Синдромът на Пилат: чистите ръце не са признак на правота
Чрез своите действия човек става разбираем за околните. Но личността на Пилат Понтийски остава загадъчна, въпреки че в Евангелията са описани достатъчно подробно неговите думи и постъпки по време на съда над Иисус Христос. В цялото поведение на Пилат прозира някаква парадоксална раздвоеност, удивителна смесица от намерения, мотиви и решения, които като че ли няма как да се съвместят в един човек.
Пилат изпитва състрадание към Иисус, но при това Го предава на зверско бичуване. Той иска да пусне Христос за празника, но накрая вместо Него пуска разбойника Варава. Пилат изпитва страх, когато научава, че Христос нарича Себе Си Син Божи, но не се страхува да Го предаде в ръцете на юдеите, за да бъде убит. Пилат се опитва да спаси Иисус, а самият той подписва смъртната Му присъда.
Такова несъответствие на воля, мисли и чувства поражда желанието да опростим тази противоречива картина, да я видим в черно-бял вариант – като премахнем оттенъците и полутоновете. И най-накрая да изясним: дали петият прокуратор на Юдея, Пилат Понтийски, е пресметлив тиранин, циничен и жесток (макар и не лишен от сантименталност); или пък е добър, но слабохарактерен човек, който не успява в точния момент да вземе единственото правилно решение. Eвангелската история ни дава достатъчно основания както за единия, така и за другия вариант. Но и при този подход все едно се получават сякаш два образа на Пилат, единия от които избираме просто да оставим отвъд пределите на нашето ръзсъждение.
Затова, за да придобием по-обемна представа за този човек си заслужава да разгледаме неговата личност в контекста на другите му действия, които не са описани в Евангелията, за да разберем по-добре какъв е петият прокуратор на Юдея и какъв не е.
Той не е нито страхливец, нито добряк
Преди всичко трябва да отбележим, че Пилат не е сантиментален добряк или страхливец, който играе по свирката на тълпата. Най-сериозното свидетелство за това е самият факт, че той е назначен на длъжността прокуратор на Юдея. Защото от всички завладени земи Юдея е придобивката, която създава едва ли не най-много неприятности на Римската империя.
Периодично избухващите въстания, скритата съпротива и категоричното нежелание на местните жители да стават поданици на Рим – всичко това създава огромни неудобства на управителя на тази област. Но най-голямата изненада за римляните в Юдея е фактът, че жителите на тази окупирана земя смятат завоевателите за по-низши от себе си и изобщо не се стараят да се приобщят към високата имперска култура.
Покланящите се на Единия Бог юдеи виждат в римляните обикновени езичници, които се покланят на много богове и общуването с които ги прави ритуално нечисти. За юдеите всеки римлянин е носител на идолопоклонство и разврат. Затова „победителите на света” се сблъскват в Юдея с гнусливо презрение вместо с обикновеното за пленените народи раболепие. Тук се оказва безполезно обичайното средство, което използват римляните – асимилацията, разтварянето на пленените народи в топилнята на Империята: постъпващите на служба при римляните юдеи веднага стават „гои” в очите на сънародниците си. В Юдея Моисеевият закон се оказва неразрушима скала, в която се разбиват вълните на прочутите Римски закони. Вместо безотказно работещата в другите места асимилация, тук се установява само крехко равновесие в отношенията, което всеки момент заплашва да избухне в кървав кръговрат на поредното въстание.
И точно в тази област е назначен за управител Пилат Понтийски. Ако беше страхливец или добряк, той не би могъл да се задържи там и месец. А Пилат управлява Юдея цяло десетилетие, което го представя като човек твърде суров и последователен в своите решения.
Първият скандал
Пилат белязва със скандал дори самото си встъпване в длъжност, за което пише Йосиф Флавий. Когато довежда своите войски в Йерусалим на зимен стан, управителят заповядва през нощта да бъдат украсени всички обществени места със знамена, на които е изобразен императорът. Нито един от неговите предшественици не се осмелява да направи нещо подобно, знаейки, че за юдеите всяко изображение е забранено от Моисеевия закон. Това е явно поругание на вярата на местните жители. Но
Пилат още от първите дни на своето управление решава да обясни на непокорните юдеи, че за тях е свършил спокойният живот и че оттук нататък само Рим ще определя как ще живеят в своите земи.
