Отец Пантелеймон Хилендарец и неговият принос към българското Възраждане



Известно е епохалното дело на хилендарския монах Паисий, което слага началото на Българското възраждане и хвърля първата искра в народната свяст, застрашена от етническа и духовна асимилация. Малцина обаче подозират, че Русе е единственото селище в българските земи, чиито жители са чели или преписвали шест екземпляра от Паисиевата “История славянобългарска”.

Първият препис е осъществен от хилендарския таксидиот в града йеромонах Пантелеймон през май 1809 г., когато около него бушува вихърът на поредната Руско-турска война. Книжовната дейност обикновено се развива в мирно време, при благоприятни материални условия, но Пантелеймон прави явно изключение. Преписът му от 92 листа е отнесен в Хилендарския манастир на Атон, където се съхранява и днес в библиотеката под № 2941. Почеркът на кописта е некрасив остър курсив, наведен надясно2.

Вторият препис е изготвен от габровеца Влад Гладичов, който през същата 1809 г. пребивава в Русе, познава Пантелеймон и до 11 август с.г. възпроизвежда неговия препис, както сам бележи, “на ползу всем любознателем болгарским”. По-късно Гладичовият препис попада в Преображенския манастир, откъдето е предаден във Великотърновския държавен архив3.

Третият препис, който се ползва в Русе е Жеравненският. Писан е преди 18 май 1772 г. – по времето, когато отец Паисий е още жив. Върху страниците му са фиксирани бележки на следните читатели: йеромонах Макарий Хилендарски (1772), йерей Георги от Жеравна (1776), йерей Велико от Котел (1779), поп Серафим от Сливен (1794) и даскал Никола Поплазарович от Русе (7 март б.г.). Васил Априлов го предава на руския учен Музакевич в Одеса, където го проучва и Г. С. Раковски. От средата на 60-те години на ХІХ в. до 1898 г. този препис е в колекцията на украинеца Иван Курис, разпръсната по време на гражданската война в Русия4.

Даскал Никола копира Жеравненския препис в Русе през 1811 г. и създава четвърти препис на “Историята” (72 л.). Почеркът е “черковно писмо, доста хубаво”. Посвещението е на “хаджи Димчо хаджи Георгиевич, купцу болгарскому”. Днес преписът е прибран в Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий” в София под № 7765.

Пети русенски “Царственик” е писан уж на пергамент преди 1831 г. и Йордан Иванов се опитва да го отъждестви с известния в науката Хилендарски препис от 1820 г. Юрий Венелин в писмо до Васил Априлов от 27 септември 1837 г. съобщава, че този препис се намирал в логотета (деловодителя) на Червенската митрополия, който живеел временно в Бабадаг, Северна Добруджа6. За местонахождението на ръкописа днес няма данни.

Шеста преправка на “Историята” на отец Паисий от 1844 г. е предадена на Църковно-историческия музей в София (№ 1523) от Доростоло-Червенската митрополия, но има търновски произход. Този труд е последното по време цвете във венеца на русенската ръкописна традиция. Тук може също да се отбележи, че в Русе живее известният като преписвач на Паисиевата книга Христо Драганов (1845-1853), но няма податки за негови литературни изяви в Русе.

Отец Паисий Хилендарски по всяка вероятност не посещава Русе, защото сочи погрешно в “Историята”, че отшелникът св. Димитър от с. Басарбoво недалеч от Русе (дн. квартал на града) живял до Свищов. Пионер на Паисиевата идея в Русенския край е именно отец Пантелеймон Хилендарски. Една наша енциклопедия споменава само за него, че е преписал “История на Хилендарския манастир” (погрешно вместо “История славянобългарска”)7. Повече информация, но също с непълноти и грешки, предоставя Иван Радев8.

