Доц. д-р Павел Павлов: „Равноапостолното дело на св. Константин е съизмеримо с апостолството на св. Павел“
Доц. д-р Павел Павлов е преподавател по църковна история в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. В навечерието на празника на светите Константин и Елена разговаряме с него за приноса на император Константин в изграждането на християнската цивилизация, в официализирането на християнския етос не като формалистична система от морални норми, а като одухотворена социално-политическа и нравствено-културна реалия.
Европа става християнска благодарение на личностното охристовяване на светия император Константин, убеден е доц. Павлов…
Доц. д-р Павел Павлов
Има доста нееднозначни оценки за св. Константин Велики по отношение на историографията. Как той се възприема на Изток и на Запад като „първия християнски император“?
Православната църква е приела, канонизирала и чества светите Константин и Елена не само като светци, но като светци примери и в църковната традиция, и изобщо като примери за владетели в християнския свят. Ако погледнем словата и химнографията на празника, ще видим, че св. Константин Велики се нарича „нов Давид“, „нов Павел“. Това особено го има у св. Патриарх Евтимий, ако отворим Похвалното слово за св. Константин и Елена. Тоест, това не е някаква дискусионна личност в църковното пространство, върху която да разсъждаваме дали е светец, доколко е светец, да му мерим светостта с някакъв светометър. Това е характерно за едно друго време и за друга традиция.
Всъщност дискусиите около личността на св. Константин се появяват много късно – най-вече по времето на Просвещението, или да кажем – от времето още на Реформацията, когато започва да се мисли в посока на едно абсолютно отделяне, разделяне между духовното и светското, в смисъла на държава и църква, на светска и духовна власт. Тогава се достига до преоценка на личности от мащаба на светите Константин и Елена. Между другото, колегата Омарчевски (проф. д-р Александър Омарчевски, декан на Богословския факултет в София и преподавател по църковна история – бел. авт.) написа една добра монография във връзка с честването на 1700 години от Миланския едикт – 2013 бе юбилейна година и бе свързана с огромни чествания в целия християнски свят на св. Константин. Такива имаше в Ниш, в София, дори в Рим имаше интересни прояви.
Когато говорим за дискусия около светите Константин и Елена, аз съм категоричен, че бидейки църковни (православни) християни, ние можем да коментираме тези дискусии, но сме далеч от това да се отнасяме дискусионно към тази личност. Днес се дават оценки в някои християнски конфесии, които полемизират дали личността на св. Константин може да бъде пример и т.н. За мен той е не просто пример – ако погледнем, цялата средновековна българска традиция е изградена върху това нашият владетел да прилича на образа на св. Константин. В историята ни най-много до този образ се доближава личността на св. цар Борис Покръстител. Това, което ние наричаме образцово българско Средновековие или Златни векове в българското Средновековие, се свързва именно с модела на Константин. Той се превръща в символ, в носител на едно охристовяване, въцърковяване на светското, държавното, имперското, което става посредством личния подвиг, осъзнаването на Константин – промяната, която се извършва в него по чудесен начин. Това довежда до голямата промяна на Римската империя в отношението ѝ към християнството.
Как в една мултиетническа империя като Римската, със силно утвърдени езически традиции, се появява император, у когото можем да видим апостолско начало като при св. апостол Павел? Как започва процесът на преобръщане в тази личност? И доколко голяма е ролята на св. Елена в това духовно преобръщане?
Отговорът е свързан с въпроса откъде всъщност тръгва св. Константин. Той е роден в Ниш. Неговият баща Констанций Хлор е благородник от Балканите, който успява да направи добра кариера в армията. Достига до много високи постове в преторианската гвардия и т.н. По-късно ще стане и западен вицеимператор – кесар, и ще достигне за кратко и до август, в рамките на година преди смъртта си.
Майката – св. Елена, е особено интересна, емблематична фигура. Тя е християнка. Знаем и от живота на други светии колко е важна ролята на майката-християнка за осъзнаването във вярата на младия човек. Тя е също родом от балканските предели – момиче от нашия край. Родом е от местата, които се простират на Вия Диагоналис. От обикновено семейство е, на което препитанието е свързано с грижата за хората, които пътуват по Вия Диагоналис. Тя не е от благороден произход, от какъвто е Констанций Хлор. В младостта си двамата се събират. В римското разбиране за съюза между мъжа и жената е имало две възможности – всеки мъж би могъл да има две жени. Едната е съпругата, която има юридически права за унаследяване, а другата е конкубина. Тя е жената на сърцето, с която той прекарва по-дълго време, имат деца, обикновено това е любовта на живота му. Римският закон е позволявал благородниците да имат и съпруга, и конкубина. Константин е този, който – след приемането на християнството – променя това и въвежда моногамния брак.