Самият Пилат по време на тази акция предвидливо остава в Кесария (в резиденцията на римския наместник, която се намира на стотина километра от Йерусалим), за да постави юдеите пред свършен факт. На сутринта жителите на Йерусалим с ужас виждат, че градът им е осквернен с езически изображения. В този ден много юдеи потеглят за Кесария, за да молят Пилат да отстрани знамената от Йерусалим. Но Пилат остава непреклонен. Тогава дошлите лягат на земята пред неговия дворец и лежат така пет денонощия. На шестия ден от тази акция на протест Пилат кани всички да отидат на стадиона под предлог, че ще им обяви там своето решение. Но когато обнадеждените от това обещание юдеи отиват на стадиона, незабавно биват обкръжени с троен обръч от въоръжени легионери. Седнал на съдийското кресло, Пилат им обявява, че всеки, който не приеме императорските изображения, на часа ще бъде посечен на парчета. Легионерите изваждат мечовете си.
Отговорът на юдеите е неочакван. Сякаш по каманда всички юдеи отново падат на земята и оголват вратовете си, като демонстрират незабавна готовност да умрат за спазването на юдейския закон. Пилат е учуден от тази смелост. Сред римляните не е било прието да съчувстват на бунтуващите се туземци, но все пак Пилат не иска да започне управлението си с масова екзекуция. Той обещава на безстрашните ходатаи да премахне знамената от Йерусалим и ги отпраща с мир. Но той показва пределно ясно и своята позиция по отношение на местните жители: римският управител може да ги помилва, но може и да ги накаже; занапред целият живот на юдеите е в ръцете на наместника на императора и всеки опит за отстояване на права може да завърши с голямо кръвопролитие.
Денят на ужаса
И това голямо кръвопролитие се случва. При това то се случва тъкмо в онзи момент, когато Пилат решава да облагодетелства жителите на Йерусалим с едно от главните постижения на римската култура – с водопровод. Както всеки град в Близкия Изток, Йерусалим изпитва недостиг на питейна вода. За да реши този проблем, Пилат намисля да построи акведукт, който да влива в системата на градското водоснабдяване допълнително количество вода от планински извори, които се намират на повече от четиридесет километра от Йерусалим. Това е много мащабно строителство, струващо огромни суми. Плащаните от юдеите данъци не били достатъчни за него. И Пилат решава да вземе пари за водопровода от храмовата съкровищница (от корвана).
Възмутен от това кощунство, народът се събира на многохилядни тълпи при строящия се водопровод, ругае Пилат с най-долни думи и настоява за прекратяване на строителството. Пилат реагира бързо и решително. Той идва в Йерусалим и се съгласява да изслуша всички недоволни. Пилат вече знае, че е безсмислено да заплашва или убеждава юдеите, когато въпросът опира до техните светини, затова той се разпорежда римските легионери да се облекат в типичните за местните жители дрехи и да се въоръжат с тояги, които първоначално да крият под дрехите си.
Хиляди преоблечени войни обкръжават тълпата в очакване на уговорения знак. Когато възмутеният народ отказва да се разотиде, Пилат дава команда от трибуната и започва кървава касапница.
Добре обучените войници започват безжалостно да пребиват беззащитните хора, да чупят ръце и крака, да трошат ребра, да разбиват глави. В ужас тълпата се втурва да бяга, като по пътя си стъпква до смърт нещастните юдеи. Множество жители на Йерусалим загиват по време на тази страшна „аудиенция” при Пилат. Юдеите научават урока си. След този случай народът вече не дръзва да се вдига на масови въстания срещу петия прокуратор на Юдея.
Готов на всичко
Но липсата на масови бунтове изобщо не прави по-меко отношението на Пилат към местните жители. Евангелието разказва един случай, когато по заповед на прокуратора жители на Галилея са зверски избити точно при Йерусалимския храм, където те принесли своите жертви. Не са известни подробности във връзка с тази история, но ако се съди по това, че галилейците са били най-размирната част от непокорния народ, може да предположим, че убийството е било обикновена акция за сплашване на онези, които още не са се смирили пред жестоката власт на Пилат.
Пилат завършва своето управление с масово избиване на самаряни, които се опитват самоволно да извършат разкопки на планина Гаризим.