На първо място трябва да се подчертае, че както в Хилендар през ХVІІІ-ХІХ в. обитават няколко души с име Паисий, така няма гаранция, че разглежданият от нас хилендарски монах Пантелеймон е само един. “Пантелеймон монах Хилендарец” оставя бележка в руска печатна книга “Сокровище духовное” (1784), че я чел през 1799 г.9 Този калугер без сан едва ли е тъждествен с нашия герой, който само след 10 години се подписва като йеромонах и проигумен.

Радев започва с твърдението, че “по всяка вероятност” Пантелеймон е роден в Самоков, защото е отбелязан оттам като спомоществовател на книгата “Писмовник общеполезен” (1835). Фактът, че той добавя след името си “от Самоков”, не означава непременно, че е роден в този град, а че пребивава там на таксид. По неизвестни причини Васил Златарски смята, че отец Пантелеймон произхожда от Клисура10. В историята на град Клисура това предположение се превръща в категоричен факт11. Но в църквата на тетевенското село Малък извор ние попаднахме на Осмогласник, печатан в Москва през 1797 г., в който на първите 22 листа отец Пантелеймон е нанесъл следната непубликувана бележка: “Сия книга, глаголемая Осмогласник, приложи ся [от] Стойко Колув от Брезник в монастир Вратчанский храм святаго Иоанна Рилскаго в лето 1825 во время иегумена Серапиона в [при] началствующаго во граде Враце православно любителя господар Димитрий хаджи Теодоровича. 1825 писах аз, недостойний архимандрит Пантелеймон от Хилендар и родом от Иски Зихара [Стара Загора]… Случившишя и поклонници хаджи Йован хаджи Теодорович, кир Ницо Пецович етрополи, Коста х. Димитрий…” Тук отец Пантелеймон изрично уточнява, че е родом от Стара Загора. Вероятно е привлечен в Хилендар от други видни монаси от Старозагорско, които живеят там през втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ в. – Онуфрий от с. Енина, Казанлъшко, и Даниил от Казанлък12. В началото на ХІХ в. отец Пантелеймон е йеромонах (монах-свещеник), за какъвто сан каноните изискват минимална възраст 25 години. Освен това, атонските манастири изпращат за таксидиоти опитни и улегнали духовници, а не младежи. Тези косвени съображения навеждат на мисълта, че Пантелеймон е роден ок. 1770 г. или по-рано. Светското му име не е известно.

Първото сигурно сведение за отец Пантелеймон датира от 15 август 1807 г., когато е празникът Успение Богородично. Тогава е завършен неговият препис на Требник (сборник с молитви, 80 л.), който се намира в Хилендарската библиотека (№ 173). Писан е във влашкия град “Кампомук” (Къмполунг) “во време, егда взяша руски Букуреш”. Димитрие Богданович твърди, че ръкописът е създаден във Велико Търново, което е съвсем невярно13, но дава повод на някои учени да твърдят прибързано, че Пантелеймон бил родом от Търново14. Ръкописът включва текста на водосвета на гръцки език, но на кирилица, както и три апокрифни молитви, търсени от простолюдието: 1) на св. Модест (Йерусалимски) “за скотов четвероножих”, 2) срещу “трясавица”, каквато се среща още в Синайския глаголически евхологий от ХІ в.15, и 3) молитва срещу зъбобол към свещеномъченик Антим16.

При търсенето на материали в хилендарската архива Васил Кънчов открива писмо на отец Пантелеймон до Хилендар, писано в Русе през същата 1808 г. С него той докладва на братството, че пристигнал благополучно в града, купил сграда за метох и бил добре приет от Червенския владика-грък Неофит и чорбаджиите. Той моли събратята си да напишат благодарствени писма на гръцки език до владиката, епитропа хаджи Абдулахи (православен арабин?), митрополита (в Търново), чорбаджиите и бейския граматик, явно влах, “Димитраки Скралат (вм. Скарлат) вадав (вм. ватах)17”. На 28 май 1809 г. отец Пантелеймон завършва в Русе преписа на “Историята”, а по-късно отбелязва на последния лист: “В сие лето взяша и москали град сей в месяца септеврия 13-го числа и обладаша в нем до юния месяца до 25-го числа и отдаша его паки туркам”18. Той се нарича “проигумен и йеромонах”. От края на XVIII в. Хилендарският манастир не се управлява от игумен. За такава се смята св. Богородица, чиято икона “Троеручица” е поставена на игуменския престол. Текущите дела на обителта се ръководят от проигумени. Игуменската длъжност е възстановена чак през 1991 г.19

