Теодора Димова за самотата на Христос и нашето непостоянство
В дните на Страстната седмица въпросите за смисъла по-интензивно се надигат в нас, но и отговорите, които докосват сърцето ни, сякаш сами ни срещат по пътя. Както те срещат и героите от най-новата книга на Теодора Димова „Влакът за Емаус“ (изд. Сиела). Пътниците в този влак проглеждат за Смисъла тъкмо в мига, в който им се е струвало, че над тях се спуска най-непрогледната тъмнина на безсмислието.
Историите в тази книга някак ми припомниха, че този април се навършва една година от деня, в който се сбогувахме с легендарния музикант Пеци Гюзелев. Той бе един от онези „наивници“, които претърпяха твърде много, но не отпаднаха от вярата. От вярата в благостта на Божия промисъл, въпреки разкъсващите съзнанието въпроси за смисъла, изправяйки се пред лицето на собствената си трагична участ. Затова и последните му песни бяха посветени на Христос…
В навечерието на Възкресение разговаряме с Теодора Димова за свръхразумните основания за вярата и за пътя, по който не бива да се отказваме да вървим…
Теодора Димова е сред най-четените съвременни български писатели. Тя е автор на романите „Емине“, „Майките“, Адриана“, „Марма, Мариам“ и „Влакът за Емаус“. За романа си „Майките“ получава Голямата награда за източноевропейска литература на KulturKontakt и Wieser Verlag, Австрия. Романът е преведен на десет езика. През 2010 г. за книгата си „Марма, Мариам“ е удостоена с наградата за литература „Хр. Г. Данов“.
Не само в най-новата Ви книга, но и в публицистичните Ви текстове често говорите за самотата, за отчуждението ни един от друг. Особено въздействащи са размислите на една от героините във „Влакът за Емаус“, свързани с новозаветните думи на Христос пред учениците му: „Ето, настъпва час, и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите“. С какво усещане Ви изпълва това „самичък“, което не е характерно за новозаветния език?
Това са разкъсващи думи на Христос в тези дни. Самотата му е тотална, космическа, нечовешка, защото няма нито един от човеците, който да Го разбира, който да проумява думите Му. Как така – хем е Син Божи, хем ще бъде предаден от хората, хванат, разпънат? Според човешката ни логика – или Той няма да бъде предаден, хванат, разпънат, умъртвен, или Той не е Син Божи. Човешкото съзнание тогава съвсем не е било подготвено да поеме парадоксалността на християнството. Ако тази парадоксалност бъде нарушена или изобщо липсва, християнското учение се подменя с идеология. Учениците му тогава в Гетсиманската градина се изморяват от очакването на неясните събития, които той не престава да пророкува, дори заспиват, както е записал св. Лука – „заспиват от тъга” по време на Неговата молитва.
Мисля си, че „Влакът за Емаус“ е книга, особено подходяща да се чете в Страстната седмица, тъй като говори за потенциалната сила и безстрашие, които всеки от нас носи в себе си, да понесе своя кръст. Защо обаче за повечето от нас реалното постигане на това безстрашие се оказва невъзможно?
За нас повечето неща като че ли изглеждат невъзможни, не само безстрашието, но и смирението, и търпението. Но това, което единствено можем да правим, е да не се отказваме да ги постигнем. С колкото и малки стъпки да вървим към тях. С колкото и големи пропадания. Само да не се отказваме.
Пътниците във влака за Емаус и техните истории ни повеждат към едни думи, които наскоро прочетох в проповед на един гръцки митрополит: „Там, където изглежда, че Бог отсъства, Той присъства по-силно“…
Това е като онази много красива католическа притча: един човек казал: Господи, защото когато бях здрав, когато бях бодър, когато бях добре, винаги виждах стъпките ти върху пясъка до себе си. А сега, когато съм болен, немощен, слаб – не виждам никакви стъпки. И Бог му отговорил – защото сега те нося на ръцете си.
Защо Цветница е най-тъжният празник, както казва една от героините във „Влакът за Емаус“?
Празник на цветята, образ на палмовите клонки, любовта, посрещането на Иисус в Йерусалим… Никога не са излизали толкова много хора, за да Го видят, чудото с Лазар вече се е разчуло навсякъде – и само след няколко дни същите тези хора ще крещят пред Пилат да Го разпъне. Това непостоянство в човешките отношения е съсипващо. Нищо не може да бъде докрай вярно, защото винаги може да се обърне в своята противоположност.
И още – смирението и твърдостта, с която Той върви към смъртта Си. Само Той и Отец Му знаят какво предстои и никой от учениците, от цялата тази тълпа около Него, дори не може да си въобрази онова, което съвсем, съвсем скоро ще се разиграе.
Новата холивудска продукция „Ной“ за пореден път показа, че днес като че ли най-оценяван е „алтернативният“ прочит на библейските истории. Не се ли притеснявате, че „вливането“ на автентичен християнски дух в един роман на съвременен автор може да се възприеме като нещо утвърждаващо „статуквото“, подчинено на „догми и канони“?