Някой си авантюрист казал на народа, че знае на кое място на склона свети Пророк Мойсей е скрил свещените съсъди (срвн. 2 Мак. 2:4-7). Самаряните повярвали на тази измислица и се събрали на голяма тълпа в селцето Тирафан. Там отивали все нови и нови участници в бъдещите разкопки, за да се качат всички заедно на планината. Пилат реагирал на това събитие по обичайния си маниер. Той сметнал, че събралите се са замислили бунт и изпратил отряди конници и пехота, които неочаквано нападнали и избили множество невинни хора в село Тирафан. А взетите в плен знатни жители на Самария били публично наказани по заповед на Пилат.
След това безсмислено клане дори и римските власти не смеят да оставят Пилат на длъжността наместник на императора в Юдея. Той е отстранен от длъжност и извикан в Рим за обяснения.
Ето защо приказките за това, че по време на съда над Иисус прокураторът се бил изплашил от народни вълнения и затова решил да изпълни прищявката на тълпата, изглеждат неправдоподобни. Когато прокураторът сметнел за необходимо, той бил готов да пролее кръвта на размирните туземци без ни най-малко съмнение и във всякакво количество.
Какво е във властта на Каяфа
В своя роман „Майстора и Маргарита” Булгаков гради разказа си върху това, че Пилат се страхува от някаква сложна интрига от страна на първосвещениците. Но едва ли е било така в действителност. И причината не е неговата лична храброст или съзнанието за собствена правота. Всичко е много по-просто. Пилат има висша власт в Юдея и има право както да решава въпроси на живот и смърт, така и по своя преценка да назначава или да сваля юдейския първосвещеник. Така например, четирима първосвещеници са били сменени от неговия предшественик – четвъртия прокуратор на Юдея Валерий Грат. А Каяфа към момента на съда над Иисус благополучно и несменяемо заема този пост цели осем години от управлението на безпощадния и суров при разправа Пилат. Това може да се случи само при едно условие – ако Каяфа е абсолютно удобен за прокуратора и не представлява никаква опасност за него.
При най-малкото подозрение Пилат има възможност незабавно и без всякакво съгласуване да го смени и да назначи друг на неговото място. Наистина, според юдейските закони първосвещеникът се избира от Синедриона и запазва званието си пожизнено. Но знаем какво значение имат местните закони на окупираната територия…
В онези времена първосвещеникът, който е символ на висшата религиозна власт на юдеите, се оказва послушна марионетка в ръцете на Рим.
Дори ритуалните одежди на първосвещеника се съхраняват при прокуратора, който ги предоставя на техния притежател само четири пъти в годината – на големите празници. Едва ли Пилат има сериозни основания да се страхува от този, който е толкова зависим от него.
От злост
Впрочем, в своите усилия да „пречупи” юдеите Пилат често се ръководи дори не от държавните интереси на Рим, а от обикновена човешка злост и от желание да дразни местните жители. Заради това си пристрастие той понякога се поставя в твърде неловко положение дори пред самия император. Историкът Филон Александрийски разказва един типичен за това случай в съчинението си „За посолството при Гай”.
„Пилат е един от хората на Тиберий. Той става наместник в Юдея. И ето, не толкова заради честта на Тиберий, колкото заради притеснението на народа, той поставя в Иродовия дворец в Йерусалим позлатени щитове. На тях няма никакви изображения, нито нещо друго кощунствено, с изключение на един кратък надпис, който гласи: посвещава еди кой си в чест на еди кого си. Когато народът разбира всичко, а работата е доста сериозна, юдеите изправят отпред четиримата царски синове, които не отстъпват на царя нито по достойнство, нито по участ, както и други негови потомци, а също и просто власт имащи особи, и молят да се поправят нещата със щитовете и да не се засягат древните обичаи, които векове наред се спазват и са неприкосновени и за царете, и за владетелите с неограничена власт. Пилат започва да упорства, защото по природа е жесток, самоуверен и неумолим. Тогава се надига вик: „Не предизвиквай метеж, не започвай война, не погубвай мира! Безчестенето на древните закони не означава въздаване на почести на владетеля! Да не става Тиберий предлог за нападки към цял народ, не иска той да разруши нито един от нашите закони. А ако иска, то го кажи направо – със заповед, писмо или по някакъв друг начин, за да не ти дотягаме повече, а да си изберем посланици и сами да питаме кесаря”.
