Досиетата на клира – едно особено мнение

Отглас на статията на г-н Георги Тодоров „Истината ще ви направи свободни – за Църквата и досиетата”

Подвизавай се до смърт за истината – и Господ Бог ще надвие за тебе (Иис. 4:32).
Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та, като умрем за греховете, да живеем за правдата (1 Петр. 2:24).

От редакцията: Текстът по-долу ни беше изпратен от читатели, привърженици на стария богослужебен стил. И макар че в него присъстват тези, свързани с разбирането за новостилието като отстъпление, решихме да го публикуваме, защото текстът повдига и много други въпроси извън и отвъд старокалендарната аргументация. Редакцията напомня, че предоставя право на отговор на всеки, който има какво да каже по темата.

***
Изследването на г-н Георги Тодоров прекрасно разкрива разликата между номенклатура и комунизъм (комунизмът е фалш, който крие тоталната власт на номенклатурата над народа) и вярно посочва опасността противоцърковните сили да изродят общественото обсъждане на доносничеството в ДС (личен грях на неколцина личности) в охулване на Христовата Църква. Похвала заслужава и призивът на г-н Г. Тодоров съответните клирици сами да обявят служението си за безбожната комунистическа власт преди оповестяването на досиетата от комисията, а не след това. Същевременно в статията са замазани два църковни и нравствени въпроса, които отклоняват вниманието на читателя от истинския проблем на сътрудничеството с ДС и изместват същността на предателството от ниво „защита на вярата и Църквата” на ниво „лична немощ” (която лична немощ в една или друга степен е присъща на всички нас, но която не води до разсипване на БПЦ и до принципно отстъпление от Православието). И ако за нивото „лична немощ” ние християните нямаме право да съдим, то за нивото „защита на вярата и Църквата” сме длъжни да не мълчим. По тази причина приехме за нужно да доизкажем истината за тези два потулени проблема и те са:

 

Че има огромна разлика между признаване на безбожната светска власт, което изисква словото Божие и което вършат патриарх Тихон и патриарх Генадий, и тайно доносничене на безбожната светска власт. Г-н Георги Тодоров подробно защитава необходимостта от подчинение на светските власти, но това е удар във въздуха, защото и без друго никой не твърди обратното. Никой не обвинява митрополитите, че са съблюдавали светските закони и не изисква покаяние от тях за това, а за отстъпленията от Православната вяра – икуменическата ерес, проповядвана от мнозина преди 1998 г., въвеждането на неканоничния нов календар, проповедите за „мир и социализъм” от църковния амвон, разрушаването на стотици манастири, доносничеството в ДС, неразобличението на блудното съжителство в „граждански брак”.

