Румънската църква от XVIII до ХХ век


Молдовските митрополити отрано започват да проявяват стремеж към независимост, но молдовците почитат много Цариградската патриаршия и някои техни князе (например Василий Лупу) й предоставят голяма материална подкрепа. Стремежът на владетелите на двете княжества Влашко и Молдова към освобождение от османската зависимост и връзките им с руския цар възбуждат подозрение във Високата порта. След екзекуцията на св. княз Константин Бранковяну и синовете му през 1714 г. тя започва да изпраща за техни управители гръцки сановници от квартал Фенер на Истанбул, известни като фанариоти.1 

 
Успоредно с това в княжествата започват да се заселват гръцки архиереи и да заемат митрополитски места, епископски катедри и други висши църковни длъжности.  Така двете митрополии попадат под властта на фанариотите. Елинизацията започва още преди 1714 г. Един пример е ръкописният сборник с молитви и служби от 1704 г., който се съхранява в шуменското читалище „Добри Войников”. Той е съставен в Брашов на три езика – български, румънски и гръцки, от Барбу Хобан.2 Кондиката на Гръцката търговска компания в Брашов от края на ХVІІ и началото на ХVІІІ в. също е списвана на български, гръцки и румънски езици.3 Английският пътешественик Чишъл отбелязва през 1702 г., че тези три езика се ползват с еднаква легитимност в литургиката, литературата и княжеската канцелария на православните румънци.4
 
Фанариотското управление, което продължава повече от век, представлява най-упадъчния период в историята на румънския народ. Като купуват своята власт над тази страна, князете гърци връщат разходите си с огромна лихва. Те налагат на страната тежки данъци, които граничат с грабеж. В резултат на това се стига до пълното обедняване на народа. Но още по-лош е стремежът на фанариотите да унищожат румънската народност. Те са ръководени от елинската идея – в замяна на древна Византия да създават от балканските народи едно гръцко царство. Фанариотските князе с всички средства се стараят да насаждат тук гръцката култура и да потъпкват всяка проява на независимия национален дух. Голяма подкрепа в елинизирането на румънския народ им оказва и гръцката йерархия. На висшите йерархически постове в Румъния се назначават само етнически гърци. В градовете, където има епископски катедри, богослужението започва да се извършва на гръцки език. Славянската писменост и богослужение се подлагат на гонение или едва се толерират.5
 
Нисшето духовенство е румънско, но то не може да влияе на народа в просветно отношение, защото самото то е почти невежо. От кандидатите за свещеници се изисква най-елементарна грамотност. Освен това нисшето духовенство има нисък статут и не играе особена обществена роля. Наред със селяните то изпълнява всички повинности и плаща непосилни данъци на държавата. 
 
Освен всичко това, в румънските княжества масово се прилага симония. Епископите гърци получават своя сан срещу заплащане и се стараят да си върнат разходите, като назначават на църковни длъжности всеки, който може да заплати за това. От алчност те ръкополагат много повече свещеници, отколкото е нужно. Поради тази аномалия тук има много свещеници без енории и без служба. Те се скитат из страната в търсене на  случайни средства за препитание и уронват още повече духовния сан, който и без това не стои на висота. Процесът на елинизацията е много подпомогнат от т. нар. преклонени манастири, т. е. манастири, които са подчинени на големи източни манастири и им изпращат всичките си приходи. 
 
Против фанариотското иго в църквата се обявява Молдавският митрополит Яков I Путнянул (1778 г.). На събор, свикан в град Яш, той прокарва забрана да се поставят чужденци за митрополити или епископи в Молдавия. Но това решение остава неприложено. 
 
През 1697 г. Трансилвания е окупирана от Хабсбургската империя. След това през 1700 г. митрополит Атанасий заедно с част от клира приема уния с папата.6 Останалите верни на православието румънци получават свещеници от сръбските епископи, които имат епархии на територията на Австрия. Борбата на трансилванските румънци за национална и църковна идентичност се възглавява от св. Висарион Сарай, Софроние от Чоара и Николае Опря Миклъуш.7 През 1759 и 1769 г. императрица Мария Тереза издава укази за веротърпимост, но напрежението остава. Положението се променя с нов указ на император Йосиф ІІ от 1781 г., който обявява православието за официална религия. Мнозина униати се връщат към православието. През 1783 г. в Трансилвания е учредена отново отделна православна епархия в състава на сръбската Карловацка митрополия. Тя е възглавена от епископ Дионисий Новакович.8 До 1810 г. трансилванският епископ се назначава от Карловацкия митрополит, като изискването е да бъде етнически сърбин. Но оттогава австрийското правителство разрешава на трансилванското духовенство да избира своя епископ сред етническите румънци. От началото на XIX век резиденцията на румънския трансилвански епископ се намира в град Сибиу.
 
