Парус
Етюд върху едно платно на Лермонтов
Белеет парус одинокий
В тумане моря голубом!..
Что ищет он в стране далекой?
Что кинул он в краю родном?..
Играют волны – ветер свищет,
И мачта гнется и скрипит…
Увы, – он счастия не ищет
И не от счастия бежит!
Под ним струя светлей лазури,
Над ним луч солнца золотой…
А он, мятежный, просит бури,
Как будто в бурях есть покой.
Стихотворението Парус на Лермонтов е построено като опит да бъде потърсено, определено, изречено, изказано (из-сказано) или произнесено онова неведомо влечение на човека, онова, което може би не се нарича щастие, но онова, в което ще бъде намерена пълнотата на човешката личност или пълнота на човешкия екзис. Глаголът ‘белеет’, заема обичайната първа позиция на агенс, на подлог в синтактичната структура на изречението, създавайки по този начин модел на своебразна предикативна субстанция или предикативен субект, който получава битие, който се материализира единствено в акта на своята пълнота, в акт на изказване. Той е като изказаност. Платното може да бъде разпознато, може да бъде назовано единствено и само като белеене и по никакъв друг начин. По този начин предикативната единица ‘белеет’ изгражда по-скоро образ на някаква блестяща битийствена пълнота, на абсолютна о-същ-ественост, на обективирана в изказаност същност или същ-е-ствуване, представено единствено и само като безусловен ценностен акт, като недвижим и непрестанен акт на красивост и красивообразност, независим от понятията за щастие, които могат да имат изключително само субективно съдържание. Самата устременост на човешката същност към пълнота, към реалност от своя страна обаче не може да се търси като нещо напълно ново, като нещо чуждо и далечно. По-скоро тя е очаквана като примирение, като съ-мирение, като нещо, в което да бъдат събрани далечната страна (стране далекой) и родният край (краю родном), щастието като съкровена човешка екзистенция (не от счастия бежит) и онова, което е пълнота за човека, обективна човешка екзистенция (он счастие на ищет). Текстът на Лермонтов не предлага име на търсеното, на стремежа. Не покоят в неговото речниково понятие е това, което търси човекът. Съществителното ‘покой’ не е отговорът на човешките търсения. Синтактичната позиция, в която се намира думата във финалния стих на творбата предполага нещо вече назовано в контекста на цялото художественото произведение – Как будто в бурях есть покой (Курсивът мой – пр.) Като че ли в бурята се намира покоят. Никъде обаче в текста не става дума за покой като цел на явлението. Думата покой във финалното двустишие е смислово и синтактически правилно употребена единствено, ако бъде възприета като примирение, събор, покой на привидно логически несъвместимите понятия „далечна стана” и „роден край”, лично щастие и пълнота на човешкия екзис. В този смисъл стихотворението не предлага отговор на въпроса какво е пълнотата на човека, но утвърждава, че тя съществува, както и мястото или начина, по който може да бъде търсена. Това е само и единствено бурята, това е само и единствено чрез образа на бурята, това е само и единствено образ на бурята.
Руският литературовед Ломинадзе прави интересното наблюдение, че в стихотворението отсъства движение в пространството. Предмет на изображението е не движението на платното, а неговото присъствие, неговото битие, неговото ситуиране в явлението на буря. Платното не се движи, не се отдалечава от родния бряг и не се приближава към родната страна, то само белее, присъства в морето, в картината, в предмета на художествено творчество – търсейки, очаквайки буря. Художественият образ в стихотворението се изгражда като обект на съзерцание, като художествена задача. Текстът предлага усложнена система от гледни точки, които ситуират читателя едновременно като част от художествения образ (мачта гнется и скрипит, под ним струя светлей лазури) и като участник в творческата комуникация (белеет парус).
Поетиката на стихотворението ни дава възможност да говорим за художествено присъствие на лирически реципиент или ако използваме понятието на Изер, имплицитен читател. Според Изер всеки художествен текст предлага на читателя да приеме определена роля в изграждане на неговия смисъла и естетическа стойност. В този смисъл реципиентът може да бъде мислен като сътворец или като изпълнител, актьор (an artist) на текста (performance). Всяка роля в определен художествен проект е изпълнение на художествена задача. По този начин текстът може да се разглежда като висока художествена задача към читателя, а самият акт на четене като творческо изпълнение или като културна екзистенция на човека.