Вторият проблем, който вече директно руши църковността на народа и православното съзнание, е завоалираното отстъпление от вярата: влизането в икуменическия Световен съвет на „църквите” и въвеждането на икуменическия нов стил в нарушение на Св. Предание и в нарушение на Устава на БПЦ от 1950 г. Това е най-тежката и същевременно най-премълчаваната последица от сътрудничеството с Държавна сигурност и служенето на „двама господари”. Наистина, формално БПЦ-БП излезе преди няколко години от ССЦ, но отделни епископи и след това целуваха и то публично, безсрамно, ръката на папата (още са си епископи) и Св. Синод така и не излезе със становище по това предателство. Що се отнася до новия календар, той бе наложен с едно решение на Св. Синод от 1968 г., в което нагло е казано, че промяната се налагала, за да може да се блажи на Нова година (т.е. в името на чревоугодието се измества Рождеството на нашия Спасител) и защото новият стил „съответства на икуменическите стремежи на Църквата”. Очевидна е намесата на Врага на Църквата, включително чрез агентите на ДС в Св. Синод, за приемането на това решение. Очевидни са и резултатите от него – разделението на православните (което и по-дълбоката сатанинска цел на новостилието), обезцърковяването на огромната част от народа (църковните празници вече не съвпадат с празниците на отделни села, с деня на славянската писменост и култура и др.), съкращаването на Петровия пост, отпадането на прекрасния празник Кирио-Пасха (поради изместването с 13 дни по-рано на Благовещение), замаскираната подигравка с отците на 2000-летната Църква, които сякаш са използвали сбъркан богослужебен ред, който през 1968 г. се налага да се „коригира”, замаскираната подигравка със светилата на Църквата и богословието, изобличили неканоничността на новостилието (Св. Юстин Попович, Св. Йоан Шанхайски и Санфранциски, приснопаметния архиеп. Серафим Соболев, архиеп. Инокентий Пекински, о. Серафим Роуз, проф. Н. Глубоковски и др.), безпардонното нарушение на Устава на БПЦ от 1950 г., който не дава право на Св. Синод да променя богослужебния ред, нито каквато и да било част от Св. Предание, а напротив – задължава го да пази, а не да редактира. И днес, 43 години по-късно, не може да се изтъкне дори един положителен ефект за Православната църква от новостилието. Толкоз по-тежко е отстъплението с този календар поради факта, че Църквата веднъж завинаги принципно е осъдила и анатемосала новия стил още през 1583 г., а и преди това и след това отците са предавали на анатема „всяко нововъведние” в Църквата. Ето тези горчиви плодове на сътрудничеството с безбожната номенклатура биват премълчавани, а вниманието се отклонява в несъщественото (в статията се правят и светотатствени аналогии с отричането на св. ап. Петър, както ще се види по-долу). Премълчава се и че самият Св. Синод на БПЦ през 1916 г. отхвърля новия календар, когато той е въведен за гражданска употреба – тогава митрополитите не са били доносници и сътрудници и не приемат да променят църковния календар по папистки образец. В 1968 г. обаче положението е различно и плодът е друг: послушанието спрямо отците на Църквата и благоговейното отношение към Св. Предание е заменено с човекоугодието и предателството и мъдруването по плът – въвежда се новия календар в името на блаженето на нова година и „икуменическите стремежи на Църквата”…

В този смисъл, ако говорим за покаяние на доносниците на дело, то практическите му измерения следва да са не просто огласяването на досиетата, а отричането на отстъпленията от вярата и връщането в официално богослужение на светоотеческия календар, който и до днес се ползва от по-голямата част от Едната Свята и Съборна Православна Църква по света – ето най-сигурният знак да се покаже, че митрополитите са скъсали с верноподаничеството на нецърковните фактори и човекоугодието, а се съобразяват „първом … царството на Бога и Неговата правда”(Мат. 6:33). Защото, ако въпросните архиереи излязат и кажат – „сътрудничихме, подлъгахме се, сгрешихме, прощавайте”, но не осъдят икуменизма като ерес и не върнат светоотеческия календар, каква полза за вярващия народ и паството от такова покаяние на думи? Или кой ще повярва на неоделотворено покаяние?

На фона на тези истини, по-долу изразяваме несъгласие с някои конкретни изречения в статията на иначе уважавания от нас г-н Георги Тодоров:

„Но от това пък не следва дежурния конспиративен мит: че самият разкол е бил „активно мероприятие на ДС” (т. е. коварен план на отмиращите комунисти да торпилират „опиума за народа”). Не. Неконспиративната истина е, че митрополитите-разколници и преди и след 1989 г. бяха верни не на някаква „(анти)комунистическа” идеология, а на личните си властови нагони.” 

Всеки разумен съвременник знае, че хората с дебелите досиета не могат да направят  и една крачка дори, без да имат разрешение от „чичковците” с пагони. Т.нар. разкол не е нищо друго освен активно мероприятие и всеки опит това да се отрича ни се струва подлъгване на четящите. Представянето на това нещо като класически „разкол” е може би опит да се спаси авторитета на „добрите” герои в спектакъла.

"Съществува мнение, че атеистичният комунистически режим бил качествено по-богопротивен и канонично по-неприемлив в сравнение с другите исторически гонители на Християнството. До такава степен, че дори отменял Христовата повеля за отношение на Църквата към държавата – „кесаревото кесарю, а Божието Богу” (Мат. 22:21). Поради което сътрудничеството с този режим не било като сътрудничеството с другите (езичество, ислям и пр.). Подобно богословско мислене черпи сили от страстите на злободневието.”