Много скоро след като бащата на Константин става западен кесар, на него му се налага да се ожени за друга жена, от която има много деца. Константин е единственото дете на Констанций Хлор от неговата конкубина Елена. Св. Елена и св. Константин остават на Изток – те живеят в двореца на Диоклециан в Никея, в Никомидия, в Сердика, в Ниш, където са пространствата на източния император. В този период Римската империя се управлява от тетрарси – има по един кесар и август както на Изток, така и на Запад. Когато на Изток кесар става Галерий, той се опитва да се отърве от Константин, защото в неговото лице вижда много сериозен конкурент. Константин е по-млад и обичан от войниците, млад генерал от високо потекло и с много големи възможности.
Лактанций, църковен историк от началото на IV век (който е учител на децата на Константин) ни оставя много интересни разкази за това как Галерий се опитва да унищожи Константин, който обаче успява да се измъкне от Изток и да отиде на Запад при баща си Констанций Хлор (който след 306 г. е западен август, подвизаващ се в Йорк, Британия). Самият Констанций Хлор, вероятно под благотворното влияние на св. Елена, е особено търпим към християните. Той е единственият от тетрарсите, за когото има исторически сведения, че не само не е гонил християните, но ги е оставял да имат свои обществени богослужения. Точно в Британия, най-западните земи на империята, има най-малко гонения и най-много свобода за изповядващите християнството по това време. След смъртта на баща си, Константин е припознат от войниците като кесар на Запад, но пък Максенций в Рим няма да го признае. Тогава ще се наложи Константин, който по това време е в Трир, да се придвижи към Рим. Там се осъществява обратът в битката при Милвийския мост през 312 г. Тук е и повратната точка – както ни разказват изворите и химнографията за празника, вечерта преди битката св. Константин вижда монограма на Христос с кръста на небето и с надписа „С това ще победиш“. Когато вижда това знамение, той не е сам, а заедно със своя генерал, с когото оглеждат терена и обмислят тактически как да построят легионите си. Константин е наясно, че има два пъти по-малка армия, отколкото римския август. Тогава заповядва на войниците си да изобразят на щитовете си този знак.
Именно тук е голямата разлика, когато говорим за хора от калибъра на Константин. Често ни се дават различни знаци, но ние ги съзерцаваме, без да предприемаме нищо, а понякога – без да можем дори да ги разчетем. При Константин обаче виждаме отглас на Божието знамение, виждаме как той веднага реагира на този небесен знак. В това отношение той прилича на апостол Павел. Не е просто интелектуален съзерцател на Божиите знаци.
Тоест той вижда своеобразна апостолска мисия в своето дело като боговдъхновено?
Точно така. Особен дял в агиологията заема групата на равноапостолите. Когато говорим за равноапостоли, ние говорим за хора, които са допринесли с делата си колкото апостолите, равно на тях. Интересно е, че самият Константин схваща живота си след 312 г. като призвание за разпространяване и утвърждаване на християнството. Смята самия себе си за „апостолен“, който работи по чина на апостолите. Това ще се види и при неговото погребение. Когато строи „новия Рим“, новата столица на империята, той строи нова катедрала – „Св. Дванадесет апостоли“. В живота му апостолството и апостолите заемат изключително важно място. Той прави 12 саркофага в притвора на този храм. Заръчва неговият саркофаг след смъртта му да бъде поставен като 13-и до тези на апостолите. И неговият саркофаг, и части от другите саркофази се намират като експонати в Археологическия музей в Истанбул.