Водещата фигура на Румънската православна църква в Трансилвания е митрополит Андрей Шагуна (1809-1873). Той става монах през 1833 г. и епископ през 1848 г., когато взема активно участие в революцията и възглавява румънското национално движение в региона.9 По-късно Шагуна полага неговите основи, като основава мрежа от училища, обновява Богословския институт в Сибиу, организира печатница, вестник “Румънски телеграф”, Трансилванска асоциация за литература и култура на румънския народ (АСТРА). Мечтата на Шагуна се сбъдва на 24 декември 1864 г., когато е възстановена православната митрополия на Сибиу (Херманщадт) и той става неин архиерей. На нейната каноническа власт са подчинени всички румънци, които живеят на територията на Австрия. След създаването на Австроунгарската империя през 1867 г. Трансилвания влиза в състава на Унгарското кралство. Граждански права получават само немците и маджарите, но не и румънците, които са мнозинство в Трансилвания. Надига се масово недоволство, включително и срещу Шагуна, който се отказва от политическа дейност.10
 
Историята на Буковинската митрополия се свързва с областта Буковина, която през XIV век влиза в състава на молдовското княжество. В началото на руско-турската война от 1764-1777 г. тя е окупирана от австрийската империя. Тук съществува отделна епархия от 1402 г. в състава на Карловацката митрополия. През 1873 г. с императорски указ Буковинската епархия получава статут на самостоятелна митрополия. След Първата световна война Австроунгария се разпада. Трансилвания, Буковина и Бесарабия влизат в състава на румънското кралство. Намиращите се на тези територии митрополии и епархии стават част от Румънската православна църква.
 
През последната трета на ХVІІІ в. румънските земи стават огнище на една школа, която възкресява забравения след ХV век исихазъм. Главен вдъхновител и двигател на този православен ренесанс е преп. Паисий Величковски (1722-1794). Той е роден в Полтава, Украйна, в еврейско семейство, приело православието. След като пребивава в руски и молдовски манастир, през 1750 г. приема пострижение на Атон. Тук св. Паисий издирва намиращите се в забвение древни преписи на светоотеческите творения, превежда ги от старогръцки на църковнославянски език или поправя и допълва по тях старите несъвършени и повредени от неопитни преписвачи славянски преводи. 
 
През 1763 г. той се преселва в Молдова заедно с 60 негови духовни чада – монаси и послушници. Там св. Паисий отново се посвещава на всеотдайна работа и превежда редица безценни аскетически творения като "Наставление" от преподобни Исаак Сирин, "Въпроси и отговори" от преп. Максим Изповедник, "Поучения" от преп. Теодор Студит, "Наставления" от авва Варсануфий и др. Със своите преводи той слага ново начало на славянската аскетическа литература. Наистина и преди о. Паисий съществуват преводи на някои древни аскетически творения, но тези преводи са вече остарели и редки, от допуснати грешки при многобройните преписвания често смисълът им е неясен или дори изгубен, а най-главното – те са забравени като ръководство за практически живот.
 
Благодарение трудовете на стареца се появяват на славянски език настолните книги за всеки монах "Добротолюбието", "Лествицата" и поученията на св. Исаак Сирин, незаменими пътеводители за подвижнически живот. Несъмнено венец на просветителските му трудове е църковнославянското "Добротолюбие", двутомен сборник от светоотечески наставления за духовен живот. За основа на сборника служи гръцката "Филокалия" ("Добротолюбие"), събрана от светоотеческото наследство от преп. Никодим Светогорец (1748-1809 г.) и отпечатана във Венеция през 1782 г. Преп. Паисий завършва църковнославянския превод на "Добротолюбието" през 1793 г. и с. г. то е отпечатано в Санкт Петербург и се превръща в една от най-четените духовни книги в Русия. До 1902 г. излизат седем нейни издания. През ХIХ в. епископ Теофан Затворник подготвя на руски език ново, разширено (петтомно) издание на "Добротолюбието", също многократно преиздавано до трагичната революция в Русия. Печатните издания на "Добротолюбието", съответно на преп. Паисий Величковски и св. Теофан Затворник, придобиват широко разпространение както в Русия, така и сред другите славянски страни. Заражда се интерес към т. нар. "сърдечна" или Иисусова молитва и нейното практикуване в ежедневния живот на монаси и миряни, към духовната бран и въобще към исихастката традиция. Аскетическият сборник служи за духовна обнова в Русия през ХIХ в. особено чрез старците от Оптинската пустиня.
 
