Поети-отрицатели на вярата и Бога

Един поетичен сборник от 1982 година

През 1942 г. в годишника на университета “Св. Климент Охридски” – Богословски факултет излиза студия на професор-архимандрит Евтимий със заглавие “Отрицатели на религията ли са българските поети и писатели?” Професорът-архимандрит Евтимий стига до заключението, че не са.

66 години по-късно за съжаление трябва да признаем, че следващите поколения поети са по-скоро отрицатели на религията, вярата и Бога.

През 1982 година издателство “Български писател” издава сборник с поезия по повод годишнина, свързана с Георги Димитров. Установих, че не малка част от творенията в споменатия сборник са атеистични, богоборчески и открито угоднически към новата власт. За да не съм голословна, ще цитирам някои съвременни автори от тази книга.

Започвам с думите на признателност към Димитров от Гьончо Белев, в творбата му “Учител и вдъхновител на българския народ” (1949 г.), казани по повод честванията. “Как да не обичаме човека… образец на пламенност, на спокойствие, но и на енергия; олицетворение на идеалния болшевик. След процеса всеки младеж комунист… се стараеше да се държи като него, искаше да бъде един димитровец.”
“Създателю на днешните създатели,/учителю на днешните учители” – така го нарича Любомир Левчев. Следващите поколения интелектуалци, писатели и поети следват този път на отричане от Бога.

Отрицанието им е красноречиво. Личи дори от факта, че никъде Бог не е написан с главна буква. Освен това гордостта на пишещите е толкова голяма, че те съвсем спокойно Го заменят със себе си. Ето примери за това:

И с камбана тежка като сълзата,
надига се камбанарията на пръсти,
лице отвърнала от небесата,
забравила дори да се кръсти.

Подобно старица ­ и тъжна, и строга,
останала без плач, без глас,
тя отдавна вече не гледа към бога,
моли се
и гледа нас.

Марин Георгиев стига още по-далече:

Дими под теб животът ниско,
Изправен на върха висок,
стоиш съпернически близко
с лице срещу самия бог.

Усин Керим в “Предизвикан отговор” завършва изобличителните словосъчетания с гордото:

По три пъти на ден умирам
и като бог се раждам пак.

Изобличавайки буржоазните правила и нрави, Димитър Методиев не се свени да напише:

Сложете на главата ми венеца от тръни,
ревете:
– Разпни го! ­
Аз благославям грядущите мигове,
когато ­
на шиите с ваште присъди потънали ­
ний ще изплуваме
с Революцията
в душите на вашите собствени внуци!

А ето как вижда висшата си награда Деньо Денев:

Ала каква е висшата награда,
която ме очаква занапред?
На някой важен дявол в ада
да съм придворния поет?

Тия мъртви рожби на литературното поле се дължат на свръхмерна гордост. Тя е болката и на нашето време. Свещеният огън на поезията е изгаснал, защото по принцип източникът на творчеството е Творецът. А в случая има разкол между поета и Бога. И това се дължи на безчувствие по отношение на вярата и на нравствено безразличие, основаващи се на гордост от разума. И на гордост на разума. Както и на надъханата с партийност и партизанщина “духовност”, с единствена цел ­ угодничество пред силата и властта. Самоотлъчил се от църквата, поетът търси опора или в неистово превъзнасяне на себе си, или в отричане от личностното си съдържание, за благото на “колектива”.

Подчинявайки изкуството на политическите изисквания и цели, се стига до убийство на творчеството и свободата.

В колективните форми – революциите, войните – се проявява демонизмът. Тук са не само убийствата на милиони хора, но наслаждението от потъпкването на човешката свобода и от оскверняването на светините. Съвременното изкуство може да се характеризира като бягство – от Бога към дявола. Това е жажда за демоноуподобяване. Импулсът на богоборчество се предава от поколение на поколение. Рушенето на нравствените традиции са породили култ към смъртта, тлението, греха и разврата. В днешно време демонизмът, убийството и развратът заемат значителна част от информацията, която получава човек. От една страна демонизмът се култивира съзнателно, но от друга страна той не е нещо външно, а живее в душата на човека.

Но да се върнем към поетите. Ето как гледа на това да бъде личност поетесата Татяна Георгиева:

Обременен да бъдеш личност,
дори бидейки личен звяр.

Божият образ се проявява в духовната същност, в личността на човека: “Бъдете съвършени, както е съвършен вашият небесен Отец” (Мт 5:48). Но това едва ли е известно, както на горепосочената поетеса, така и на следващия поет. Ето какво е отношението на Атанас Мочуров към библейския език:

И да говорим тихо на език,
какъвто знаем само ние с тебе,
с библейски думи: Дзвиска, матор, цвик,
коластра, ягорида, скребър…

На Борислав Геронтиев – към Светото Причастие и църковните ритуали:

С хляба,
с виното
и със солта
пак се изправям пред тебе.
Днес с невинния цвят на кръвта
прави ли някой молебен?