След кончината на св. Константин, Църквата признава, че делото му е близко до това на апостолите. Мащабът при апостолството на Константин е толкова голям, защото той все пак е император. Никой от апостолите не е бил с такъв висок обществен статут – ние знаем, че те са обикновени хора, предимно рибари. Св. апостол Павел беше фарисеят, ученият сред тях, който бе обърнат по особен начин, горе-долу подобно на Константин – със знамение. Той беше римският гражданин в същинския смисъл на думата. Но пак е човек от провинцията на Империята. Константин е император и чрез служението си като император, бидейки християнин, той има огромни възможности за мисионерстване, за апостолство в рамките на цялата Римска империя. Ако апостолите проповядваха от село на село, от град на град, от провинция на провинция, апостолството на Константин се изразява в друг мащаб. Чрез имперската власт и потенциал, той променя законодателството – споменахме за брака, спира гладиаторските битки, защото животът е свещено право. Това е християнско достояние в Римската империя. Едиктите, законите, които издава Константин, не са просто прохристиянски, те излизат от лоното на евангелското разбиране за човека. Дори армията, с полагането на монограма на Христос върху щитовете, и тя става Христоносна. Това особено ще видим при Юстиниан. Дори до днешен ден в химнографията армията се разглежда като защитница и на християнския морал и закон.
Интересно е как се заменя или адаптира като контрапункт на старото езическо схващане за „Непобедимото слънце“ учението за Божия Син…
Има такива източни култове, особено при императорите от III век. Например доста са били поклонниците на митраизма. Константин се опитва да даде нов, християнски прочит на съществуващия културен контекст. Да бъдат приобщени хората без радикално да се изменят формите на културата, но да се промени съдържанието. Дори с цената на компромис. Затова Христос е почитан като новата Светлина, новото Слънце.
Интересно е по какъв начин св. Константин Велики се опитва да адаптира съществуващият културен код към християнството като официална религия – например не заменя, не унищожава стария езически символ, а отгоре просто слага христограма.
Точно така е, например виждаме при племенника на Константин – Юлиан Отстъпник, как един много образован човек, който е седял на един чин със св. Григорий Богослов и св. Василий Велики в Атинската школа, ще се опита да върне с армия и със сила езичеството.
Нека не си мислим, че всичко е ставало просто и лесно – само с една дума на императора. Не, имало е сблъсъци и именно силата на апостолството се изразява в това ти да осмислиш големите неща, не да се съсредоточаваш единствено във формата. Това е характерен белег за християнството по принцип – да може да се схваща съдържанието, а формата може да остане леко на заден план. При светите Кападокийци виждаме това най-ясно – те успяват да прочетат вярата, догматите, богословието през гръцкия език и културния контекст на тогавашния свят. Същото е и при император Константин. Когато формализираме нашето християнство, тогава имаме сериозен проблем. Подходът на Константин обаче не е формалистичен. Той не се опитва да наложи новото учение като унищожава своите съперници, които противоречат на новия ред, а се опитва да ги просветли, да налее ново съдържание в съществуващите форми.
Какво е значението на преместването на столицата на Изток? Какво е духовно-културното значение на новата столица?
Огромно е. Това е едно от великите прозрения на св. Константин. Светците (ако се върнем към първия въпрос – дали светостта на Константин е спорна) успяват да видят неща, които ние в продължение на стотици години няма да съумеем да видим.
Константин разбира, че езичеството е пуснало здрави корени в старата столица и затова се опитва да направи нова столица, която да е християнска. Той основава град на един полуостров, където се събират две морета, на пътя между Изтока и Запада, между Севера и Юга, между двата пролива – Босфора и Дарданелите, на Диагоналния път между Европа и Азия. Този град е Кръсто-пътят, „възелът“ на света, християнският град, посветен на Божията майка. Осветен е на 11 май 330 година.
„Новият Рим“ става истинското сърце на християнския свят. Макар и 500 години след това да е изграждан като ислямски – архитектурата, джамиите и т.н., той си остава символ на християнството.
Когато гради „Св. София“, Юстиниан ще донесе камък от Голгота, за да бъде поставен там. „Новият Рим“ става и „нов Йерусалим“. Това е тази симфония или синергия между империя и Църква, между държава и християнство. Нещо, което създава Константин по изключително харизматичен начин.
Една от тиражираните версии е, че той до последно е отлагал покръстването си, защото е искал това да стане в река Йордан, например. Кога св. Константин Велики приема свето Кръщение?