Последното особено смущава Пилат; той се уплашва, да не би евреите наистина да изпратят посланици и да разкрият други страни на неговото управление, като разкажат за подкупите, оскърбленията, рушветчийството, произвола, злобата, непрекъснатите екзекуции без съд, за ужасната и безсмислена жестокост. И този човек, чийто яд се усилва от природната гневливост, се оказва в затруднение: той не се решава да махне вече посветеното; същевременно не иска да направи каквото и да било, което би зарадвало поданниците, но заедно с това отлично познава последователността и постоянството на Тиберий в тези дела. Народът разбира, че Пилат съжалява за стореното, но не иска да го покаже и изпращат на Тиберий най-жаловито писмо. Той, като прочита писмото, как само не нарича Пилат, как не го заплашва! Няма да описвам степента на неговия гняв, който впрочем не било лесно да се разпали. Събитията говорят сами за себе си: Тиберий веднага, без да чака утрото, пише отговор на Пилат, в който здравата го хока и порицава за дръзкото нововъведение и му заповядва без да отлага да махне щитовете и да ги изпрати в Кесария, което било изпълнено. По този начин нито честта на самодържеца била накърнена, нито неговото обичайно отношение към града било променено”.
Лесно е да забележим, че за Пилат не са нещо изключително противоречивите действия в конфликтните ситуации с юдеите. „Заради притеснението на народа“ той е готов да допусне конфронтация чак до намесата на самия кесар. И като разсъждава, че петият прокуратор на Юдея се бил изплашил от колективна жалба на местните жители, Филон Александрийски по-скоро представя желаното за действително. Нали точно по неговото собствено свидетелство Пилат е човек на Тиберий. Тоест, близък, надежден и многократно проверен съратник, каквито императорът не е имал много. Пилат редовно събира данъците, при неговото управление се строят пътища, мостове, водопроводи; бунтовете се потушават. А подкупите, рушветчийството и злобата на Пилат едва ли интересуват кесаря до толкова, че да получат превес над онази относителна стабилност, която петият прокуратор осигурява в този неспокоен регион. При всички сътворени от него безобразия Пилат остава десет години наместник на Тиберий в Юдея. И е отстранен едва след неговата смърт. Струва ми се, че ако оплакванията на юдеите можеха поне някак да му навредят, той би се държал къде-къде по-скромно и предпазливо.
Страхът на езичника
В Евангелията срещаме само едно пряко споменаване за това, че Пилат се уплашва по време на съда. Това се случва съвсем не в момента, когато му казват, че подсъдимият се смята за цар. Точно тези обвинения Пилат пренебрегва. Но когато юдеите рязко сменят фабулата и казват, че Иисус трябва да умре, защото самоволно обявява Своя Божествен произход, безжалостният и безразсъден прокуратор изведнъж се уплашва, при това в Евангелията е казано в превъзходна степен: „ние имаме закон, и по нашия закон Той трябва да умре, защото Себе Си направи Син Божий. Когато Пилат чу тая дума, повече се уплаши” (Ин.19:7-8). И едва след този момент, след като Иисус му казва: „ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише” (Ин.19:11), Пилат започва да търси начини да Го пусне.
Днес ни е трудно да реконструираме логиката на римлянина-езичник, затова ние тъй или иначе се опитваме да изведем обяснение за действията на Пилат по време на съда от някакви абстрактни нравствено-етични мотиви, които изобщо не са свързани с неговата религиозност. Но Пилат е езичник и вярва, че всеки народ има свои местни божества, с които той няма никакво основание да влиза в конфликт. Римляните обикновено оказват същите почести на боговете на завладените територии, както и на боговете на Рим. Наистина, Богът на юдеите изобщо не прилича на другите богове; невъзможно е било човек да постави в домашния си пантеон Негово изображение поради липсата на такова изображение. Обаче Пилат няма никакво желание да враждува с този загадъчен Бог.
И изведнъж се оказва, че той току що е подложил на бичуване Божия Син. В римската религиозна традиция с това словосъчетание се наричат полубоговете – децата, родени от любовта между божество и човек, като например Еней, Херкулес, Ескулап. И Пилат се изплашва, макар че измъченият и окървавен Иисус ни най-малко не прилича на античен герой.
Той вижда цялата висота на човешкото достойнство, с която Иисус се държи по време на съда. Вижда Неговата невинност и благородство. Вижда несправедливостта на осъждането Му на смърт от юдеите и сам признава, че Иисус е невинен. За да ядоса юдеите, Пилат дори се опитва да оспори тяхната присъда и произнася своя: Иисус да се подложи на бичуване (най-жесток побой с римски бичове, в които са вплетени парчета метал) и да бъде пуснат.
