Македония – земята Китим
(Статията е публикувана в бр.47 (726) от 25 ноември 2005 г. на в.”Про & Анти”)
Напоследък на книжния пазар се появяват романи на историческо-религиозни теми, които, за голяма изненада, се приемат като документални, а не като художествени произведения. Така например голяма част от любителите на Дан Браун възприемат книгата му “Шифърът на Леонардо” като разкрития, унищожаващи християнството и неговите основни постулати. Всъщност това и други подобни произведения са чисто художествени и нямат документална стойност. Наивността обаче на някои от читателите, които приемат написаното за “чиста монета”, е удивителна.
Намереният в пещери 1 и 4 край Кумран – на брега на Мъртво море, “Военен свитък” говори за нахлуващ враг, наречен “Китим”. Сблъсъкът между “синовете на светлината” и “китим – синовете на тъмнината” е предмет на интерпретацията на двамата автори. В документа се говори за това, че Китим имат владетел. Това кара Бейджънт и Лий да приемат, че става въпрос за Рим от неговия имперски период – тоест 66-та година след Христа. От там те започват да идентифицират описаните в ръкописа персонажи с тези от евангелските събития.
Всичко това е направено напълно произволно – като свободен полет на фантазията. Въодушевлението на авторите, изглежда, е било голямо и те очевидно са пропуснали да забележат, че името Китим се среща в Библията. Недостатък на много западни изследователи на библейски теми е, че те не познават православната Библия. В нея се намират и трите Макавейски книги, които не са включени в протестантските библии.
Ето какво четем още в първия стих на глава първа на първата Макавейска книга:
“След като Александър – син на Филип Македонец, излезе от страна Китим, разби Дария – цар персийски и индийски, и се възцари вместо него в Елада – той извърши много войни, завладя много укрепени места и уби много земни царе.”
Явно е, че когато Александър Македонски нахлул в Израел – в 333-328 г. пр. Хр., той помел всяка съпротива, в това число израелска. Дори част от евреите се присъединили към него (Първа Макавейска книга 1:11, 1:21, 1:54, 8:5), като някои от тях участвали в оскверняването на храма от Антиох. Ето основанието, на което македонците и техните сътрудници са наречени в свитъка “синове на тъмнината”.
Но Китим – като название на страна, се среща и другаде в Библията. Книгата на пророк Йезекил (27:6) свидетелства, че от Китимските острови се е внасяло дърво – бук, за Тир, от което се правели столове, украсени със слонова кост. Известно е, че буките растат на определена надморска височина и следователно Китим е била планинска страна. Вероятно древните са разбирали под това понятие и цяла Северна Гърция, и северните острови в Егейско море. Но книгата на Йезекил е включена и в неправославните библии и би следвало при внимателен прочит да се намери от изследователите. А и това не е единственото място в Библията, където се среща името Китим. Пророк Исайя (23:1, 12) също говори за разрушаването на град Тир от Китим. Пророк Данаил (11:30) и Четвърта книга Моисеева – Числа (24:24) също говорят за страната Китим.
Ето как внимателният прочит на Библията става причина за сгромолясването на теорията на двамата автори, тъй като излиза, че събитията, които описва “Военният свитък”, са станали около 330 г. преди Христа и всяко сравнение с евангелските персонажи е невъзможно.
В българското житие на св. Климент Охридски се споменава, че княз Борис I е отнел Кутмичевица от Котокий и поставил начело на нея Домбета (по Златарски В., История, т. 1,ч. 2). У нас първоначално се смяташе, че Котокий е част от Македония. По-късно се лансира версията, че това е името на управителя преди Домбет. Но никой не оспорва, че Кутмичевица е българското название на областта, известна днес като Македония. Самото име Кутмичевица, ако се лиши от българската си наставка, носи в себе си съгласните на името Китим – “КТМ”, което може би е отглас от името Китим. Но това е допълнителен български нюанс към темата.
Същите двама автори са и първите, които в книгата си “Светият Граал и светата кръв”, която също има претенциите на документално четиво, “разкриват” генетичната връзка на френската кралска династия на Меровингите със св. Мария Магдалена и Христос. Или поне смятат, че някога, а и сега, е имало хора, които са мислили така. Двамата, изглежда, също споделят тази хипотеза, която отново громи основни догми на християнството и отново има своите последователи, които вярват на “разкритията”.
Има една подробност, която убягва на любителите на такива четива.
Меровей – основателят на династията на Меровингите, се е сражавал срещу Атила и неговите хуни на Каталонските поля в Северна Франция. Сражението е било през 451 г. след Христа. Повече от 400 години след периода, когато са живели евангелските персонажи – в това число св. Мария Магдалена. Тази информация е публично известна и би трябвало да се знае от авторите и техните читатели.
Впрочем меровингите по произход са от германските племена, влезли във Франция от североизток. Ако за майката на Меровей се говори смътно, че е дошла от море или е свързана с море, това най-вероятно е Северно море, Ламанша или Балтийско море или неговите протоци, но едва ли е Средиземно море, което по онова време е било твърде далечно за германските племена.
Излиза, че и времево, и пространствено хипотезата на Бейджънт и Лий няма дори теоретично възможността да се потвърди.
Единственият резултат от тези изследвания е, че някои лековерни читатели разколебават вярата си в Християнската църква. Самите християнски църкви също не отговарят и остават пасивни към това предизвикателство спрямо основните им постулати. Може и да имат основание, тъй като опитите да се оспорват догмите на християнството датират още от II век след Христа. И всички атаки са се проваляли, и усилията на авторите им са оставали напразни.
Защото “там, където Бог не гради дом – напразно се трудят зидарите” (Псалм 126).