Отец Пантелеймон не е механичен копист. Той внася в русенския препис на “Историята” редица добавки, поправки, пояснения и уточнения, включително 16 позовавания на книгата на идеолога на Контрареформацията – кардинал Цезар Бароний “Деяния церковния и гражданския” (СПб., 1719), които липсват в преп. Паисий. Доказано е, че отец Пантелеймон притежава двата обемисти тома на руското издание на Бароний, чете ги и познава добре пасажите с вести за българите. Преписът му слага началото на цяла верига от други преписи, които наброяват повече от 10. Така отец Пантелеймон става не само приемник, но и продължител на чутовното Паисиево дело. За съжаление той не остава дълго в Русе. През 1810 г. руският ген. Кутузов решава да опожари града, който е предимно турски, като пощадява само българската махала около катедралата “Св. Троица”. Българите и евреите са изселени отвъд Дунава и след войната повечето от тях се завръщат в Русе.

През 1808 г. отец Пантелеймон попада в Трявна. За това се узнава от негова бележка в старопечатно Тълковно евангелие (Москва, 1782), което той купува за 25 “лева” от иконом поп Никола в същия град – баща на летописеца поп Йовчо20. Логично е предположението, че чрез отец Пантелеймон поп Никола поддържа връзка със своя брат Синесий, който е хилендарски инок21. Иван Богданов заявява, че бележката била фалшива, защото по онова време такава валута не съществувала22. Всъщност през османското господство “лев” или “лъв” се назовава венецианският талер с изображение на царя на животните. Той свободно циркулира като монетна единица в Османската империя и се споменава в документи на Цариградската патриаршия23, а след Освобождението неговото име се възприема от българската валута24.

В Трявна или Русе отец Пантелеймон дава на някой си хаджи Матей един “Полустав следованний” (Типик) и получава в замяна “Кратки поучения за главните догмати на вярата” (1785) – една книга, полезна за неговата дейност като проповедник. За това свидетелства бележка в поученията, които сега се съхраняват в библиотеката на Хилендар (№ 1422)25.

По-късно отец Пантелеймон развива дейност в Етрополе. Анонимният местен съставител, по всяка вероятност русин, на една църковнославянска Граматика, датирана между 1814 и 1828 г. (Народна библиотека в София, № 1084, л. 126а), окачествява ораторските способности на хилендареца с определението: “Пантелеймон, архимандрит хилендарски, изрядний свещеннопроповедник болгарский”26. Царските икони в етрополската църква “Св. Архангел Михаил” са рисувани от атонския монах Митрофан Никифору през 1815 г.27 Посредник между зографа и етрополската община вероятно е отец Пантелеймон.

През 1817 г. той се подвизава в Копривщица, където прави голяма жертва – подарява своя екземпляр на Бароний. Днес томовете се пазят в библиотеката на Пловдивската митрополия28. Отецът също води сметките на новопостроената местна църква “Успение Богородично” и според архимандрит Евтимий (Сапунджиев) съставя кондика на папукчийския еснаф29. Ние прегледахме внимателно тази кондика и установихме, че тя всъщност е водена от два еснафа – папукчийския (обущарския) и “купчихския” (търговския), от 1817 до 1885 г. Най-ранните вписвания в нея са нанесени с нов псевдотипографски полуустав, който не може да се свърже с отец Пантелеймон, а с някой местен даскал-калиграф30.