Съвсем не, това богословско мнение черпи сили от фактите, от историята и доктрината на комунизма. Питаме:

Кога Османската империя е декларирала за своя цел ликвидацията на християнството на своята територия, кога е водила активна противохристиянска пропаганда сред своите поданици-християни (руммилет) и кога заптиетата са стояли да записват кой ходи на църква в неделя или на Великден? Никога. А комунистите го правеха както у нас, така и в СССР и в други комунистически държави.

Кой свети отец от първите векове ни е известно да е доносничил на римската тайна полиция? Св. Поликарп дали е подписал декларация за сътрудничество с преторианската гвардия, представил ли е списък на членовете на християнските общини и дали е съгласувал ръкоположенията си с игемона?

„Убийствата и гоненията на духовници след 9.ІХ.1944 г. у нас са предимно на политическа (понякога и на лична) основа. Репресират ги не защото са духовници, а защото са (обявени за) „фашисти”.”

Това е откровена неистина! Преследват ги именно защото са войни на Христа, споменът за когото комунистическата власт иска да заличи. Нека погледнем житията на руските новомъченици и видим има ли някой, който е бил преследван като „духовник”? Няма нито един! Всички са репресирани като „контрареволюционери, целящи сваляне на съветската власт”. Разбира се, че това е официалната версия за пред хората, но действителният мотив е именно заради Христос и Христовата вяра. В тая връзка бихме желали да запитаме г-н Георги Тодоров:

От Бога ли ще бъде властта на Антихриста, кой е белегът за нейното приемане (т.е. как ще се изразява верноподаничеството към тази власт)  и как се отнася Св. Писание към тези, които приемат този белег? Упътване: Според Вас като какви ще бъдат преследвани християните от последните времена: като "християни", или като "разколници, терористи, фундаменталисти, заговорници и смутители на обществения ред"? Очевидно официалната версия няма да е защото са християни.

„Несъстоятелно е да твърдим, че щом Църквата е верноподаническа спрямо властта на атеистите, значи тя („обективно”)  служи на атеизма. Да не бъде. Това е все едно да кажем, че св. Иоан Дамискин служи на исляма.”

Отново неистина в същия дух. Като оставим настрани, че БПЦ-БП не е Христовата Църква в цялост, с какво, служейки на халифа, св. Йоан Дамаскин е изменил на Православието? С какво, служейки на БКП, БПЦ остана вярна на същото това Православие, ставайки член на ССЦ и приемайки новия стил? Напротив с тези два акта измени на Православието.

Молим автора г-н Г. Тодоров да отговори на въпросите:

В светлината на "верноподаничеството" как да оценим постъпката на св.Йоан Кръстител (изобличения блуден грях на царя), заради която му отсичат главата? А дали той би мълчал, ако Ирод Четвъртовластник въведеше "граждански" брак както мълчеше БПЦ когато комунистическата власт насърчаваше детеродство без църковен брак?

Няма ли разлика между признаване на една власт и сътрудничество с нея? И между сътрудничество и сътрудничество също? Защото не признаването на комунистическата власт прави християнина предател, а доносничеството (именно сътрудничеството).

"Атеизмът е богопротивно зло. Но всеки опит атеизмът на номенклатурата да бъде преувеличаван прекомерно е против истината и противен на Бога. Участието на църковниците в тайните служби на ДС е богопротивно зло. Но всеки опит то да бъде преувеличавано прекомерно е против истината и противен на Бога."

Абсолютно невярно. Това е все едно да кажем: „Хомосексуализмът  е грях. Но прекомерното преувеличаване на този грях е противно на Бога…”

"Много разпространено е суеверието, че тайните и конспиративните неща движат всичко в света. То е производно на комплекса за малоценност и е вид страхова невроза. Неизвестното плаши, а на страха очите са големи."

Е, какво излиза – св. ап. Павел комплекс за малоценност ли има, или страхова невроза, или и двете? Защото не той ли говори за тайната на беззаконието (2 Сол. 2:7)? Нали никой не си мисли, че Антихристът ще се възцари така случайно, без предварителна целенасочена обмислена и планирана подготовка или пък без подкрепата на голяма част от светоуправниците и техните капитали?