Духовното влияние на Паисиевото дело е изключително плодотворно. То се разпростира по целия православен свят: Света Гора, Русия, Молдавия, България и Сърбия. Между учениците на стареца Паисий има и немалко българи. Най-видният сред тях е възрожденският историограф йеромонах Спиридон, автор на книгата "История во кратце о болгарскомъ народе славенскомъ". И до днес в манастирското книгохранилище на Рилския манастир се пазят ръкописи, донесени от нямецки монаси.
 
Манастирът в Нямц – център на школата на преп. Паисий Величковски през 18-ти век
 
Много от учениците на преп. Паисий Величковски се връщат в Русия. Под тяхно въздействие в манастирите започва голям подем на духовния живот, събужда се интересът и любовта към четене и изучаване на аскетическата литература, израстват духовни старци и настоятели на манастири, пазещи заветите на великия подвижник, които въвеждат общежителния устав и порядък на манастирски живот, появяват се и архипастири, дълбоко съчувстващи и подкрепящи делото на стареца Паисий. Изобщо се заражда широко духовно движение, което дава своите плодове до самата революция. Главни негови центрове са: на север – Соловецкият, Валаамският, Александро-Свирският манастири и Александро-Невската лавра; в Централна Русия – Москва, Оптина пустиня, Брянският и Белобережкият манастири и Рославските гори; на юг – Площанският, Софрониевският и Глинският манастири.11
   
Животът на Румънската църква в началото на ХІХ в. е свързан и с личността на видния български светител и будител епископ Софроний Врачански. Според букурещката митрополитска кондика той посещава многократно Влашко, където ръкополага свещеници. През 1803 г. се заселва за постоянно в Букурещ. Там служи като висше духовно лице. От епископската длъжност е освободен по негово настояване, но продължава да се подписва като Софроний Врачански. От 1806 до 1812 г. той е един от най-видните представители на българския народ в отношенията с руското командване по време на Руско-турската война (1806-1812). По-късно се оттегля в манастир край Букурещ. Неизвестна е датата на смъртта му, но е след последния подписан от него документ от 2 август 1813 г. Същата година Димитър Попски пише за него ода.
 
Най-добрите свои творби св. Софроний Врачански пише в букурещкия си период. “Кириакодромион, сиреч Неделник““ е сборник от поучения и слова за всички неделни и празнични дни в годината, написани въз основа на славянски и гръцки източници. Това е единственото негово съчинение, отпечатано “позволением Доситея митрополита Угровлахийского”. Сборникът има историческо значение. Той поставя началото на новобългарската печатна книга и налага говоримата реч като език на книжнината. Книгата става широко популярна сред народа под името „Софроние“. Той пише и друг сборник — “Неделное евангелское толкование““ (1805, Исторически музей, Шумен). Канонизиран е за светец на 31 декември 1964 г. от Българската православна църква.12
 
В музея на манастира Черника недалеч от Букурещ, в чиято манастирска църква се намират мощите на св. Калиник Черниканул, покровител на Букурещ, се съхранява омофор на св. Софроний Врачански, който е ръкоположил св. Калиник в йеродяконски чин. В главната манастирска църква на манастира Раду Вода, в който се помещава Букурещката семинария, се съхраняват част от мощите на св. Йоан Златоуст. От вътрешната страна на иконостаса е изографисан св. Софроний Врачански.
 
Според последните научни изследования, извършени от о. проф. д-р. Николае Дура, въз основата на документи от държавния архив, св. Софроний Врачански е бил игумен на манастира Михай Вода (1811-1812). Погребан е в метоха Шербан Вода. В началото на XIX век поради множеството земетресения този метох е разрушен. През 1882 г. на неговото място е построена сградата на Румънската национална банка.
 