Възприемайки понятията за имплицитния читател на Изер и за информирания читател на Фиш бихме могли да говорим за четенето като нравствен акт, насочен към приобщаването на читателя към едно високо културно битие, в което той трябва да се утвърди като венец на творението. Текстът като вдъхновено произведение на изкуството поставя пред читателя, който е безусловният център на художествения свят на творбата, отговорността за неговата личност като венец на творението. Тази висока артистична задача обаче не би могла да се осъществи абсолютно в процеса на четене (и тук теорията на Изер спира да работи от гледна точка на нашата теза), а изисква допълнителни инструменти, определени извънтекстуални читателски усилия, подготовка (Фиш), репетиция, които усилия могат да бъдат определени в понятието интерпретация. Понятието за информирания читател на Фиш възприемаме не като инструмент за разчитането на някакъв единствен смисъл на текста, а като творческа интерпретация, творческа реализация на художествената задача, която поставя текста – превръщането на читателя във венец на творението.
Ситуирайки читателя в обстановката на буря, в обстановката на тревожност за своето битие, в обстановката на търсене, текстът на Лермонтов поставя пред него решението на културната задача в бурях есть покой като императив за реализиране на пълнотата на личностния екзис, като оправдание на човека. Такава ситуация е много добре позната на православното съзнание. В Евангелието намираме два разказа, в които човек е поставен насред бурята в малка лодка или корабче (лодка – рус.; въ корабль – слав.).
И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща, докле Той разпусне народа. И като разпусна народа, Той се качи на планината, за да се помоли насаме; и вечерта остана там самичък. А корабът беше вече сред морето, и вълните го блъскаха, защото вятърът беше противен. И на четвъртата стража през нощта отиде Иисус при тях, като ходеше по морето. А учениците като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха. Но Иисус веднага заговори с тях и рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се! Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса; но като видя силния вятър, уплаши се и като взе да потъва, извика: Господи, избави ме! Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни? И щом влязоха в кораба вятърът утихна. А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син! (Мат.14:22-33) Същата история е разказана с много малки лексикални варианти и в Евангелието от Марка (Марк.6:45-51) и от Иоана (6:16-21). В Евангелието от Лука тази история отсъства, но в него също има епизод, в който човекът е ситуиран в обстановката на буря, която Иисус укротява. Един ден, Той влезе с учениците Си в кораб и им рече: да преминем отвъд езерото. И потеглиха. Когато плуваха, Той заспа. На езерото се подигна бурен вятър, и вълните ги заливаха, и те бяха в опасност. Приближиха се, събудиха Го и рекоха: Наставниче, Наставниче, загиваме! А Той, като се събуди, запрети на вятъра и на вълнението водно; и те се уталожиха и настана тишина. (Лук.8:22:24).
Общото и в двата сакрални текста е употребата на лексикален израз, показващ не просто укротяването на вятъра или спасението на учениците, а установяването на тишина или покой – вятърът утихна, (ветер утих – рус.; екопасен о анемос – гр.; преста ветръ – слав. (Мат.14:32, Марк.6:51), настана тишина, (и сделалась тишина – рус.; каи егенето галини – гр.; и бысть тишина – слав. (Лук.8:24). В текста на Лука установяването на тишината е представено като акт на Бога, на Богочовека Иисус Христос. А Той, като се събуди, запрети на вятъра и на вълнението водно; и те се уталожиха и настана тишина (Лук.8:24).
Централното събитие и в четирите евангелски откъса е откровението, присъствието на Иисус Христос до Неговите ученици в обстановката на буря. Аз съм, не бойте се!, (Это Я, не бойтесь – рус.; aзъ eсмь, не боитесь се (Мат.14:27, Марк.6:50, Иоан.6:20). В този смисъл укротяването на бурята, абсолютният покой и успокоеност за екзистенцията на човешката личност се открива като присъствие на Иисус Христос, като присъствие на Божия син в битието на човека.