Обаче юдеите продължават да искат смъртта на Иисус, а Пилат неочаквано разбира, че е заповядал да бичуват местния „полубог”. И тогава го хваща страх. Не му става по-леко и при известието от жена му, която изпраща при него слуга, за да му предаде: „не прави нищо на Тоя Праведник, защото днес насъне много пострадах за Него” (Мат.27:19). Така версията за божествения произход на обвиняемия получава още едно потвърждение. Пилат трябва спешно да изглади вината си. Но всичките му опити да спаси Иисус се разбиват в неистовия вик на тълпата „Разпни Го!”
Измива си ръцете
И тук се случва това, което днес е толкова трудно да се разбере от читателите на Евангелието. Ако целта на Пилат беше спасяването на Иисус, той не би се спрял пред нищо. Той би дал команда на преторианците и би залял площада с кръвта на недоволните, би разгонил всички оцелели и би пуснал Праведника, според желанието си. Но работата е там, че главната цел на неговите опити да отмени присъдата на юдеите съвсем не е спасяването на Иисус. Пилат иска само да отклони от себе си божественото наказание – гнева на Отеца на пребития от него „полубог”. Един от вариантите за това наистина е освобождаването на Праведника. Но когато Пилат вижда, че юдеите не са склонни на каквито и да е компромиси и искат само кръвта на Иисус, той се отказва да ги принуждава със сила. Пилат намисля да изпълни съответния ритуал, който да го освободи от вина. А за да е сигурен, че ще угоди на оскърбеното местно Божество, Пилат избира ритуала от местния религиозен закон.
Изразът „измивам си ръцете” отдавна е общоприет в много езици и означава: „направих всичко, което е по силите ми и сега се оттеглям от отговорност за случващото се”. Този израз започва да се използва с такова значение след като: „Пилат, като видя, че нищо не помага, а се усилва смутнята, взе вода, та уми ръце пред народа и рече: невинен съм за кръвта на Тоя Праведник; вие му мислете. И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата ни” (Мат.27:24-25). Мнозина знаят за евангелския произход на този израз. Обаче малцина са тези, на които е известно, че така Пилат по свой маниер се опитва да изпълни ритуала на очистване, предписан в Моисеевия закон за онези случаи, когато на територията на селището е намерено тялото на убит човек и никой не знае името на убиеца: „и всичките стареи от оня град, най-близките до убития, нека умият ръцете си… и да обявят и кажат: наши ръце не проляха тая кръв и наши очи не видяха; очисти народа Си, Израиля, който Ти, Господи, освободи…, и не вменявай на народа Си, Израиля, невинна кръв. И те ще се очистят от кръвта. Тъй трябва да измиваш от себе си кръвта на невинния, ако искаш да вършиш (добро) и право пред Господа (твоя Бог)” (Втор.21:6-9).
Езичникът Пилат не цели спасяването на Иисус, когато се опитва да Го освободи, а иска да защити себе си от възможно възмездие.
И когато не му се удава да спаси Праведника, той решава, че за омилостивяването на юдейския Бог ще е достатъчно да изпълни ритуала с измиване на ръцете. И Пилат го изпълнява веднага, като публично се отрича от смъртната присъда на Иисус, която самият той току що е потвърдил.
И все пак, виновен ли е или не?
Поведението на Пилат изглежда странно. Той иска да спаси Иисус, но Го праща на смърт; признава Го за невинен, но потвърждава обвинителната присъда; нарича Го Праведник, но вместо Него пуска убиеца. Обаче тази противоречивост на постъпките само потвърждава една от най-важните идеи на християнството: без Божията помощ човек не може да прави добро. Дори не може да различи доброто от злото този, който няма отговор на въпроса „що е истина?”.
Цялата последователност на действията на Пилат по време на съда е убедителна илюстрация на думите на апостол Павел, които описват това бедствено състояние на падналия човек: „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене” (Рим.7:18-20). Грехът действа в необновения от Божията благодат човек и изопачава всичките му добри намерения и преобръща наопаки всичките му мисли, думи и действия. Грехът превръща доброто и злото в относителни понятия, които нямат ясни определения. Пилат иска да направи добро – да защити Христос от юдеите, които страстно желаят Неговата смърт. Той не иска смъртта на Праведника. Но накрая остава в историята като съдията, който осъжда на смърт невинен и след това си измива ръцете.