Макар и неуспешни, войните на Русия срещу Турция през ХVІІІ-ХІХ в. укрепват вярата на румънците в близкото освобождение. Един от най-видните висши клирици през тази епоха е Молдавският митрополит Вениамин Костаки, румънец по народност и голям борец срещу дейността на фанариотите и османското потисничество. Той управлява два пъти – от 1803 до 1808 и от 1812 до 1842 г. За да противодейства на фанариотското влияние, през 1804 г. митрополитът основава румънска семинария в манастира Секул до Яш, често проповядва и издава много книги на румънски език. През 1806 г., когато се води руско-турската война, враговете на Вениамин подават доноси и оплаквания срещу него. Той си подава оставката. На 27 юни 1807 г. Вениамин и 20 знатни боляри подобно на св. Софроний Врачански отправят молба до руския император Александър І, за да присъедини към своята „богохранима държава“ румънския народ.13
 
Русите не правят това, но поставят бившия Киевски митрополит Гавриил Банулеску-Бодони, който е румънец по народност и руски възпитаник, за екзарх на Молдова, Влашко и Бесарабия със седалище град Яш и с правото да бъде член на руския Свети Синод. Така за пръв път двете еднородни митрополии се обединяват в една църква. Гавриил Банулеску-Бодони развива широка църковно-устройствена и просветна дейност въпреки яростното противодействие на някои прогръцки настроени архиереи, особено игумени на манастири и монаси.14 Според Букурещкия мирен договор от 1812 г. Русия обаче се принуждава да върне двете княжества на Турция, като задържа за себе си Бесарабия. Румънската църква отново е разделена на две митрополии и е поставена под властта на Цариградската патриаршия. 
 
През 1821 г. в Молдова избухва въстание (“Филики етерия”) против турците под ръководството на Александър Ипсиланти. Русия обаче държи на договорните си отношения с Османската империя и не го подкрепя. Армията на Ипсиланти е разгромена от турците. По същото време се води антифанариотско въстание на пандурите във Влашко, възглавено от Тудор Владимиреску, който е заловен и екзекутиран. След тези събития водачите на румънския народ успяват да убедят Високата порта, че гръцките князе не са верноподани на султана за разлика от румънците. Високата порта променя отношението си към гърците и започва да поставя румънци  за князе на Влашко и Молдова. Според Одринския договор от 1829 г. двете дунавски княжества получават вътрешна автономия. Князете-румънци съдействат да се създаде в двете княжества местна народна йерархия. Постепенно назрява идеята за политическото обединяване на двете княжества. 
 
На 13 септември 1827 г. Цариградският патриарх Агатангел изпраща писмо на Угровлашкия митрополит Григорий, в което се обявява срещу превеждането на части от Новия завет на говорим български език. Въпреки тази забрана Петър Сапунов от Трявна и отец Серафим от Стара Загора превеждат в Румъния Новия завет от гръцки, румънски и църковнославянски. През 1828 г. с помощта на Григорий са отпечатани само четирите Евангелия в тираж 1200 екземпляра. За съжаление Сапуновият превод съдържа много езикови и граматически грешки и не е приет положително от българските читатели.15
 
Обединението на румънските земи се сбъдва през 1859 г., когато княз Александър Куза (1820-1873) е поставен за техен общ княз.16 Три години след това той провъзгласява новата държава с име Румъния и столица Букурещ.17 Първата и в редица отношения най-важна реформа на княза през 1863 г. цели да задоволи все по-голямата нужда от обработваеми земи и проблема с намаляващите доходи в държавната хазна. Тогава повече от една четвърт от земята в Румъния е собственост на т. нар. “поклонени манастири”, които са филиали на гръцки обители в Атон, Палестина, Кипър и др. Куза убеждава парламента да гласува експроприацията на манастирските земи. Той предлага компенсация на източните църкви, но Цариградският патриарх Софроний ІІІ отказва да преговаря и се позовава на византийските канони, според които църковната собственост не може да бъде отчуждена. След няколко години обаче румънското правителство оттегля предложението и никога не плаща компенсация на църквите. Само във Влашко секуларизацията довежда до петократно увеличение на държавния поземлен фонд. Освен това, 30 манастира във Влашко са унищожени и имотите им са отнети от държавата. По този начин държавният доход нараства значително, без да се повиши данъчното бреме на населението. Болярите приемат без особена съпротива този закон, като се надяват, че селяните ще бъдат оземлявани само от държавния поземлен фонд, а техните имения ще се запазят непокътнати. Издадени са църковни правила, според които монаси могат да стават само мъже над 60 години и жени над 40 години. Ако са по-млади, могат да се замонашат само ако са инвалиди.18
 
