Поети-отрицатели на вярата и Бога
.jpg)
Един поетичен сборник от 1982 година
През 1942 г. в годишника на университета “Св. Климент Охридски” – Богословски факултет излиза студия на професор-архимандрит Евтимий със заглавие “Отрицатели на религията ли са българските поети и писатели?” Професорът-архимандрит Евтимий стига до заключението, че не са.
66 години по-късно за съжаление трябва да признаем, че следващите поколения поети са по-скоро отрицатели на религията, вярата и Бога.
През 1982 година издателство “Български писател” издава сборник с поезия по повод годишнина, свързана с Георги Димитров. Установих, че не малка част от творенията в споменатия сборник са атеистични, богоборчески и открито угоднически към новата власт. За да не съм голословна, ще цитирам някои съвременни автори от тази книга.
Започвам с думите на признателност към Димитров от Гьончо Белев, в творбата му “Учител и вдъхновител на българския народ” (1949 г.), казани по повод честванията. “Как да не обичаме човека… образец на пламенност, на спокойствие, но и на енергия; олицетворение на идеалния болшевик. След процеса всеки младеж комунист… се стараеше да се държи като него, искаше да бъде един димитровец.”
“Създателю на днешните създатели,/учителю на днешните учители” – така го нарича Любомир Левчев. Следващите поколения интелектуалци, писатели и поети следват този път на отричане от Бога.
Отрицанието им е красноречиво. Личи дори от факта, че никъде Бог не е написан с главна буква. Освен това гордостта на пишещите е толкова голяма, че те съвсем спокойно Го заменят със себе си. Ето примери за това:
И с камбана тежка като сълзата,
надига се камбанарията на пръсти,
лице отвърнала от небесата,
забравила дори да се кръсти.
Подобно старица и тъжна, и строга,
останала без плач, без глас,
тя отдавна вече не гледа към бога,
моли се
и гледа нас.
Марин Георгиев стига още по-далече:
Дими под теб животът ниско,
Изправен на върха висок,
стоиш съпернически близко
с лице срещу самия бог.
Усин Керим в “Предизвикан отговор” завършва изобличителните словосъчетания с гордото:
По три пъти на ден умирам
и като бог се раждам пак.
Изобличавайки буржоазните правила и нрави, Димитър Методиев не се свени да напише:
Сложете на главата ми венеца от тръни,
ревете:
– Разпни го!
Аз благославям грядущите мигове,
когато
на шиите с ваште присъди потънали
ний ще изплуваме
с Революцията
в душите на вашите собствени внуци!
А ето как вижда висшата си награда Деньо Денев:
Ала каква е висшата награда,
която ме очаква занапред?
На някой важен дявол в ада
да съм придворния поет?
Тия мъртви рожби на литературното поле се дължат на свръхмерна гордост. Тя е болката и на нашето време. Свещеният огън на поезията е изгаснал, защото по принцип източникът на творчеството е Творецът. А в случая има разкол между поета и Бога. И това се дължи на безчувствие по отношение на вярата и на нравствено безразличие, основаващи се на гордост от разума. И на гордост на разума. Както и на надъханата с партийност и партизанщина “духовност”, с единствена цел угодничество пред силата и властта. Самоотлъчил се от църквата, поетът търси опора или в неистово превъзнасяне на себе си, или в отричане от личностното си съдържание, за благото на “колектива”.
Подчинявайки изкуството на политическите изисквания и цели, се стига до убийство на творчеството и свободата.
В колективните форми – революциите, войните – се проявява демонизмът. Тук са не само убийствата на милиони хора, но наслаждението от потъпкването на човешката свобода и от оскверняването на светините. Съвременното изкуство може да се характеризира като бягство – от Бога към дявола. Това е жажда за демоноуподобяване. Импулсът на богоборчество се предава от поколение на поколение. Рушенето на нравствените традиции са породили култ към смъртта, тлението, греха и разврата. В днешно време демонизмът, убийството и развратът заемат значителна част от информацията, която получава човек. От една страна демонизмът се култивира съзнателно, но от друга страна той не е нещо външно, а живее в душата на човека.
Но да се върнем към поетите. Ето как гледа на това да бъде личност поетесата Татяна Георгиева:
Обременен да бъдеш личност,
дори бидейки личен звяр.
Божият образ се проявява в духовната същност, в личността на човека: “Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец” (Мт 5:48). Но това едва ли е известно, както на горепосочената поетеса, така и на следващия поет. Ето какво е отношението на Атанас Мочуров към библейския език:
И да говорим тихо на език,
какъвто знаем само ние с тебе,
с библейски думи: Дзвиска, матор, цвик,
коластра, ягорида, скребър…
На Борислав Геронтиев – към Светото Причастие и църковните ритуали:
С хляба,
с виното
и със солта
пак се изправям пред тебе.