„Защото и вербовчикът и вербуваният всъщност пишат своите доклади за пред трето лице  – „Големия Брат” („системата”). И двамата имат свое „двойно дъно” и това, което пишат, не са техните истински мисли”

Сещаме се за мъченика, на когото мъчителите предложили само привидно да принесе жертва на „боговете”, а иначе да си има своите истински мисли свободно… но той не се е подал на това лукавство, за да избегне мъките и да не става жертва на римското злободневие (защото въпроса с християнството е бил наистина много злободневен в Рим от време на време).

"Досиетата разкриват част от тъмната страна на човека. Но не бива да надценяваме нейната меродавност."

Наистина, ако сътрудниците бяха казали още на 11 ноември 1989 г.: „сгрешихме, разкайваме се, икуменизмът всъщност руши Църква чрез замазването на границата между Истина и лъжа, ето връщаме обратно в официална употреба светоотеческия календар”. А като мълчат още 22 години след това какво да мисли паството за „светлата” им страна? Когато толкова миряни и свещеници им пишат жалби и молби след молби „молим, върнете светоотеческия календар в официална употреба, защото новият стил е нарушение на Св. Предание, инспирирано от Държавна сигурност”, а те мълчат, все едно хората на са овчици, поверени им от Бога, все едно митрополитите не са пастири, все едно нищо не е станало, все едно няма нарушени канони и Устав на БПЦ, все едно те са над каноните, над Св. Предание, над светите отци, осъдили новостилието като отстъпление от вярата? За каква вяра говорим, нали тя трябва да търси първом „Царството на Бога и Неговата правда”? Първом, казва Господ, първом това. Всичко друго е на второ място. По тази причина и Господнята заповед за любов към ближния е поставена на второ място след заповедта за любовта към Бога, която е на първо място. По тази причина Господ Иисус Христос нарежда да служим Богу с дух и с Истина. Защото другото име на Бога е Истина – (Иоан 14:6, 14:17 и 15:26 и 16:13), истината е същност на Бога. Цялото Св. Писание е изпъстрено с призивите на Бог към човеците да вършат правда и да говорят истина, за това като си затваряме очите, каква полза да ги отваряме за друго? Нека чуем как говори Словото: „Начало на добрия път е – да се върши правда; това е по-угодно пред Бога, нежели да се принасят жертви” (Пр. 16:5), „Да пазиш правда и правосъдие е по-угодно на Господа, нежели жертва”. (Пр. 21:3). Иначе е най-лесно да се избива на философия от рода на това, че „календарът не спасява” – да, календарът сам по себе си разбира се, че не спасява… спасява истината, отстояването на истината, говоренето на истината, изобличаването на лукавството (Еф. 5:11).

„В нравствено отношение водещи са евангелските повели: „Не съдете за да не бъдете съдени.” (Мат. 7:1) И още: „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък” (Иоан. 8:7). И още: „Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш?” (Мат. 7:2).

По тази логика може да ни бъде предложено да премахнем от богослужебните книги някои текстове за Юда – та да не изпаднем някак в осъждане! Или пък текстовете за латинците опожарили Светогорските монастири от службата на Св. 26 Преподобномъченици Зографски. Този въпрос тук не е изобщо като въпроса с хомосексуализма, например или друго лично падение. Осъждаме за отстъпления от вярата и грехове против Православието, а изобщо не говорим за лични грехове. Ересите нима не трябва да се осъждат? Как иначе ще се оразличи Православие от лъжа? А и никого не осъждаме персонално – осъждаме делото: делото доносничество, делото предателство, делото новостилие, делото подмяна на ценностите, делото фалшиви проповеди (вкл. с икуменически оттенък). А не конкретно някой човек. Въпросът за позволеното и дори наложително осъждане е развит в известната монография на архим. Серафим Алексиев „Самозваните съдници” и няма нужда да се развива отново.

