Толерантността като общение във вярата

В рамките на международна богословска конференция, която бе открита вчера в СУ „Св. Климент Охридски“, академични представители на едни от най-престижните богословски факултети в Европа (в Австрия, Норвегия, Сърбия, Гърция и др.) дискутираха темата за църковната толерантност – какви са нейните практически измерения, има ли тя „разумни граници“…

Сред лекторите, които взеха участие във форума, бе и отец проф. Дорин Оанчеа – преподавател в Богословския факултет „Андрей Шагуна“ на Университета в Сибиу, Румъния. Той е един от най-изявените румънски богослови, син на покойния обичан от румънците отец Зосим Оанчеа (автор на проникновени книги за християнството, лежал в затвора, обвинен от комунистическата власт поради църковната си дейност). Румънският богослов даде кратко интервю специално за читателите на Православие.БГ.

Толкова често в общественото пространство чуваме думата „толерантност“, че в ума ни тя сякаш се е изпразнила от съдържание, превърнала се е в политически коректно клише, и като че ли забравяме да търсим смисъла й в Евангелието…

Със сигурност евангелския разказ за Христос изпълва тази дума с истинско съдържание, защото Бог се въплъти и дойде сред нас, въпреки или именно заради нашите грешки и грехове. Нима това не е пример за максимална толерантост, достигаща до върховна саможертва от любов?! Ако искаше, Христос можеше да убеди Пилат да го пусне, но не го направи. Това означава, че позволяваш на другия дори да те убие, независимо от факта, че притежаваш силата с лекота и без проблем да наложиш своята гледна точка.

Сам Господ ни казва, че Той е Истината, и днес тази Истина е нашето единение – между православни, католици и протестанти. От друга страна обаче всяко от тези християнски изповедания има своите малки истини, които са същностно важни за нас, на които държим и които в крайна сметка ни разделят…

Господ казва за Себе Си, че Той е Истината, но не непременно в логичния и рационален смисъл на познанието, Той говори по-скоро за единението на всеки един от нас, личното ни общение с Него. След като, докато е сред нас в плът, Христос разкрива един живот на съвършени дела и слова, Той сяда от дясната страна на Бога – и именно това е образът на тази истината за единението на човека с Господа. В този смисъл ние сме постоянно призвани към единение с Него, Истината винаги да пребъдва в нас, въпреки че ние съвсем не пребъдваме винаги в съвършената Истина, дори и в нашата православна общност.

Като се замислим, дори в една православна енория, колкото и малка да е тя, има различни нива на духовен опит, на преживяване на общението с Христос, и оттук възникват различия по отношение на участието ни в Истината. Разбира се, че католиците и протестантите участват в Христовата истина. Единственият проблем е доколко сме в състояние да усетим дали и другият до нас изживява мигове в тази Истина, и да си дадем достатъчно ясна сметка кои сме ние.

Господ Иисус Христос в проповедта си на планината казва: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“. (Матей 5:16). Това означава, че когато се вглеждаме в себе си и живеем според вярата, ще се разкрием в светлина, която може да привлече вниманието към нас и на други, някои от които неправославни християни, и тогава може би те ще се запитат дали не трябва да ни опознаят по-добре.

Съществува ли в Румъния диалог на богословско равнище между представителите на различните християнски вероизповедания?

Не бих казал, че има такъв диалог в момента, освен диалога между християнските вероизповедания на международно ниво, в който се включват и румънски духовници и специалисти по теология. На какво се дължи липсата на такъв диалог на местна почва, ми е трудно да определя, но мога да ви уверя, че в Румъния и по-специално в Трансилвания, откъдето идвам аз, се води диалог на базата на ежедневния опит и на взаимното уважение между хора от различни конфесии. Този диалог се води от стотици години до днес и се надявам, че ще продължи и занапред. Предполагам, че мога да сравня този тип диалог с общуването между православни и мюсюлмани в България.

Как в съвремието да разбираме понятието „християнски фанатизъм“?

Той не е явление на миналото, и днес съществува християнски фанатизъм и за съжаление, съм сигурен, че ще го има до края на вековете. А той без съмнение е една от формите на греха, защото пренебрегва и на практика напълно не разбира Христовото смирение. Религиозният фанатик всъщност не може да проумее как Христос не е отказал общение, не е странял от никого, проповядвал е и сред онези, които не са искали да Го разберат, дори е слязъл в ада преди Възкресението. Между идеологията на фанатизма и Христовата любов разстоянието е огромно.

Православната църква и в България, и в Румъния, е преживяла „толерантността“ на един тоталитарен режим. Но не е ли парадоксално, че след времена на диктаторско управление, Църквата в Румъния излиза толкова силна, с многобройно монашество и процъфтяващ духовен живот, докато ситуацията в България конкретно по отношение на монашеството не е същата?

Комунизмът и тоталитаризмът имаха свое собствено лице в различните държави от бившия соц. блок. Вероятно в Румъния секуларизацията не е била толкова силно изявена като в България. Не само по времето на Чаушеску, но още от времето на Георге Георгиу Деж духовниците бяха жестоко преследвани, но въпреки това не бяха затворени всички манастири и имаше известно разбирателство между Църква и държава. В крайна сметка манастирите се превърнаха в центрове за укрепване на духа на народа. По времето на Чаушеску при манастирските храмове понякога се събираха десетки хиляди хора. И ще ви дам още един пример – помня, че в онези тоталитарни години за манастира „Агапия“, който се намира в румънската област Молодова, официално беше обявено, че там има 320 монахини, на практика обаче те бяха 390. И когато идваха на проверка, непосредствено преди нея, 70 монахини отиваха да се крият в планината. Проверяващите много добре знаеха за това, но си затваряха очите, защото повечето от тях бяха християни. След 1990 г. в същия манастир броят на монахините нарасна на 500, което показва, че хората съзнават благодатта, която има в монашеския живот, и ползата му за всички. Този позитивен процес, свързан с монашеството, продължава и до днес, но и ние не знаем докога ще бъде поддържан такъв интерес към него…