Това също е доста дискутиран въпрос в историографията. Аз съм привърженик на разбирането, което виждаме в химнографията преди всичко. Ако се вгледаме във вечерното богослужение в навечерието на празника, ще видим, че неговото покръстване е описано като дело на св. Силвестър, папа Римски, че той е кръстен още в Рим. В периода може би веднага след битката при Милвийския мост. Евсевий Кесарийски утвърждава друга версия – че той е бил кръстен в края на живота си. Преданието на Църквата и химнографията обаче ни говорят друго. Евсевий Кесарийски, който е определян като бащата на църковната история, пише специална книга „Животът на Константин“, където посочва, че Константин се е кръстил в края на живота си при арианина Евсевий Никомидийски.
Тази версия се разпространява, когато се развива голямата антипапска, антиримска полемика на Изток след Четвъртия кръстоносен поход – когато се превзема „новия Рим“ през 1204 г. Но най-вече в по-ново време, когато започва голямата полемика, развивана в Руската империя срещу Западния свят. Тогава има голям сблъсък между папизма изобщо и източното християнство. Тогава някой се изкушава и това най-вече става чрез цензорите в издателствата в Руската империя, които откриват писанията на Евсевий и ги превеждат на руски. И изкарват на преден план този аргумент за Кръщението в последния момент в живота на император Константин с идеята да се намали заслугата на папството (св. Силвестър, макар и почитан от Православната църква, е папа). Но ако се видят по-старите издания на житията на св. Димитрий Ростовски, тези преди 1900 г. (има десетки издания), ще видите, че има разлика между това житие и житието, което се утвърждава в края на XIX век и началото на XX век.
Версията, че Константин е бил кръстен в края на живота си, е любима тема също и на западните секуларни историци, защото те много държат да докажат, че той не е бил автентичен християнин, и ако е бил християнин, то той е бил еретик, защото е бил кръстен от Евсевий Никомидийски – ариански епископ. При Блез Паскал има една мисъл, която обичам да цитирам: „С охота наричаме краля принц, за да понижим неговото достойнство“. Някои искат да омаловажат приноса и достойнствата на Константин, да сложат под въпрос неговата канонизация и почит в Църквата. За мен християнството на Константин не е формално, а то е плод на тотален харизматичен обрат, какъвто виждаме при св. апостол Павел. Защото Павел след обръщането си по пътя към Дамаск ще каже: „…вече не аз живея, а Христос живее в мене“, по същия начин е и при Константин.
И ако е имало чин на последно приобщаване преди смъртта – става дума за това, че в ранното християнство е било познато явлението на своеобразен вид „надхитряване на смъртта“, затова са извършвали тайнствата Кръщение, Миропомазване, Причастие в последния момент, в края на живота – с убеждението, че така ще влезем „чисти и бели“ в Царството Божие. Св. Василий Велики пише по този въпрос и определя това явление като нелепо. Тъкмо обратното, новоповярвалият приема Кръщение в началото, за да може благодатта, която получаваме в Тайнството, да ни подкрепя и ние да вървим по пътя на доброто в живота си. Така че тук има своеобразна игра между аргументи, голяма политика и омаловажаване на св. Константин и неговото дело.
Споменахте за западната историография и този стремеж за омаловажаване от нейна страна. Защо се появяват толкова противоречия? Свързано ли е с обстоятелството, че това създава предпоставка за нов християнски център, който се превръща в стълб на православното християнство?
Има го и този момент, но по-скоро мисля, че секуларната историография, от 200 години поне, не харесва св. Константин поради друга причина. Заради разбирането за симфония, за единение между светско и духовно, което е в основата на Константиновия модел. Френската революция много ясно го прокламира, но между другото това го има като тенденция още от по-рано – Църквата да се отдели от обществения живот и да остане частно дело, да няма никакво влияние върху обществената реалност, да стои сякаш в измислен свят, да бъде малка „секта“, което е пагубно за християнството. Това е мечта на Просвещението.
Стремежът на св. Константин обаче е бил римският свят да стане християнски свят, “Pax Romana” да стане “Pax Christiana”. Това не е станало с вълшебна пръчица, а е било труден процес, който обаче донесе огромни плодове. И ние сме част от тези плодове, включително историята на България. Хората, които искат да отделят християнството от държавата, не обичат религията изобщо, още по-малко Христос и християнството, затова искат да омаловажат Константиновия модел. Оттам идва това отрицание, характерно за секуларните, но и за някои християнски среди. Защото е друг моделът за Еклисията, за Църквата, разглеждана като малка общност, малко „стадо“, а не се гледа на Църквата като Едната, Свята, Съборна и Апостолска.