„Най-важният, но и най-трудният въпрос е:  какъв е духовният смисъл на сътрудничеството на клириците с ДС? Падналите са пред нас. Изкушаваме се да ги обвиним във всевъзможни догматични, канонични и духовни прегрешения. Но. Кой съм аз да преценя? Какъв е моят духовен ръст, какъв е моят духовен опит, каква е моята духовна меродавност, та да се произнасям по такъв въпрос?”

Не са паднали пред нас, а пред Него. И искат да ни ръководят в пътя ни към Него и те да казват от Негово име какво да правим и какво  –  не. От чий авторитет черпят сила решенията на Св. Синод? Но нека кажем отново – никой не обвинява архиереите в проявено лично малодушие (от което не е застрахован при смъртна заплаха никой, както се случи и при св. ап. Петър), а в отстъпления от вярата, които се отразяват на паството. Има огромна разлика. Никой не очаква да види сълзи на покаяние, а плод, плод на скъсването връзките с ДС – изобличаване на икуменизма и връщане на светоотеческия календар. Ето този плод липсва. А що се отнася до догматични и канонични прегрешения, осъждането на всяко нововъведение идва от отците на Църквата. По логиката на г-н Г. Тодоров обаче може да се стигне до друг извод – че нямаме право да четем, познаваме и тълкуваме догматите и каноните (сиреч вярата си), а каквото каже Св. Синод, това да правим. Такъв извод би бил еретически, защото той се родее с еретическия догмат на католицизма за непогрешимостта на папата по въпросите на вярата. В Православието не съществува догмат за непогрешимост на свещеноначалието! Освен това каноните на Църквата и Св. Предание са задължителни и за митрополитите – когато им изменят, това съвсем не значи, че и правовярващите трябва ги следват в изменението. Митрополитите не са над каноните. Питаме: ако утре Св. Синод реши да не се пости в сряда и петък, а във вторник и четвъртък, или пък въобще да не се пости през седмицата, (например защото така правят католици и протестанти), ще трябва ли да приемем това нововъведение с плътското мъдруване „сряда-петъчния пост не спасява” или пък с овчедушното „да проявим послушание, макар послушание в лъжата и неправдата”?

И тъй, никой не осъжда митрополитите за лични грехове (освен може би журналисти, които сами не са църковни хора и просто търсят евтини сензации), но когато става дума за общо-църковни и верови въпроси, мълчанието е равно на съучастие в греха.

„А тази власт беше не просто богоборческа. Тя беше – за пръв и последен път в историята – действително богоубийствена. Беше убиец на Бога не в риторичен смисъл, а на дело.”

Тези редове вече излизат от релсите на Православието! Кога и в кой свой стих Църквата е наричала римската власт „богоубийствена”? Кой вика „Разпни го” и кой рече: „Кръвта му да бъде върху нас и нашите деца!” Кого Св. Предание нарича „богоубиец”, римската власт ли?

„Тези думи са изречени от люде, които са отдали живота си за Христа и то по времето на най-богопротивния владетел, Нерон, предприел първото кръвопролитно антихристиянско гонение, жертва на което (без да нарушат верноподаничеството към властта му) стават и св. Петър и св. Павел. Комунистическият режим е богопротивен. Но нека да не вменяваме в грях на апостолската православна Църква, че върви по стъпките на апостолите и че остава верноподаническа – дори при богопротивния комунистически режим. Лукавият светски дух може да обвинява Църквата в предателство, в „съучастничество в престъпленията на режима”  – само и само да накара Църквата да тръгне против Христовия дух и да се присъедини към онези, „които се залавят за нож”. Това са политически, светски, противохристиански обвинения.”