Днес с невинния цвят на кръвта
прави ли някой молебен?
По обичая,
според реда
и комкам се, и се кръстя.
Но покрай кацата със меда
и аз пооблизвам пръсти.
[…]
И обругаван или нечут
дай, боже, стихът ми ръбест
да се окаже поне приют
за зъзнещата ми съвест!
И ако рая за Вътьо Раковски е родният край:
Защото те
през тялото на моя роден край
текат като огромни сини вени и го свързват
с представата единствена за рай,
към който мойте мисли
вечно бързат.
Много по-странно понятие за рая, ада и любовта има Евтим Евтимов в “Отчаяние”:
Туй, което молитва ми бе,
отрицание става на рая.
…….
Зная, ада е в рая роден,
а пък рая е истински в ада?
Последиците от това изкуство откриваме в стих от “Часовници” на Наталия Андреева:
…твоята самотност още истински не е започнала
предстои ти дълго плаване в океан от отрицание,
с камъни върху стрелките и олово във сърцето.
Ето как отговаря на някаква анкета Рашко Стойков:
Аз няма да намесвам
ни дявола,
ни бога.
Навярно и без песни
– поне без мойте
мога.
И само щом ме хване
за гърлото живота,
като удавник сламка
улавям аз перото.
И пиша нежни песни!
Доколкото ги мога.
…А точно тъй не могат
ни дявола,
ни бога!
А Георги Джагаров се пита и си отговаря:
Да пиша стихове?
Какво, защо да пиша?
За да се мъдря там
сред два-три мъртви фиша?
Възможно е творците ни да са отрицатели на религията и вярата не от злонамереност, а от модно увлечение или от съобразяване с повелите на времето.
Може би такива са били очакванията на Г. Димитров от художествено-творческата интелигенция и той може би наистина е вярвал, че ще бъде създадена “доброкачествена детска и юношеска литература” – (писмо до Съюза на българските писатели в-к “Работническо дело, бр. 202; 15 май 1945).
Ето как критикува той поетите в “Беседа с писателите” (30.09.1946): “Легнал нощно време, събудил се, дошло му нещо на ум, и хоп, на другия ден – стихотворение по вдъхновение. Само ленивите поети разчитат на такова вдъхновение…” А ето как ги напътства: “Като мине кампанията за Велико народно събрание, можете за един-два месеца да отидете на спокойствие и да мислите повече.”
В изкуството се отразява общото състояние на човечеството. Даже нерелигиозното изкуство може да бъде барометър за религиозния живот на човека. В случая то е пълно отрицание на Бог и религия. Липса на респект пред морала, учението и духа на Църквата. Непризнаването на потребността от вяра в Бога като основа на човешкото битие. Липса на преклонение и послушание пред личността на Христос, църковното учение, традиция, християнския морал и към вярата на предците. Това характеризира изкуството от атеистичния период. Вследствие на което, лишено от одухотвореност изкуството умира. Творчеството в своята същност е религиозен опит и корените му са в религията.
Само искреното завръщане на литературата и изкуството към вечния извор на вдъхновение - вярата в Бога – ще оправдае смисъла на съществуването им.
“Който вярва в Мене, както казва Писанието, от неговата утроба ще потекат реки от жива вода” (Йоан. 7:38).
Всеки момент от нашия живот преминава под непрестанното действие на Божия промисъл, като това не ни лишава от свобода. Бог не отнема личната свобода на човешката воля. Тя е ненакърнима и неунищожима. Независимо от това дали се противим или подчиняваме на Божията воля, ние сме обгърнати от Божия промисъл, защото Бог не иска смъртта на грешника, а “да се спасят всички хора и да достигнат до познание на истината” (1 Тм. 2:4). И истината ще ни направи свободни.
Изкуството може да диша и живее само ако е свободно. А истината за човешкия живот се открива в тайната на Богочовека Христос и автентичният живот в Христос е възможен единствено в благодатния светотайнствен живот на Църквата.
Цитирани произведения от сборника "Поезия ’82"
Атанас Стоянов, “Южен триптих”, стр. 153
Марин Георгиев, “Козел”, стр. 298.