Успоредно с обединението на държавата назрява и идеята за обединение на двете митрополии в една Румънска църква. Със закон, наречен „Органически статут“, през 1864 г. правителството осъществява това съединение и прокламира тази църква за автокефална. „Органическият статут“ съдържа редица неканонични клаузи и против него се обявяват много духовници и миряни, а Цариградският патриарх даже решава да предаде Александър Куза на анатема. При Куза Румънската църква се управлява от “Генерален” синод, председателстван от влашкия митрополит, който е наречен “примас”. Синодът се свиква веднъж на две години и до голяма степен е подчинен на министъра на изповеданията. През 1865 г. е издаден нов закон, според който епископите се назначават от княза по предложение на същия министър. Единственият език, допустим в църквата е румънският.19
 
Срещу антицърковната политика на Куза протестират Молдовският митрополит Софроний, епископите Филарет и Неофит Скрибан, а по-късно епископ Мелхиседек Романски, епископ Силвестър Хушки, митрополит Йосиф Молдовски и епископ Атанасий Ръмнишки. В резултат на тяхната дейност през 1872 г. е прокаран нов църковен закон, който премахва неканоничните термини и постановки на закона от 1865 г. 
 
Княз Александър Куза е свален с преврат през 1866 г. Мястото му заема римокатоликът княз Карол I. от немската династия Хохенцолерн-Зигмаринген.20 Той се помирява с Цариградския патриарх и отношенията се изглаждат, но автокефалията на Румънската православна църква не е призната. В румънската Конституция от 1866 г. изрично се казва, че Румънската църква е “независима от всяка чужда йерархия”, като пази догматическото си единство с Вселенската църква. Влашката и Молдовската митрополия се обединяват през 1872 г., когато специален закон обявява Румънската църква за автокефална. Румънските земи са освободени по времето на Руската турската война от 1877-1878 г. След Берлинския конгрес през 1878 г., който ревизира решенията на Санстефанския договор, Великите сили признават Румъния за напълно независима държава. Това налага да се реши положително и въпросът за автокефалията. 
 
На 23 април 1885 г. Цариградската патриаршия в лицето на патриарх Йоаким ІV обявява Румънската православна църква за автокефална. Тя се ръководи от архиепископ и митрополит на Влашко, митрополит на Молдова и шест други епископи. Автокефалията обаче е непълна, защото Константинопол си задържа правото да освещава св. миро. Румънските църковни власти отказват да предоставят на Фенер това право и без благословението на патриарха извършват тържествено чин на мироосвещение в митрополитската катедрала в Букурещ. След тази акт патриарх Йоаким III отново скъсва каноничното си общение с Румънската църква. 
 
През 1885 г. е издаден закон, според който на румънските епископи се забранява да участват в събрания или дружества и да напускат страната без разрешение на правителството. В училищата и университетите започва да се насажда дух на рационализъм и атеизъм. Все пак благодарение на автокефалията Румънската църква до голяма степен се освобождава от пряката опека на политическата власт, подобрява бедственото си материално положение и засилва връзките си с другите православни църкви. 
 
На румънските манастири е нанесен нов удар в началото на ХХ в. Бурният демографски растеж на населението и примитивните средства за земеделско производство изискват въвеждането в оборот на нови земи. През април 1908 г. в румънския парламент е прокаран закон, с който се позволява изкупуването на част от държавните и манастирски земи. През 1912 г. манастирските земи преминават изцяло в собственост на държавата. Макар и незначителни, тези актове на румънската държава облекчават в известна степен положението на селското население, но утежняват състоянието на църквата. 
 
През 1909 г. постът на румънски митрополит-примас се заема от Атанасий Миронеску (1856-1831). Той преподава в Букурещ нравствено богословие, но парадоксалното е, че през 1911 г. сам е обвинен в тежки нравствени грехове. Атанасий председателства духовния съд, който естествено го оправдава. Това предизвиква буря от негодувание в обществеността. Под неин натиск той си подава оставката и се оттегля в манастира Черница, където умира след 20 години.21
 