Този абзац всъщност говори против тезата на г-н Г. Тодоров: като се започне със смъртта на двамата апостоли (които обаче съвсем не са „сътрудничали и доносничили”; доносникът бе Юда) и се стигне до отъждествяването на БПЦ и нейните лидери (нали по-нагоре в статията се казваше, че вината била „лична”) с апостолската православна Църква. Именно по отношение на Църквата доносниците, икуменистите и радетелите на новостилието падат в грях, точно както по отношение на Църквата е впаднал в грях папа Маркелин (отрекъл се). „Падналите” по време на гоненията са били приемани в Църквата след покаяние, но не са били те „апостолската православна Църква” в цялост. Вината на митрополитите не е, че не са призовали народа към Вартоломеева нощ срещу комунистите и че са признали властта им, а че са работили съзнателно във вреда на Христовата проповед и Неговата  църква: влизане в ССЦ през 1961 г., приемане на нов стил през 1968 г., отблъскване на младите и кадърни хора от клира, ръкоположението на хомосексуалисти, хазартаджии, пияници (справка – „Между вярата и компромиса” на Момчил Методиев), доносничене на безбожната власт за вътрешноцърковни въпроси, проповедите за „мир и социализъм” от църковния амвон, разрушаването на стотици манастири и/или превръщането им в музеи – това ли е „верноподаничество”?. Св. Петър и св. Павел са признавали властта на император Нерон, но такива гадости не са вършили.

Опасяваме се, че г-н Георги Тодоров се опитва да оправдае доносниците като им приписва вина, каквато те нямат и която никой не им търси. Кой обвинява Негово светейшество патриарх Максим, че не е създал нелегална контрареволюционна групировка, поставяща си за цел сваляне на народната власт? Съвсем не това е същината на проблема „сътрудничество на ДС”. И никой не обвинява Църквата в предателство, както пише г-н Тодоров, а само предателите.

„Ще кажат, че св. Петър е свят не заради своето богоотстъпничество, а заради своето покаяние. Но кой и как ще отмери, отрече или отмени нечие покаяние?”

Целият предходен абзац до тези думи е откровено светотатствен. Едно е човек да падне в малодушие пред лицето на смъртта (както св. ап. Петър), съвсем друго е с години да сътрудничи на Държавна сигурност, за да се издига в църковната йерархия или пък да налага на паството нов календар от позицията на силата и властта. Кой е бил убит заради това, че е отказал да сътрудничи на ДС? Е, няма владишка корона, няма задгранични командировки, но това ли е изкушението на св. ап. Петър?!

А и къде е аналогията на нашите доносници с мигновеното покаяние на св. ап. Петър? Представяте ли си 22 години след случката в двора на първосвещеника слугите да видят Петър на пазара и да почнат да го сочат: „помниш ли го тоя как се отрече пред 22 години”, а Петър да ги моли: „абе недейте, бе, хората още не са готови за моето покаяние, а ако се върне светоотеческия календар може да се объркат”… Ако доносниците имаха покаянието на св. Петър, ако бяха върнали светоотеческия календар, ако поне отговаряха на жалбите и молбите за връщането му, ако бяха признали „грехота е заради блаженето на светската нова година да се измества Рождеството на Господа”, ако бяха признали „Църквата няма икуменически стремежи”, може би щеше да има някаква аналогия с св. ап. Петър.

„Генадий не изобличи този нов Сенахирим. Беше негов безупречен  верноподаник. А следователно  – ще кажат някои  – и крепител-съучастник на неговата християноубийствена власт…"

Отново некоректни аналогии – Мехмед II не е искал да упражнява  „християноубийствена власт”, иначе сега щяхме да носим ислямски имена и още предците ни щяха да бъдат потурчени. Меси ли се Мехмед II във вероучението на Църквата и кара ли патриарх Генадий да казва, че между Мохамед и Христос няма разлика, забранява ли на християните да сключват църковен брак, променя ли им богослужебния ред по католически образец? Какъв е клира и каква е вярата на хората през османския период и какви – през комунистическия?

"Така например в 1555 г. по време на мъченичеството на св. Николай в София Софийският митрополит Иаков е в града и несъмнено е в течение на всички мъчения и на самата екзекуция. След която същият митрополит незабавно прави събор за канонизацията на мъченика. Но през цялото време той не вдига глас да протестира против действията на властите и запазва пълно верноподаничество спрямо тях. Правилно ли постъпва или „обективно” е съучастник в убийството на светеца и с престъпно малодушие „похулва подвига на изповедничеството”?

