. Нашата Църква участва в оказването на хуманитарна помощ. Работим и самостоятелно, сътрудничим и с Католическата църква по въпросите за хуманитарната помощ. С други думи, действаме в различни насоки — надявам се, че ще дадем своя принос за оказването на реална помощ на хората, които страдат и до ден днешен в Сирия.
Във връзка с това е логичен следният въпрос. Днес в Русия става популярно доброволческото движение. Освен че помагаме на християните в Сирия, какво правим у дома, на наша територия?
Св. Максим Изповедник свързва тези две понятия: любовта и волята, волевите качества на човека. Ако любовта оплодотворява волята, за такива хора ние казваме: ето човек с добра воля. И всичко, което вършат днес доброволците, е проява на добра воля, когато волевите усилия са подкрепени от чувството на милост, състрадание и любов.
За Руската църква появата на младежките доброволчески движения има много голямо значение. По време на комунизма системата на солидарността в православните енории беше разрушена. Хората не можеха да се срещат, да се обединяват, да действат заедно — всичко това беше забранено и се контролираше строго. Това спомагаше за развитието на характерния религиозен индивидуализъм, когато в храма се извършваше собствено същото като у дома — аз си се моля, обръщам се към Бога, а всичко останало не ме засяга. Та ето на, създаването на доброволчески движения в повечето енории (особено в Москва) разрушава този индивидуализъм. Хората започват да се усещат като общност и прилагат общи усилия за решаването на най-разнообразни задачи, в това число и свързани със съвестта им и християнското им призвание. Доброволческото движение сред руската младеж има много голямо бъдеще. Знаете ли, мисля, че това променя и ще промени още повече атмосферата не само в православните енории, но и в обществото ни като цяло.
Ваше Светейшество, президентът Путин постави задачата да се изгради дигитална икономика в Русия. Къде тук е Църквата?
Ние в Църквата свързваме темата дигитална икономика с две неща. От една страна, съществува такова понятие като ефективност, за която държат светските хора, особено управленците. Несъмнено е, че прилагането на електронните технологии ще повиши ефективността на процеса на взимането на решения, което е добре, разбира се. Но за Църквата е важно и едно друго понятие — безопасността. И тук става дума не толкова за възможността злонамерени хора да използват електронните технологии, за да нанесат непоправима вреда на страната, обществото или някой конкретен човек — всичко това си е технологичен проблем. Аз бих обърнал внимание на духовното измерение. Църквата е много обезпокоена от това, че съвременните технологии са способни да ограничат тотално човешката свобода. Ще дам един прост пример. У нас има увлечени хора, които с голямо въодушевление говорят, че трябва да ликвидираме книжните пари и да минем на електронни пари. Това ще осигури прозрачност, контрол и така нататък — познаваме добре всички техни аргументи. Дотук добре. Но какво ще стане, ако в някой исторически момент достъпът до тези електронни сметки ще се позволява само в зависимост от нашата лоялност? Днес в някои европейски страни на хората, които искат да се натурализират, да получат гражданство или постоянно местожителство, се предлага да изгледат филмче, в което се разказва за живота в тази страна, за нейните обичаи и закони. В това филмче е представена много ярко темата за сексуалните малцинства, а след като сте го изгледали, ви задават въпроса: ”Съгласен ли сте с всичко това?”. Ако кажете: ”Да, съгласен съм, всичко това е нормално за мен”, минавате през ситото и ставате гражданин или пък получавате разрешение за постоянно пребиваване. Но ако кажете ”Не”, не получавате нищо. Е, какво ще стане, ако достъпът до електронните финанси бъде в един момент ограничен от едни такива условия? Ето, точно за тези опасности Църквата говори днес на висок глас.
Все пак да се върнем към празничната тема. През тези дни хората, разбира се, сядат на празнични трапези, и бие на очи разликата между бедни и богати. На един са му малко и омарите, а друг се радва и на парченце шоколад. И въпреки това ние говорим за единство на нацията, макар неравенството да е налице. Не е глупост да говорим за единство?
Социалното неравенство е огромен проблем. Всичко това присъства днес в нашия живот. Стабилността на обществото и социалната справедливост, за които говорим днес, зависят преди всичко от преодоляването на този разрив. Колкото по-голям е този разрив, толкова по-голяма е дестабилизацията на обществото, толкова повече е негативната енергия и враждата в човешките души.
Не можем да се примиряваме с това. Трябва да си поставим за задача преодоляването на това социално неравенство, на тези социални противоречия. Богати и бедни ще има винаги, но много важно е разривът между тях да намалява и бедността да не означава тежко положение на ръба на оцеляването.
Накрая кажете нещо за празника, Ваше Светейшество!
Бих искал от все сърце да поздравя нашите зрители с настъпилото Рождество Христово. Светът, в който живеем, не е лек, и в нашата беседа засегнахме някои негови проблеми. Но ето какво бих искал да кажа. Идването на Спасителя в света е начало на нова ера, на нова епоха. Това е събитие, което дава огромни сили на човека и укрепва чувството на оптимизъм в него. По време на Рождественските богослужения ние пеем чудесния химн ”С нами Бог”. Това са библейски думи: С нами Бог, разумейте, языцы (вж. Ис. 8:9), тоест ”разберете, народи, че с нас е Бог”. Наистина, чрез идването на Спасителя в света Бог е с нас и това ни дава огромни сили в нашия живот. Нека Божието благословение да пребъдва над всички нас! | Patriarchia.ru
Превод: Андрей Романов