Суперпродукцията „Ной” е един типичен, зрелищен холивудски прочит на библейската история. Но тази „алтернативност” на посланията е повсеместна. Наскоро дори чух един интелектуалец да зове за „осъвременяване” на Символа на вярата. Според него Символът трябвало да бъде „преведен на съвременен език”, в това той виждал своята мисия. Вижте, пътят на повечето от нас към храма е много труден, дълъг и мъчителен. И след като така трудно си стигнал до него, ти започваш да пазиш вярата така, както Малкият принц пази своята роза. Като че ли дори не самият Малък принц пази розата, а самият Дух я пази.
Казусът около изложбата на Калоян Илиев-Кокимото във Варна отново постави темата за свободата на изкуството, от една страна, и усещането за сакралното, от друга. Какъв е Вашият коментар?
Ако това бяха карикатури на Мохамед – целият свят щеше вече да е пред нова война. А когато са карикатури на Кръста – ние трябва да сме толерантни. Не, разбира се, не можем и няма как да бъдем толерантни. Длъжни сме да изразим категорично своето становище на вярващи. Да не говорим, че самите рисунки или инсталации, или каквото е там, са лишени от какъвто и да е талант.
Когато eдин от героите от книгата Ви е подканен да сподели своята вяра, той започва да говори за Христос и църквата „неуверено, тромаво, срамежливо“. Защо твърде често, когато говорим за вярата си пред някого, който не е вярващ, или подхождаме с назидателен тон, или със смущение, сякаш се оправдаваме за нещо…
Да, така е. Хората, които могат пламенно да говорят за вярата, без да изпадат в назидателност, са много малко. А назидателното говорене може да отблъсне някой с години напред. Това е изключително трудна територия, изключително крехка и хлъзгава. А говорим със смущение, защото това е най-дълбоката и съкровена част от нас. Ако видим, че човекът насреща поема с интерес, задава въпроси, тогава става по-лесно. Но обикновено човекът отсреща също се смущава или се срамува от невежеството си по отношение на вярата.
Във „Влакът за Емаус“ е споменат отец Ередия, героят от романа „Осъдени души“, като човек, борещ се за монашеския си обет. Можем ли да открием в това задочен диалог с Вашия баща, писателя Димитър Димов, и вложените от него послания в този образ, или това е Вашата алтернатива срещу интерпретации, с които сме свикнали – да говорим за религиозния фанатизъм, който „потиска свободния порив на любовта“?
Мисля, че отец Ередия е разглеждан тенденциозно едностранчиво, половинчато, той е вече като клише на религиозния фанатизъм, на лицемерното йезуитско благочестие. А образът му е много по-богат, по-човечен, по-широк, по-автентичен от това вече наложило се, за съжаление, клише.
Говорите открито за това, че църквата в България страда от заразата на формализма и властолюбието. Имате ли някакво обяснение за това защо при други съседски народи, също преживели комунизма, ситуацията е различна – в Румъния, в Сърбия…
Аз също много често си задавам този въпрос. Защо църквата в Сърбия и Румъния изглежда толкова жива, пълноводна, пълнокръвна, храмовете са пълни, съществуват евхаристийни общности, има огромни книжарници за православна литература, преводи, издават се богословски списания, провеждат се конференции, срещи, в манастирите действително има монаси, братства, има сръбски епископи (като епископ Атанасий (Йевтич) например), които оживяват, оживотворяват целия църковен живот.
Изглежда там духовниците умеят да общуват с хората, подават им ръка, привличат ги, умеят да им говорят. Тук – с малки изключения – съществува бездна между клириците и Божия народ. Като че ли епископите са нещо отделно от Божия народ, като че ли той съвсем не ги интересува, той не е тяхна грижа, той не е загубената овца, заради която трябва да се оставят останалите и да се търси тя – именно загубената, именно падналата, именно невежата, именно най-грешната овца. И понеже хората в крайна сметка са много чувствителни, те усещат това пренебрежително, неприятелско отношение и също се отдръпват от църквата.
Дали въвеждането на задължително обучение по религия в училище ще донесе добри плодове според Вас? Подкрепяте ли идеята?
Да, подкрепям изучаването на религия в училище, но не мисля, че това е панацея. Вярата трябва да се преподава в неделни училища, а най-добре дори не в училище, а в семейството, а най-добре от човек на човек, от сърце на сърце.
Вие сте носителка на национални и международни награди за литература. Могат ли на едно място да виреят и смирението, и егото на твореца, на талантливия човек, чиято посока и надежда е неговото признание от света?
Егото на твореца и смирението на твореца са две противоположни течения, които са в непрестанен сблъсък, защото за да мога да пиша, трябва да съм сигурна в себе си, егото ми да е добре, така да се каже, нахранено. А точно това е обратното на смирението. И как можем да очертаем тънката граница, както казва отец Александър Шмеман, между удоволствието от успеха (гордостта) и радостта, че си достигнал до нещо, което ти се е струвало важно и истинско (заради Бога, не заради нас)?! Това е страшната непостижимост на истинското смирение… Вечното, незабавно, моментално изскачане на онова мъничко аз, чиято нищожност и пошлост винаги става ясна. И страхът от всичко онова, с което Бог лекува това самодоволство.