Недоумяваме дали г-н Г. Тодоров сам се е объркал или иска да обърка читателите. Тази аналогия щеше да е вярна, ако патриарх Кирил, Бог да го прости, беше незабавно направил събор за канонизацията на видинския протосингел Паладий и стотиците останали новомъченици. Ама точно това не е направено и не се прави, точно тук е разликата. Че призваните да бъдат войни Христови сътрудничат на антихристите. Не приживе на комунизма, а дори 22 години по-късно нашите доносници и дума не издумват за канонизацията на новомъчениците, а те са десетки и стотици.  Каква е приликата тук с митрополит Иаков? Никаква.

„В своето „покайно възвание” към Върховния Съд (1923 г.) патриарх Тихон официално се покайва за своите простъпки против държавния строй”

Но нали самият автор ни убеждаваше по-горе, че в СССР клириците били преследвани просто като „духовници”, а не за антидържавни дела…

„Покайното заявление" е във висша степен анти-величав жест. Можем смело да го разобличаваме като «въвеждане на светски начала и земни принципи», като «похулване подвига на изповедничеството», като сътрудничество с богоборския атеистичен режим и пр. Но дали всъщност в това самоунижение на Патриарха няма по-дълбоко и по-истинско величие на духа, по-вътрешна и по-истинска смелост и себеотрицание в полза на ближния и на Църквата, отколкото в гръмовержната анатема? А може би най-великото тук е чудото на народното прозрание:  «Патриархът написа това не за нас, а за болшевиките». Което звучи със силата, истинността, простотата и нагледността на Христовите думи: кесаревото кесарю, а Божието Богу.”

Отново някой не схваща нещо: именно патриарх Тихон открито заявява, че ще сътрудничи на властта като власт – т.е. ще я признае и де юре, но не подписва тайно декларация за сътрудничество с НКВД. И затова на народа му е ясно за какво иде реч. В случая с нашите доносници говорим за съвсем друго и то няма връзка с делото на патр. Тихон.

„Защото обнародването на досиетата от Комисията може да се развихри в медийно разобличение; разобличителите може да раздухат общественото негодувание, да пришпорят риториката и да обявят Българската църква за „паднала”, а оттам и за неистинска, нелегитимна…”

Точно за такава ще я обявят именно като четат всичко, което написа г-н Г.Тодоров. Защото точно с неговите полуверни аргументи се подменя личната вина и се вменява предателството на неколцина йерарси с „падналост” на БПЦ или направо „падналост” на Христовата Църква. А БПЦ (а още по-малко Църквата) не се изчерпва с тях. В нея има както други клирици, така и миряни.

„Верноподаничеството на Църквата спрямо комунистическия режим се основава на извечното евангелско отношение към властта. Личното участие  на клирици в  делата на тъмнината се очиства в акта на тяхното публично признаване и отричане от тези дела. Църквата ни е истинска, свята, съборна, апостолска, благодатна. Чудото на земната Църква е, че тя се състои само от грешници, но тя – Църквата  – е чиста, безгрешна и неопетнима Невеста Христова. Архиереите ни са грешници, но чрез чудото на Църквата те са правоправещи. Свещениците ни са грешници, но чрез чудото на Църквата те са богозаконни. Тайнствата на нашата Църква са истински и спасителни.”

Кой говореше за смесването на меда с отровата? И на каза ли св. Йоан Златоуст, че лъжата винаги се огражда с истина, за да може все пак да подлъже някого?

Първото изречение е гнусота (проблемът не е в признанието на комунистическия режим, а в активното му тайно обслужване)!

Второто – неточно – очиства се с покаянни сълзи и дела, обратни на дотогавашните, а не с декларации и празни думи.

Третото е вярно, по икономия.

Четвъртото е полувярно – земната Църква се състои и от святи хора, а не само от доносници на ДС.

Петото е като „смешен плач” – знаем колко е „право”правещ главата на великия съвет на архонтите в клипът с архонидисването например на Чомбе. Слава Богу, има и правоправещи.
Шестото и седмото ги знаят и семинаристите от първи курс и няма защо някой да ги представя като свои велики прозрения.