По обичая,
според реда
и комкам се, и се кръстя.
Но покрай кацата със меда
и аз пооблизвам пръсти.

[…]
И ­ обругаван или нечут ­
дай, боже, стихът ми ръбест
да се окаже поне приют
за зъзнещата ми съвест!

И ако рая за Вътьо Раковски е родният край:

Защото те
през тялото на моя роден край
текат като огромни сини вени и го свързват
с представата единствена за рай,
към който мойте мисли
вечно бързат.

Много по-странно понятие за рая, ада и любовта има Евтим Евтимов в “Отчаяние”:

Туй, което молитва ми бе,
отрицание става на рая.
…….
Зная, ада е в рая роден,
а пък рая е истински в ада?

Последиците от това изкуство откриваме в стих от “Часовници” на Наталия Андреева:

…твоята самотност още истински не е започнала ­
предстои ти дълго плаване в океан от отрицание,
с камъни върху стрелките и олово във сърцето.

Ето как отговаря на някаква анкета Рашко Стойков:

Аз няма да намесвам
ни дявола,
ни бога.
Навярно и без песни
– поне без мойте ­
мога.
И само щом ме хване
за гърлото живота,
като удавник ­ сламка

улавям аз перото.
И пиша нежни песни!
Доколкото ги мога.
…А точно тъй не могат
ни дявола,
ни бога!

А Георги Джагаров се пита и си отговаря:

Да пиша стихове?
Какво, защо да пиша?
За да се мъдря там
сред два-три мъртви фиша?

Възможно е творците ни да са отрицатели на религията и вярата не от злонамереност, а от модно увлечение или от съобразяване с повелите на времето.

Може би такива са били очакванията на Г. Димитров от художествено-творческата интелигенция и той може би наистина е вярвал, че ще бъде създадена “доброкачествена детска и юношеска литература” – (писмо до Съюза на българските писатели в-к “Работническо дело, бр. 202; 15 май 1945).

Ето как критикува той поетите в “Беседа с писателите” (30.09.1946): “Легнал нощно време, събудил се, дошло му нещо на ум, и хоп, на другия ден – стихотворение по вдъхновение. Само ленивите поети разчитат на такова вдъхновение…” А ето как ги напътства: “Като мине кампанията за Велико народно събрание, можете за един-два месеца да отидете на спокойствие и да мислите повече.”

В изкуството се отразява общото състояние на човечеството. Даже нерелигиозното изкуство може да бъде барометър за религиозния живот на човека. В случая то е пълно отрицание на Бог и религия. Липса на респект пред морала, учението и духа на Църквата. Непризнаването на потребността от вяра в Бога като основа на човешкото битие. Липса на преклонение и послушание пред личността на Христос, църковното учение, традиция, християнския морал и към вярата на предците. Това характеризира изкуството от атеистичния период. Вследствие на което, лишено от одухотвореност изкуството умира. Творчеството в своята същност е религиозен опит и корените му са в религията.

Само искреното завръщане на литературата и изкуството към вечния извор на вдъхновение -­ вярата в Бога – ще оправдае смисъла на съществуването им.

“Който вярва в Мене, както казва Писанието, от неговата утроба ще потекат реки от жива вода” (Йоан. 7:38).

Всеки момент от нашия живот преминава под непрестанното действие на Божия промисъл, като това не ни лишава от свобода. Бог не отнема личната свобода на човешката воля. Тя е ненакърнима и неунищожима. Независимо от това дали се противим или подчиняваме на Божията воля, ние сме обгърнати от Божия промисъл, защото Бог не иска смъртта на грешника, а “да се спасят всички хора и да достигнат до познание на истината” (1 Тм. 2:4). И истината ще ни направи свободни.

Изкуството може да диша и живее само ако е свободно. А истината за човешкия живот се открива в тайната на Богочовека Христос и автентичният живот в Христос е възможен единствено в благодатния светотайнствен живот на Църквата.

Цитирани произведения от сборника "Поезия ’82"

Атанас Стоянов, “Южен триптих”, стр. 153
Марин Георгиев, “Козел”, стр. 298.
Усин Керим,” Предизвикан отговор”, стр. 365
Димитър Методиев “Реплика”, стр. 211
Деньо Денев, “Докато червеното желязо от болка посинее”, стр. 45
Татяна Георгиева, “Време”, стр. 437
Атанас Мочуров, “Мълчание и разговор след полунощ”
Борислав Геронтиев, “Молебен”, стр. 167
Вътьо Раковски, “реки”, стр. 188
Евтим Евтимов, “Отчаяние”, стр. 234
Наталия Андреева, “Часовници”, стр. 475
Рашко Стойков, “Анкета”, стр. 349
Георги Джагаров, “Все пак остава нещо”, стр. 194.