От 26 август 1826 г. е запазено писмо на хилендарски монах във Видин, който се е подписал със съкращението “Пан”, до врачанския първенец Димитраки Хаджитошев31. Тъй като цитираната по-горе малоизворска бележка доказва, че отец Пантелеймон е във врачанския манастир “Касинец” през 1825 г., авторът на писмото следва да се отъждестви с него. “Пан” не може да се разшифрова като Панкратий – хилендарски монах, споменат в друго писмо до Хаджитошев от 1805 г., т.е. отпреди 21 години32. Сравнението между почерците на Пантелеймон от 1809 и 1826 г. разкрива някои изменения, наложени от напредналата му възраст33.

Отец Пантелеймон се връща в Хилендар и преписва там през 1827 г. една барокова книга със заглавие “Страдания Христови” (165 л.), чийто оригинал е печатан в украинския град Почаев. Сега тя е в манастирската библиотека (№ 547). Тук почеркът на отец Пантелеймон е изменен, защото имитира печатния шрифт на книгата34. През следващата година той отново е на път и отсяда в Сопот. Гавриил Кръстевич информира в сп. “Български книжици” през 1859 г., че видял в Сопотския манастир Пантелеймонов препис на Паисиевата "История" от 1828 г. От цитирания наслов и данните за съдържанието става ясно, че е ползвана компилативната редакция на “Историята” от отец Паисий Рилски (1825). Може да се заключи, че отец Пантелеймон пътува от Хилендар през Рилската обител до Сопот. Кръстевич съобщава, че езикът “тегли на славенски”. Координатите на този препис остават засега неизвестни35.

На 29 ноември 1831 г. хилендарският проигумен Евстатий и папа (свещеник) Натанаил отправят писмо до хаджи Пена Хаджитошева Ценова и хаджи Йованчо Хаджитошев Ценов във Враца. Те съобщават, че проигуменът архимандрит кир Пантелеймон с поклонници пристигнал благополучно в манастира. Благодарни са за "великую любов и милост", която Хаджитошеви изпитват към манастира. Тъй като са подарили лозе на Хилендар, имената им са вписани в ктиторския поменик на манастира36.

През същата 1831 г. отец Пантелеймон замонашва в Атон Дамаскин Хилендарец – автор на много колоритен дневник, запазен днес във Врачанската митрополия. Дамаскин пише: “Восприя ме ин отец, имене му Пантилимон архимандрит, и постриже мя в иноческаго чина светаго монастира Хилиндара, и прилучи се ему смерт, та отидох да живея у светаго монастира Карлуковскаго”. Причината, поради която не му харесва Хилендар е, че има “хава лоша”37. В началото на 30-те години на ХІХ в. отец Пантелеймон постригва за монах и прави свой ученик еленчанина Иларион Стоянов (по-късно епископ Макариополски и митрополит Търновски) и някой си Саватий. По същото време отец Пантелеймон е изпратен в Самоков, защото оттам се записва като спомоществовател на “Аритметика” от Христаки Павлович (1833) и споменатия по-горе “Писмовник общеполезен” (1835). Сега в Самоков няма нито един ръкопис, който може да се свърже с неговото име38.

За последните години и кончината на нашия герой се натъкваме на противоречиви данни. Според едно писмо на Иларион той е още жив през 1850 г., когато би трябвало да е поне на 80-годишна възраст39. Но според бележка на монаха Саватий в споменатия препис на “Страдания Христови” и цитираната бележка на монах Дамаскин отец Пантелеймон претърпява мъченическа смърт ок. 1836 г. Той е убит от разбойници при едно от неговите чести пътувания40.