Смисълът на чудото с укротяването на бурята според Евангелието от Матея е явяването, разкриването и познаването от учениците на Иисус Христос като истински Божи Син. И щом влязоха в кораба вятърът утихна. А ония, които бяха в кораба, приближиха се, поклониха Му се и казаха: наистина си Божий Син! (Мат.14:32,33). В бурята Христовите ученици наистина правят или стават свидетели на откритие, в което човешката личност намира абсолютен покой за своето битие. В този смисъл наистина бихме могли да кажем, че в посочената евангелска история се съдържа отговорът и оправданието на твърдението или убедеността на Лермонтовото стихотворение, че в бурята има покой и че в бурята, и може би само в бурята, може да бъде открит абсолютният покой и пълнота на човешката екзистенция като благост. Не случайно в евангелските текстове Иисус нарочно изпраща или оставя учениците си в развълнуваното море. И веднага Иисус накара учениците Си да влязат в кораба и да минат преди Него насреща; (и тотчас понудил Иисус учеников Своих войти в лодку – рус.; понуди Иисусъ учиники (Мат.14:22). В руския и славянският превод е запазено по-силно императивното значение на гръцкия глагол anagkazw,v – който може да се преведе по-скоро като ‘заповяда’, ‘принуди’. Наред с глагола "понуди" в текста почти в същия смисъл е използван и глаголът дерзайте, и то в израза, който предава откровението на Бога дерзайте! Аз съм, не бойте се! (Мат.14:27). В руски е: ободритесь; это Я, не бойтесь се, на славянски – дерзайте: aзъ eсмь, не бойтесе. Гръцката дума, използвана тук означава буквало ‘смелост’, ‘мъжество’. Веднага след тези думи Иисус насърчава Петър да дойде при него сред развълнуваното море като ходи по водата. В този смисъл метежността на лирическия субект в стихотворението на Лермонтов може да бъде възприето като евангелското дръзновение-принуда, като смелост в бурята да бъде открита и засвидетелствана абсолютната човешка ценност, абсолютният покой на човешката екзистенция в любовта на Бога, при Бога. Иисус изпраща учениците си в бурята не просто, за да се открие на тях като Божи син, Който и на бурите може да заповядва (кой ли е Тоя, че и на ветровете и на водите заповядва и Му се покоряват(Лука8:25), но за да може човек да открие Бога като Утешител, като Приятел, като пълнота и покой на човешкото битие. Метежността на човека в Парус, бурята, е разколебаване на крайното условно съдържание на битието, на битието в неговата успокоеност (Иов). Това е разтревоженост за човешката екзистения, но същевременно и дръзновеност, мъжество да бъде потърсено битие в Бога, дръзновеност на човек да отиде при Бога, да стане Негов син, да бъде венец на творението. Възможност открита в императивните, но същевременно изпълнени с благост думи: Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя. (Мат.11:28)
Метежността, представена в стихотворението на Лермонтов може да бъде интерпретирана и с понятието за отрицателна безусловност (отрицательная безусловность) на Вл. Соловев, което се състои в способността на човека да престъпва, да нарушава всяко крайно битие, без да остава удовлетворен от него, непрестанно търсейки повече. Что ищет он в стране далекой?/ Что кинул он в краю родном?..
Диалектическото единство на стиховете във финалните двустишия на Лермонтовото стихотворение (Что ищет он в стране далекой?/ Что кинул он в краю родном?.. и Увы, – он счастия не ищет/ И не от счастия бежит!) може да бъде решено в понятията за отрицателна и положителна безусловност (отрицательная и положительная безусловность) на Вл. Соловев, разгледани в неговите Чтения о Богочеловечестве. В неудовлетвореността си от всяко крайно условно съдържание човек заявява себе си свободен от всяко вътрешно ограничение, т.е. заявява своята отрицателна безусловност (отрицательная безусловность). По този начин пред него се открива възможността за безкрайно развитие. Самата неудовлетвореност от всяко крайно съдържание, от всякаква частична ограничена действителност е същевременно и потребност (требование) от цялостна действителност, от пълнота на съдържанието. Именно в притежанието на абсолютната действителност (всецелая действительность), пълнотата на живота Вл. Соловев определя положителната безусловност (положоительная безусловность) на човека. Според руския философ убеждението, че човешката личност е не само отрицателно безусловна, т.е. че тя не иска и не може да се задоволи от никое условно ограничено съдържание, но че човешката личност може да достигне и положителна безусловност, т.е. че тя може да притежава (обладать) абсолютно съдържание, пълнота на битието, е начало на истина. В този откъс от своето четене Вл. Соловев употребява думите фантазия (fantasma estin) и призрак, за да покаже, че безусловното съдържание, пълнотата на битието са реалност и действителна съдба за човека …это безусловное содержание, это полнота бытия не есть только фантазия (курсивът е мой), субективый призрак, а настоящая, полная сил действительность. Думата призрак (это призрак – рус.; това е привидение – бълг., призракъ есть – слав.) е славянският превод на гръцкото fantasma estin от Евангелието според Матей. А учениците като Го видяха да ходи по морето, смутиха се и казваха: това е привидение; и от страх извикаха. Но Иисус веднага заговори с тях и рече: дерзайте! Аз съм, не бойте се! (Мат.14:26). Прекрачил границата на своята битийна успокоеност и потърсил дръзновено високи основания за своя екзистенциален статут човек става свидетел на откровението на своята положителната безусловност – дерзайте: aзъ eсмь, не бойтесе (Мат.14:26). В бурята човешката личност освен своя (призракъ есть) чува един друг глас – гласът на Бога, който се открива на човека и му заговаря: aзъ eсмь, който му казва, че Бог съществува, че е, че съществува като пълнота на човешката личност, като абсолютна успокоеност на човешката екзистенция, като оправдание на нейния статут на венец на творението. Това откровение обаче може да бъде чуто само в бурята, разбирана като постоянна устременост към Бога. Божествеността в четенията на Вл. Соловев принадлежи и на човека, и на Бога. Разликата е тази, че на Бога тя принадлежи като вечна действителност, като покой, докато човек трябва да я достигне. В даденото състояние божествеността на човека е единствено възможност, стремление, развълнуваност, метеж, но към нещо, което със сигурност е, есть, как будто в бурях есть покой.
