Александър Мен – свидетел на своето време
Откъси от книгата на Ив Аман
…Но все пак работата не трябва да се превръща в самоцел, човешката дейност не трябва да се изражда в “активизъм”. Краткият ни живот е школа за вечността.
Ако о. Александър призоваваше християните да живеят в нашето време и да не тъгуват по отминали епохи, това не означава, че той подслаждаше евангелските истини. Не, той считаше, че сме длъжни да оставаме през целия си живот истински християни – в убежденията си и ума си. “Не съчувствам на опитите да се създаде “секуларно християнство”, които се правят на Запад. Пътят на компромиса, свързан с мнозина “модернисти” не съдържа нищо модерно. Всичко това е много наивно и повърхностно – просто хората се заразяват и оглушават от “духа на този век”. Това ще отмине, както всяка мода”.
За християните, опитващите се да си създадат от вярата удобно легло, убежище, тих пристан, формулата на Маркс “религията е опиум за народа” съдържа в себе си предупреждение. Християнството не е печка (върху която може да се спи, бел. прев.). Приемайки християнството, приемаме и риск. Риск, свързан с кризи, богооставеност, борба. Изобщо не получаваме гарантирани душевни състояния.
“Истинското християнство е, ако щете, експедиция – експедиция необичайно трудна и опасна. Именно затова толкова често се получава подмяна и мнозина остават в подножието на планината, на която е трябвало да се изкачат. Стоят в топлите хижи, четат пътеводители и си въобразяват, че вече са на върха. Така понякога се случва и с нас, когато четем писанията на мистиците, и повтаряйки думите им, си въобразяваме, че в общи линии сме постигнали всичко”.
О. Александър често се връщаше към въпроса за двойнствеността в отношението на християните към света. Новият Завет е аскетичен в смисъл, че ни учи да забравяме за себе си, да се борим с греха, да очистваме мислите, чувствата и постъпките си, но той не ни отвръща от земния живот. С течение на времето обаче се появявили християни, вдъхновени от манихейските идеи, които ненавиждали всичко земно и повече приличали на самоизмъчващи се брахмани, отколкото на ученици на Христа.
Той не искаше духовните му чеда от групата на новообърнатите да се изолират от живота, да задушават всичките си стремежи и да прекратяват професионалните и обществените си занимания, което често е твърде съблазнително. Тъкмо обратното, вярата трябва да осветява всичко положително, което са имали в живота си. “Християнин в съвременния свят” – отецът смяташе, че тези думи изчерпват цяла една програма. Ако трябваше да се държим като хора от 19 век, казваше той, Бог би направил така, че да се родим именно в 19 век.
Той настояваше на това по две причини. Първо, поради факта, че в Православието огромно място заема аскетиката. А когато е лошо разбрана, тя може да се изроди в презрение към света и пълен отказ от културата. Тази тенденция е описана от Достоевски в романа “Братя Карамазови” в образа на монаха Терапонт, който прекарва живота си в постене и окован във вериги. Отец Терапонт се противопоставя на отец Зосима, с неговата отворена духовност, носеща традициите на Оптинската пустиня. Непримирим аскет, Терапонт до такава степен ненавижда кроткия Зосима, че без да се колебае, след смъртта му устройва истински скандал около ковчега му. Второ, за новообръщенците такъв отказ от света може да се стори единствената форма на християнски живот, поради простата причина, че преди това трудно са намирали мястото си в лоното на съветското общество, често са били принудени да скриват вярата си от близките и затова рискуват да станат “вътрешни емигранти”, изцяло чужди в професионалната и обществената си среда. Когато сме с наши приятели – християни, съветваше о. Александър, не трябва да си въобразяваме, че сме под стъклен похлупак. Докато сме в църквата, нека не забравяме, че принадлежим на времето си и живеем в този свят. На работното си място пък не се налага провокативно да афишираме принадлежността си към християнството; трябва просто да се чувстваме членове на Църквата и нито за минута да не забравяме, че сме свидетели. Трябва хората все пак да разбират, че в нас има нещичко различно… Но така, че в деня, в който узнаят за нашата принадлежност към Църквата, това да стане чест за нея, а не обратното…
“Най-трудното време за Църквата ще настъпи, когато всичко ни разрешат. Тогава ще изпитаме голям срам, тъй като няма да сме готови да свидетелстваме, защото лошо се готвим за това. А когато наистина има какво да кажем, Бог ще ни даде трибуна, дори по телевизията”.
И ето, телевизията наистина се заинтересува от религията. И какво започна да показва? Сини куполи, обсипани със звезди, златни ризи, хоругви, хорове, изпълняващи великолепни песнопения, духовенство, което произнася елейни фрази, изляти в риторичните форми на 19 век – пищни и възвишено празни. Гледайки всичко това, о. Александър коментираше: “Разбира се, благодарим за това. Кой можеше да си помисли, че ще доживеем… И все пак това едва ли има отношение към вярата. Просто се разпаднаха тоталитарните задръжки. Престъпността колосално нарасна. Държавата се разпада. Иска й се с помощта на Църквата да установи някакви морални норми. Обрърнете внимание – никой, дори йерарсите, говорещи по телевизията, никога не проповядва Христа, Бога, не говорят за самата същност на онова, което знаем и в което вярваме. Сладникави пейзажи с църквици, които можете да си купите от Арбат – това е и цялата “духовност”. И трябва да знаем, че дори това може всяка минута да спре. Трябва да бързаме, да носим на хората истинското слово на Христа, а не някакъв ерзац, сурогат за бедните”.
Отец Александър се тревожеше от това, което виждаше в средите на духовенството – нарастваща тенденция на носталгия по миналото, враждебност към всичко непривично, неосмислени анти-икуменически настроения и опозиция към всякаква реформа. Впрочем, законната жажда за собствен корен, за утвърждаване на неговата идентичност, е характерна не само за Православието. Но развитието на тази тенденция е заредено с опасности. Когато се съедини крайният национализъм с клерикализма, Православието и националността се смесват. Идеализирайки миналото, такива хора забравят, че Църквата (Руската, бел. прев.) от 19 век носи част от отговорността за катастрофата през 1917 г. През отминалите десетилетия съветската власт можеше да си позволи радостно да представя Църквата във вид на отломък от един минал свят. Не, Църквата не е музей! В една от последните си проповеди о. Александър каза, че е щастлив, че държавата връща църквите на вярващите, че се реставрират храмове и т.н., но добави, че ако не обърнем сърцата си, не променим живота си, тези храмове ще си останат празни обвивки.
© Омофор