Отец Пантелеймон Хилендарец преписва два пъти Паисиевата “История” и като свещенослужител, проповедник, книжовник, общественик, счетоводител оставя забележима диря в редица български градове като Русе, Трявна, Етрополе, Копривщица, Враца, Видин, Рилския манастир, Сопот, Самоков, както и в чужбина (Атон и Влашко). Той предава своето родолюбие на ученика си Иларион, който през 1860 г. по време на “Българския Великден” за първи път след пет столетия обявява публично нашата църковна независимост. Тази неуморима и разнообразна дейност “на пользу роду” нарежда отец Пантелеймон сред видните следовници и продължители на преп. Паисий Хилендарски41.

Бележки

1 Богдановић, Д. Каталог ћирилскиг рукописа манастира Хиландара. Т. І. Београд, 1978, с. 128, № 294.
2 Пак там. Т. ІІ. Палеографски албум, № 245, л. 1б-2а.
3 Снегаров, Ив. Един препис на Паисиевата история в Преображенския манастир. – Македонски преглед, 1942, № 2, 85-124; Велчев, В. Неизвестен последовател на Паисий Хилендарски. – Език и литература, 1956, № 6, 446-458; Харалампиев, Ив. Още за книжовника Влад Гладичов и за неговия препис на Паисиевата история. – Език и литература, 1978, № 5, 54-63.
4 Тодоров, Ил. Жеравненският препис на “История славеноболгарская”. – Известия на Народната библиотека “Кирил и Методий”. Т. 16 (22), 1981, 19-59.
5 Цонев, Б. Опис на славянските ръкописи в Софийската Народна библиотека. Т. 2. С., 1923, 468-469, № 776; Архив на БАН, ф. 37 (Боян Пенев), а.е. 576, л. 45-47.
6 Венелин, Ю. И. Избрани страници. С., 1942, 109-110.
7 Енциклопедия Българска възрожденска интелигенция. Съст. Н. Генчев и Кр. Даскалова. С., 1988, с. 500.
8 Радев, Ив. Таксидиоти и таксидиотство по българските земи, ХVІІІ-ХІХ в. Велико Търново, 1996, 167-169.
9 Стоjановић, Љ. Стари српски записи и натписи. Т. V. Фотот. изд. Београд, 1987, с. 259, № 8892.
10 Златарски, В. Н. Към въпроса за т. нар. преправки на Паисиевата история. – Периодическо списание, № 59, 1899, 723-757.
11 Енчев, Хр. Клисура. 2 изд. С., 1979, с. 58.
12 Стефанов, йером. П. Един забравен възрожденец – архимандрит Онуфрий Хилендарски. – В: Казанлък в миналото и днес. Т. 5. С., 1999, 183-187. За отец Даниил Хилендарски подготвяме отделно изследване.
13 Богдановић, Д. Цит. съч., с. 101, № 199.
14 Предов, Н., М. Апостолов. Новото в българската манастирска терапия през Средновековието и нейната приемствена връзка с древната психиатрична практика. – В: Сборник от научни трудове и материали по история и теория на науката и техниката. Т. 2. С., 1983, с. 226.
15 Стара българска литература. Т. 1. Апокрифи. Съст. и ред. Д. Петканова. С., 1981, 304-305 (текст), 403 (бел.).
16 Срв. Станковић, Р. Jедна апокрифна молитва од зубобоље (Зборник апокрифа Народне библиотеке Србиjе у Београду из 1570/80- године). – Археографски прилози, 1, 1979, 201-209.
17 Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, Български исторически архив, ф. 288 (В. Кънчев), а.е. 12, л. 307а. Документът не е публикуван в Кънчов, В. Българско просветително огнище в началото на ХІХ век (Хилендар). – В: Юбилеен сборник по случай 25-годишнината на Габровската гимназия. Пловдив, 1900, 101-109.