Онези слаби проблясъци на добро, които са присъщи на Пилат, както и на всеки човек, го призовават към справедливост и честен съд. Обаче грехът, който действа в него, както и във всеки човек, изисква унищожаването на всяко добро и преди всичко на Върховното Добро, оказало се в негова власт. Затова
обяснение за постъпките на Пилат трябва да търсим не в противоречивите кътчета на личността му, а в действието на греха върху природата на човека, макар и желаещ доброто.
Преподобни Йустин Попович пише: „Разединеното от скепсиса езическо съзнание на Пилат… действа откъслечно, мисли фрагментарно: ту се удивлява на Иисус, ту загрижено Го пита защо мълчи, ту властно задава на обвинителите въпроса: „та какво зло е сторил Тоя?” (срвн. Лк.23:22). Цялото му съзнание се разпръсква и тече като по подвижен пясък, а иска върху зрънце от пясъка да положи и изгради основанието на своите заключения за Иисус. Цялата душа на Пилат е разпиляна, цялата му съвест е объркана, цялата му воля е разслабена: и неговото осъзнаване на правдата, и цялото му усещане за истината е проблясващо, моментно, искрата блесва и веднага потъва в мрака на скепсиса, в тъмнината на сладострастието, в тъмата на грехолюбието.
Пилат прави злото, което не желае и не извършва доброто, което желае. Именно в това се състои цялата му отговорност – че той съзнателно робува на тази неправда. Затова избавлението от греховността не е в човека, не е в хората, а в Богочовека. Защото само Той има и лекарството, и любовта, и силата за това”.
Какво общо имам аз с това?
Когато става дума за греха на другия, обикновено се наблюдават две крайности. Или съгрешилият веднага бива причислен към негодниците и ние категорично се разграничаваме от него и ни най-малко не го извиняваме заради нашата обща немощ – греха. Или пък, напротив – стараем се да се отнасяме с разбиране към грешника, както се казва: „да му влезем в положението” и постепенно и незабелязано за себе си започваме да съчувстваме вече не на пострадалия от греха си човек, а на самия грях.
Можем да обявим Пилат и всички други грешници за чудовища и да сметнем, че „аз не съм като другите” и да приключим с тази тема завинаги и така всъщност да отречем своята собствена греховност. А можем и обратно, да оправдаваме хората, които вършат ужасни неща заради действието на греха в тях. Например Пилат. Ами така си е – човек като човек, понякога дори и милосърдие проблясва в неговото сърце… А това, че е показал слабост, това не е нищо, кой от нас е безгрешен? Така в своите положителни прояви личността на Пилат се превръща едва ли не в пример: ние му съчувстваме, защото така съчувстваме също и на своите немощи.
Когато оправдаваме Пилат, ние се опитваме да дадем оправдание и на нашия собствен избор там, където той явно противоречи на Евангелието.
Именно това е така нареченият „синдром на Пилат” – с цената на лъжа пред собствената си съвест да предпочетем спокойствието на най-непосредственото бъдеще.
Защото далечното бъдеще – е, то не зависи от мен, тогава виновни за всички беди ще бъдат злите други, както обикновено, а не добрият аз, макар и да съм немощен. Така се случва примиряването със собствената ни обезобразена от греха природа, което въпреки че понякога носи кратковременен психически комфорт, но винаги завършва с катастрофа.
Фарисейска надменност („Пилат е чудовище“) или пък пълно оправдаване на неговия грях („Пилат е доста симпатичен, макар да е слабохарактерен човек“)… Проблемът при тези две крайни позиции е в това, че въпреки външната им противоположност, те в еднаква степен със сигурност отклоняват човека от възможността трезво да оцени своето духовно състояние на фона на чуждото падение, да го „премери” спрямо себе си (както постъпват апостолите на Тайната Вечеря – като питат с тревога любимия Учител: „да не съм аз, Господи?” (Мат.26:22)) и да се ужаси от мисълта за това, че да, това бих могъл да бъда също и аз. Не само Пилат, но и аз мога да предам невинния на смърт. Не само той, но и аз мога да се пречупя пред обстоятелствата с цената на свободата и дори живота на другия. Не само Пилат, но и аз мога да действам въпреки съвестта си. Защото в мен, както и в Пилат, действа законът на греха, който неумолимо ме подтиква към подлост и предателство дори тогава, когато искрено желая доброто. „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне” (1Кор.10:12). За тази страшна опасност вече две хиляди години ни напомня трагичният и противоречив образ на петия прокуратор на Юдея Пилат Понтийски. | foma.ru
Превод: Евгения Николчина