Поради горепосочените изречения ни се струва, че статията е написана или от някой, който може би сам е бил агент на ДС, или който никога не е разбирал дилемата на руските, българските и сръбски новомъченици и изповедници. Но това не е толкова важно, колкото поредното премълчаване на вероостъплението – икуменическите прояви в БПЦ, в това число и приемането на неканоничния нов стил и налагането му отгоре от позицията на силата. Приветстваме призива на г-н Георги Тодоров за покаяните на съгрешилите, но покаяние оделотворено, а не само на думи. За същото призовава и Господният глас:

„Зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв.
… Помни, прочее, как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако ли не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец, и няма да узнаеш, в кой час ще дойда върху тебе. (Откр. 3:1,3).” Ето колко ясно го казва Господ – помни как си приел и чул, пази (а недей да мъдруваш важно ли е отстъплението или не е важно) и се покай.

Опасяваме се, че поради своята половинчатост и некоректни аналогии, статията може да манипулира хората като нещата се представят не такива, каквито са, а други. Тоест измества се въпроса от ПОДМЯНАТА на автентичното православно съзнание с нещо друго, с някаква псевдополитическа полемика, замяната на Христа с Негови сурогати (а то значи антихристи, "вместо"-Христи). Уж "злободневие". Но какво "злободневие" е ССЦ, архонтството, изоставянето на Свещеното Предание, замъгляването на духовно-аскетичния подвиг (подобно на протестантите), волунтаризма на свещеноначалието (не само каноните, но и Уставът на БПЦ не им дава право да променят църковния календар, т.е. богослужебния ред, още по-малко поради чревоугоднически или икуменически съображения), разглеждането на православните в БПЦ, държащи светоотеческия календар, като „разколници” или „непослушни” или „фанатици”. Това не е злободневие, а продължаваща трагедия. Война с Истината и нейните раби.

Подмяната на вярата е в ход и под пълна пара. Досиетата са само елемент от процеса. За да познаят хората истината, както е озаглавил г-н Г. Тодоров статията си, е необходимо този елемент – досиетата, да бъде поставен на правилното място в пъзела. А не да се хвърля прах в очите. Трябва да се каже именно защо са вредни досиетата и защо е вредно "сътрудничеството" и "верноподаничеството" на БПЦ към БКП. Защото доведоха до отстъпление от вярата: Световен Съвет на Църквите и нов стил, който пък доведе до разделение сред вярващите, обезцърковяване на много празници (които преди календарната реформа съвпадаха с църковните), замазване на значението на Истината и правдата за делото на спасението. Ето затова.

Обаче, когато на човек тази проста истина не му изнася, пише дълга статия, в която истината е смесена с лъжата и в която почти се прави опит да се представи славната история на Христовата Църква на Земята като една блудкава номенклатурна боза. Доносниците имали същите мисли и чувства като св.ап.Петър, св.Йоан Дамаскин, св.патр. Тихон и пр. Богохулство! Нима може да си представим тези и други свети Христови свидетели (=мъченици) като някакви пресметливи, самолюбиви, малодушни кариеристи… И как биха могли едни съглашатели с безбожниците да бъдат морални и духовни?! Те са "морални" – но това е фарисейският външен морал на лицемерието. А за духовността, поне за периода, когато БПЦ беше в ССЦ, има ли нужда да коментираме?

Именно вътрешната раздвоеност на нашите доносници е причина словата им, проповедите им, да нямат сила. И това го усещат всички. И затова обвиняват "Църквата" (т.е. БПЦ-БП) в безгласност и дезертиране от ролята на духовен и морален стожер на обществото.

Сещаме се за думите от Откровението: „понеже не си нито горещ, нито студен, ще те изблювам из устата Си”.

Християни, който държи на светата православна вяра повече от земните удобства и това да се нрави на хората, нека пребъдва в нея без да взема пример от отстъплението на отделни архиереи. В частност, всеки верен може да пости по каноничния светоотечески т. нар. „стар” календар дори и да няма възможност да се черкува по него. Всеки може да се моли да устрои Бог връщането на светоотеческия богослужебен ред в БПЦ. Всеки може да подава жалби и молби до Св. Синод в този смисъл. Само ревност да има. И разбира се разум – да се отстоява вярата без да се правят разколи.

Станимир Стоянов
Георги Попов