18 Sava Chilandarec. Rukopisy a starotisky chilandarské. V Praze, 1896, s. 81; Иванов, Й. Български старини из Македония. Фотот. изд. С., 1970, с. 272, № 132. Снимки от ръкописа има в Научния архив на БАН, ф. 130к (Стоян Романски), а.е. 132, л. 1-2.
19 Арсич, П. Монастырь Хиландар: Вчера. Сегодня. Завтра. – Архитектор, 15 июня 2004 – текст в http://www.rusk.ru/st.php?idar=317916.
20  Писахме да се знае. Приписки и летописи. Съст., ком. и бел. В. Начов и Н. Ферменджиев. С., 1984, с. 127.
21 Недев, Н. Библиотеката на двама тревненски килийни учители. – Литературна история, 5, 1979, с. 86.
22 Богданов, Ив. Трявна през Възраждането. С., 1977, с. 124.
23 Vaporis, M. Some Aspects of the History of the Ecumenical Patriarchate. Brookline (MA), 1969, p. 61, № ХХХІ.
24 Стойчев, Ив. За лъва върху нашия герб и за названието на монетната ни единица. – Родина, 1940, № 3, 134-160; Герасимов, Т. Народни названия на монети. – Известия на Етнографския институт и музей. Т. 6, 1963, 319-331.
25 Стоjановић, Љ. Цит. съч., с. 237, № 8762.
26 Стоянов, М., Хр. Кодов. Опис на славянските ръкописи в Софийската Народна библиотека. Т. ІІІ. С., 1964, с. 402, № 1084.
27 Куюмджиев, Ал. Неизвестни творби на Митрофан Зограф. – Проблеми на изкуството, 2003, № 2, 44-45.
28 Толев, В. Нов неизвестен екземпляр от историята на Цезар Бароний. – Език и литература, 1972, № 3, 64-68.
29 Евтимий, архим. Неиздадени материали по миналото на Копривщица. – В: Юбилеен сборник по миналото на Копривщица (20 април 1876 год. – 20 април 1926 год.). Събрал и подредил проф. архим. Д-р Евтимий. С., 1926, 573-576, 627, 532.
30 Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий”, Български исторически архив, ІІ А 7667, л. 6 сл.
31 Централен държавен архив, ф. 1546, оп. 1, а.е. 384, л. 1; Архив на Хаджитошеви. Т. 1. С., 1984, 316-317.
32 Билярски, Ц., Ил. Пасков. Из архива на врачанската фамилия Хаджитошеви. – Известия на държавните архиви, 42, 1981, с. 229, док. № 17.
33 Срв. Чепульченко, Т. А., А. Я. Минц. К вопросу о роли возрастных изменений моторики в формировании особенностей почерка у пожилых и старых людей. – Криминалистика и судебная экспертиза (Киев). Вып. 29, 1984, 81-84.
34 Богдановић, Д. Цит. съч., с. 201, № 547.
35 Български книжици, 1859, ч. ІІ, с. 540; Иванов, Й. История славеноболгарская. С., 1914, с. LIV; Паисий Хилендарски. История славеноболгарская. Никифоров препис от 1772 г. Подг. Б. Ст. Ангелов. С., 1961, с. 31; Тодоров, Ил. Неизвестен препис на Паисиевата история в Хилендар. – Старобългарска литература, 18, 1985, с. 196.
36 Семеен архив на Хаджитошеви. Т. ІІ (1827-1878). Съст. В. Тарашоева, К. Мирчева, В. Харизанов, Н. Дойнов. Под ред. на Кр. Шарова и К. Мирчева. Враца, 2002, 25-26, № 4.
37 Гошев, Ив. Дамаскин Хилендарец и неговият дневник (1808-1868 г.). – Духовна култура, 1932, № 48-49, с. 26, 30.
38 Срв. Джурова, А., В. Велинова. Опис на славянските ръкописи от Самоков. С., 2002.
39 Радев, Ив. Цит. съч., с. 168.
40 Богдановић, Д. Цит. съч., с. с. 201, № 547.
41 Срв. Тодоров, Ил. Хилендарският манастир като българско книжовно средище през Възраждането (Перспективи на изследванията). – Кирило-Методиевски студии, 3, 1986, 175-176.

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...