Усин Керим,” Предизвикан отговор”, стр. 365
Димитър Методиев “Реплика”, стр. 211
Деньо Денев, “Докато червеното желязо от болка посинее”, стр. 45
Татяна Георгиева, “Време”, стр. 437
Атанас Мочуров, “Мълчание и разговор след полунощ”
Борислав Геронтиев, “Молебен”, стр. 167
Вътьо Раковски, “реки”, стр. 188
Евтим Евтимов, “Отчаяние”, стр. 234
Наталия Андреева, “Часовници”, стр. 475
Рашко Стойков, “Анкета”, стр. 349
Георги Джагаров, “Все пак остава нещо”, стр. 194.
Подкрепете православните книги
Масонско опело в „Св. Седмочисленици“ –
http://paper.standartnews.com/bg/article.php?d=2011-09-22&article=382650
За съжаление другарко Траянке, обективните факти и сравнения показват, че комунистите са по-добри хора от поповете и от редица занимаващи се с религия у нас, богослови, доценти и доктори. Това ви го казавам като човек, който е живял комунизма и занимавал се с религия 22 години. Добър атеист и зъл вярващ у нас в наши дни – това е обективна констатация, която честните изследователи , макар и не чисти и не ревностни православни като другарката Траянка, ще констатират. Няма ли православие.бг да пусне коментар за ставащото в Катуница – циганите са фаворизирани у нас, пазят ги евреи и американци, а зулумите им се по-големи отколкото зулумите през османския период на турците. И БПЦ няма ли да се произнесе за българското в този тежък конфликт – папка и живее от българските дарове и имоти, а си трае по национални теми като американска масонска ложа. То впрочем и масоните са по-добри хора от днешните официални православни в България и по света, където живеят българи в диоцеза на БПЦ .
Какво искаха комунистите – искаха по християнски да няма несправедливост, да няма злоупотреби с хората, всички да имат достъп до благата на труда и на дейността на човека, да няма такива световни кризи, които оставят хората гладни на улицата, да няма нередности и да се хармонизират връзките с обществото. Църквата за тях е извор на корупция, безсърдечие, антихуманност, злоупотреби, неглижиране на проблемите на човека и демогогия, като попа учи неща, които не изпълнява. Виждаме от сегашното състояние на БПЦ , че комунистите са били прави за нея и всъщност едно избиване на покварени и недостойни хора от страна на комунистите е упрека за тяхното управление. Проблемът на българските комунисти обаче е, че не вярват в идеите си, копираха Запада, въведоха двоен стандарт в живота и управлението на страната и бяха нечестни, както и хората, които бяха посочили за свои врагове. Затова комунизмът беше лош, иначе замисълът му е хуманен и успешно конкурира учението на Църквата и практиката й.
Трябва да признаем, че сме това, което сме, благодарение на следното: „Учи чедо ,за да не работиш“; от „минаване между капките“; “ ние ги лъжем, че работим, они ни лъжат, че ни плащат“…
Но да не се повтарям. Знаем и други соц-умотворения, докарали ни до това дередже. Никога не съм приемала тоя морал, не съм се възползвала по никакъв начин от оная власт, така че ми е неприятно да ме наричат другарка.
Това за което роптаете г-н Чурешки, също е плод на тия, които Ви се струват толкова добри.
Цигани, българи, турци, всички могат да бъдат манипулирани и изправяни едни срещу други. Всички стават нагли, когато това умишлено се цели и насажда чрез също така умишлената безнаказаност.
А Вие като какъв сте работил в областта на религията 22 години?
А кои са комунистите, че да имат право да конкурират Христовото учение? Вие чувате ли се какво говорите? При това казвате „успешно“! И с какво право ще избиват други хора? За да заграбят имуществото им, извращават вярата, издевателстват над народа, за да могат най-тъпите, най-неграмотните, най-недостойните, най-простите, най-долнопробните – да узурпират властта! И колко деситилетия продължава тая гнусна история. А тия, за които съм написала това есе им служеха вероподанически, бяха възнаграждавани за подлостта си. Те принизиха човешкият дух. Умишлено и целенасочено заблуждаваха хората създавайки модел на някакъв фалшив „социалистически човек“ – тъпак, консуматор на чалгата им и халтураджийската им „култура“. Ако Вас това е задоволявало, то не всички са като Вас, г-н Чурешки. За някой това менте-духовност и култура бе истинско страдание! Непоносимо. Брутално долнопробно и унижаващо човешкият дух!
Каквото ни беше християнството преди 09.09.1944,такъв ни беше и комонизма след това….Нашта религия и философия е келепира….Изключения винаги има и то не малко ,но те не оформят характера на нацията.