Бележки
 
1 Manea, V. Les saints martyrs: Constantin Brancoveanu et ses quatre fils. – Contacts, 19, 1997, № 179, 260-263. 
2 Стефанов, П., архим. Неизвестни ръкописи в Шумен (ХVІ-ХІХ в.). – Търновски писмена. Алманах за Търновската книжовна школа, 2, 2009, 240-252. 
3 Маслев, Ст. Неизвестен паметник на деловата писменост на народен български език от края на ХVІІ век. – Palaebulgarica/Старобългаристика, 1988, № 2, с. 93.
4 Английски пътеписи за Балканите (края на ХVІ в. – 30-те години на ХІХ в.). С., 1987, с. 287. 
5 Tabaki, A. Au carefour des civilisations: Phanar et Pahariotes. – Etudes balkaniques, 2002, № 1, 96-109. 
6 Lukacs, O. Die kirchenpolitik der habsburgischen Monarchie im ersten Jahrzehnt der Besatzung Siebenbürgens (1690-1701). – Zeitschrift für Kirchengeschicht, 115, 2004, № 1-2, 164-180.  
7 Hitchins, Keith. The Persistence of Orthodoxy: Visarion Sarai and Sofronie of Cioara. – In: Idem. The Identity of Romania. Bucharest, 2003, 39-58.  
8 Idem. The Romanians 1774-1866. Oxford, 1996, 202-203. 
9 Neamţu, G., I. Bolovan. The Revolution of 1848-1849 in Transylvania: Contributions to the History of Mentalities and of the Social Imaginary. Cluj-Napoca, 2004 (Bibliotheca Rerum Transsilvaniae, 32).
10 Hitchins, K. Orthodoxy and Nationality: Andreiu Saguna and the Rumanians of Transylvania, 1846-1873. Cambridge (MA), 1977.
11 Паисий Величковский, преп. Автобиография, жизнеописание и избранные творения по рукописным источникам ХVIII-ХIХ вв. Сост. П. Б. Жгун и М. А. Жгун. Общ. ред. Д. А. Поспелова, О. А. Родионова. М., 2004 (Smaragdos Philocalias). 
12 Софроний Врачански. Съчинения в два тома, С., 1989-1992; Вутова, Н. Софроний Врачански. 1739-1913. Библиографски указател. С., 1989. 
13 Лопухин, А. П. История Православной церкви в ХІХ веке. Славянские церкви. Репринт издания 1901 года. М., 1998, 449-451; Гросул, Г. С. О национально-освободительной борьбе в Дунайских княжествах в 1792-1806 гг. – Ученые записки Кишиневского университета, 46, 1968, 3-28.
14 Стадницкий, А. Гавриил Банулеско-Бодони, экзарх Молдо-Влахийский и митр. Кишиневский. Кишинёв, 1894; Suttner, E. C. Metropolit Gabriel Banulescu-Bodoni. Zur rumänischen Kirchengeschichte und Kirchenrechtsordung in der Phanariotenzeit. – Ostkirchliche Studien, 1973, № 4, 281-301.
15 Енциклопедия на Българската възрожденска литература. Ред. Ив. Радев. Велико Търново, 1997, 48-51; Кларк, Дж. Ф. Библията и българското Възраждане. С., 2007. 
16 Valasoglu, Irina. Alexandru-Ioan Cuza şi politica europeanâ. Bucureşti, 1974; Stan, V. Alexandru Ioan Cuza: 1820-1873. Bucureşti, 1984.
17 Гросул, В. Я., Е. Е. Чертан. Россия и формирование румынского независимого государства. М., 1969; Giurescu, C. C. The Making of the Romanian Unitary State. Bucharest, 1971. 
18 Vasilescu, C. Istoricul mǎnǎstirilor închinate şi secularizarea averilor lor. Bucureşti, 1932. 
19 Лопухин, А. П. Цит. съч., 472-474.
20 Michelson, P. E. Romanian Politics, 1859-1871: From Prince Cuza to Prince Carol. Iaşi, 1998.
21 Attwater, D. The Dissident Eastern Churches. Milwaukee (WI), 1937, p. 113, n. 49.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

3 Отговори

  1. Черника каза:

    Няма манастир Черница, има Черника в чиито гробища са погребани много известни румънски личности, между които и о. Думитру Стънилоае

  2. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    [quote name=“Черника“]Няма манастир Черница, има Черника в чиито гробища са погребани много известни румънски личности, между които и о. Думитру Стънилоае[/quote]

    Права сте. Куриозното е, че знам, че манастирът се нарича Черника, но съм го написал Черница. Грешка по Фройд – много обичам да ям дуди, т.е. черници.
    .
    Светците воини във византийската иконография –
    http://archiman.livejournal.com/
    .

  3. Любомира Стефанова каза:

    Поздравявам Ви за статията „Румънската църква…..“ и за чудесния уебсайт!
    Аз съм художник-реставратор. Бихте ли ми помогнали като ме посъветвате как да публикувам една съвсем новоразкрита живопис – сцени от Сътворението от ц.“Св.Николай Чудотворец“ в с.Челопеч