Стихотворението на Лермонтов осмисля покоя, екзистенциалната пълнота на човека чрез символиката на бурята, т.е. като спасение, като оправдание на човешкото битие, като жест на Бога към човека. В посочения евангелски откъс Иисус Христос се открива на човека като спасител, като Син Божий, изпратен да оправдае, да обожестви, да приеме човешката личност в Себе Си. В бурята Бог се открива едновременно като тишина и като дръзновена възможност пред човека да стане причастник на Божието битие, наследник на Царството небесно, да стане син Божи по благодат. Петър отговори и Му рече: Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата. А Той рече: дойди. И като излезе от кораба, Петър тръгна по водата, за да иде при Иисуса; но като видя силния вятър, уплаши се и като взе да потъва, извика: Господи, избави ме! Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни? (Мат.14:28 – 31)
В посочения откъс богопознанието на Петър и учениците се осъществява като богопознание на покоя. Петър познава Бога не като чудноват феномен или фантазма, като призрак или привидение, а като избавител, като успокоение. Той възкликва Господи, т.е. познава Бога, в момента, когато започва да потъва, в момента когато неговото битие е разтревожено, когато е в опасност. Иисус веднага простря ръка, хвана го и му каза: маловерецо, защо се усъмни? (Мат.14:28 – 31).
APENDIX
Първите два стиха на всеки куплет на Лермонтовото стихотворение представят сюжета на намиращата се сред морето лодка, разгърнат в три гледни точки.
Белеет парус одинокий
В тумане моря голубом!..
Първата картина създава представата за пространствено разположени съзерцаващ субект и съзерцаем в далечината, в синьото море мержелеещ се обект. Същото пространствено разположение можем да открием и в Евангелието на Матей и Марко – Вечером лодка была посреди моря, а Он один на земле. (Марк.6:47). В него Иисус Христос е ситуиран на планината (Он взошел на гору помолиться наедине (Мат.14:23); И, отпустив их, пошел на гору помолиться (Марк.6:46). Той е този, който изпраща учениците в морето, за да остане сам и да се помоли. Първото двустишие на Лермонтовото стихотворение също предполага присъствието на субект, който се моли или съзерцава, който дори умопостига. Според Евангелието от Марко Иисус Христос е и този, Който вижда лодката и бедстващите в нея свои ученици – увидел их бедствующих в плавании, потому что ветер им был противный (Марк.6:48). По този начин е изразена идеята за Божия промисъл, за невъзможността човек да бъде оставен от Бога, дори когато е изпратен от него в бурята.
Следващото двустишие предполага максимално приближена гледна точка – Играют волны – ветер свищет,/ И мачта гнется и скрипит… Субектът сякаш е ситуиран вътре в съзерцаемия обект. По този начин е представен разказът в Евангелието от Лука. При него Иисус Христос е на кораба, когато възниква бурята …Во время плавания их Он заснул. На озере поднялся бурный ветер, и заливало их волнами, и они были в опасности. (Лука.8:23)
Ако в първото четиристишие можем да говорим за отношение субект-обект, съзерцател-предмет на съзерцаване, във второто за ситуиране на субекта в пространството, в битието на обекта, то в третото се случва идентифициране или своеобразно сливане на субекта с обекта. Субектът сякаш мислено се поставя на мястото на своя обект и започва да мисли в него. По подобен начин е разказана историята с бурята в Евангелието според Иоан. В него цялото събитие е представено от гледната точка на учениците. Когда же настал вечер, то ученики Его сошли к морю и, войдя в лодку, отправились на ту сторону моря, в Капернаум. Становилось темно, а Иисус не приходил к ним. (Иоан 6:16,17) Тук не Иисус изпраща учениците, а сякаш те сами се отправят към морето и сякаш не Иисус отива при тях, а при тях не идва Иисус. В Евангелието на Иоан се съдържа и единствения стих, който почти буквално съвпада със стих от Лермонтовото произведение. Дул сильный ветер, и море волновалось (Иоан 6:18) – Играют волны – ветер свищет (Парус, стих 5).
В контекста на на предложените разсъждения финалния стих от историята с бурята може да бъде определена като нашия читателски отговор на художествената задача в Лермонтовото стихотворение, която ние формулирахме като в бурях есть покой, но която звучи и като: Что ищет он в стране далекой? – Они хотели принять Его в лодку; и тотчас лодка пристала к берегу, куда плыли; (Иоан 6:21)