Другарко Траянке, комунизмът извежда своята легитимност от недостойнствата на християнството, както го определя Бердяев, макар че не го харесвам като човек и като автор. Те идват по логиката на законите на историята и на прогреса и на науката, които са опит да се преодолеят изкривяванията в човешкото развитие, в което участва и Църквата. Заимствали идеята на протестантските общини за избраните свише, снабдени с фонда на историята, която по функцията си в световното знание е просветена наука и въоръжени с логически довиди те се опитват да видят греха, казано на религиозен език в частната собственост, капитала и неравнорменото му разпределение в обществото, което считат за несправедливост, както и ограничения достъп на много хора до образование, здравеопазване и земни блага, свеждайки перспективата до построяване на справедливо и добро общество, ликвидирайки носителите на греха и несправедливостта, част от която общност е и Църквата. Днес виждаме, че БПЦ също е част от неправдите у нас.
Другарко Траянке, зада можеш да конукрираш комунизма трябва да си на много висока степен на песветеност както в познанието, така и в човешките качества на добродетелност, които цивилизацията разпознава. За да упрекваш комунистите в греха на избиването и завземането на имущество следва да си светец, посветен, раздаващ се, принципен, справедлив, честен, неподкупен, мислещ и съдействащ на ближния, безкористен, жертвеготовен, до голяма степен идеалист, благодарен, признателен, обичащ и човек на каузата, а не на тънката сметка.Тези добродетели контестират комунизма у нас, както и факта, че българите бяха бедни не защото елита и богата им класа бяха мошеници, далавераджии и бизнесмени с куфарчета и мистично посвещение, а защото катастрофирахме във войните за национално обединение, т.е. националната кауза беше причина за неуредиците у нас. Та значи християнската добродетелност и национализма контестираха комунизма, но антикомунистическата риторика, в това число и религиозна днес не е от тия.
Проблемът ни другарко Траянке е, че ние днес живеем комунизъм без хуманност в него и религията ни е религия на разума, а не на сърцето както казва философът Паскал за християнството. Философските постулати на комунизма са запазени – ние правим капитализъм по Маркс, а не по традициите на българското общество, което беше националистическо, независимо и свободно и като такова неприятно за новата констелация,в която от религията се очаква извеждане от антихуманността на света, вкрана в това блато от рациото и прагматиката без да се отичат всички форми на цивилизация и знание, като отвъдно, мистика, тайнственост, проникновение, мъдрост, култура на сърцето и възпитание на чувствата. Затова има носталгия по комунизма у нас у много хора – те виждат безчовечността на новия цивилизационен избор и тук БПЦ нищо не прави за да докаже, че религията е за човека, а не човека за религията, защото по автентично християнско учение Бог прави всичко за хората – от земни блага до блага в Небесата. А БПЦ?
[quote name=“Стефан Чурешки“] зада можеш да конукрираш комунизма трябва да си на много висока степен на песветеност както в познанието, така и в човешките качества на добродетелност, които цивилизацията разпознава. За да упрекваш комунистите в греха на избиването и завземането на имущество следва да си светец, посветен, раздаващ се, принципен, справедлив, честен, неподкупен, мислещ и съдействащ на ближния, безкористен, жертвеготовен, до голяма степен идеалист, благодарен, признателен, обичащ и човек на каузата, а не на тънката сметка.[/quote]
И Вие вероятно се мислите за такъв. Но ние знаем, че хленчите за пари и определяте отношението си към хората и институциите от това дали ще Ви подхвърлят нещичко. Типично по комунистически проявявате и други „качества“, освен далавераджийството, а именно прословутото за тях твърдоглавие, защото е учудващо, че все още ме наричата другарка. Явно спасение няма, така че се примирявам, колкото и да ми е противно да съм Ви другарка.
Колкото и странно и абсурдно да е това, в тогавашното атеистическо общество имаше на практика повече християнски принципи, отколкото в днешния „християнски“ (?!) капитализъм.
[quote name=“andrey“]Колкото и странно и абсурдно да е това, в тогавашното атеистическо общество имаше на практика повече християнски принципи, отколкото в днешния „християнски“ (?!) капитализъм.[/quote]
Те бяха останали от времето, в което се е изучавало вероучение. Веднъж един митрополит, каза че бил много изненадан, когато чул войнстващ атеист да пее „Отче наш“!
Попитал го от къде знае песнопението, а той отговорил, че си го спомня от детските години, когато го е учил в училище.
След десетки години промиване на мозъци по подобие на това на което ставаме свидетели от писанията на г-н Чурешки, явно тези християнски принципи постепенно умират. И остава бездуховност, необяснима омраза и деградация на ценности и дух.