Апофатичната философия: умното православие

Книгата на отец Стефан Санджакоски „Апофатична философия“ привлича вниманието в някакъв смисъл задължително. Колкото и странно да изглежда отстрани, монографиите, посветени специално на Псевдо-Дионисий Ареопагит, се броят на пръсти. Изглежда, загадъчният автор на Ареопагитиките възпира с нещо изследователския ентусиазъм, въпреки силния интерес, който предизвиква влиятелният му писмовен корпус вече почти 1500 години. Това „нещо“ безспорно е самият завещан от него текст, неговата сложност, трудната му теоретическа прозирност.

Отец Стефан се справя с това предизвикателство по знаменателен начин. Казвам „знаменателен“, защото православната традиция е изпълнена с иначе благочестиви, но повърхностни прослави на Ареопагита. Случаят с отец Стефан е специален: той прави един колкото стриктно православен, толкова и досконално компетентен прочит, едно от чиито достойнства е пълната липса на сантимент. Изследването има убедително защитен научен характер. В традицията то може да се съизмерва единствено с книгата за Дионисий на Ал. Брилянтов, появила се преди всъщност повече от сто години.

Съдържателно текстът е разделен в три части. Първата се занимава с проблема за датировката, авторството и рецепцията на Ареопагитиките. Втората носи симптоматичното заглавие „Християнин в тогата на неоплатонически философ“. Тема на третата е апофатичната и катафатичната философия. Веднага трябва да заявя, че ако трябва да се търсят неточности и празноти, вниманието следва да се насочи към първата глава и към местата, в които се представя западната рецепция на Дионисий. Авторът видимо не е имал достъп до резултатите от всички литературно-исторически изследвания през последните години, довели до корекции на някои преди неясни и спорни исторически факти или интерпретации. Силата на отец Стефан е в тълкуването на текста и формулирането на изводи от него в една наистина магистрална перспектива. И думата „сила“ си е тъкмо на мястото.

Той, разбира се, познава и споменава прочутия късноантичен спор за съвместимостта или несъвместимостта на философията с християнството, с неговия жизнен стил и с богословието му, продължил се почти през цялото средновековие, а рецидивиращ и до днес. Отговорът, основан солидно върху текстовете на Ареопагита, е еднозначен. Отец Стефан ползва без никакви колебания термина „християнска философия“, експлицитно въведен и отстояван впрочем още от св. Максим Изповедник.

Изследването ясно показва, че привличането на философския стил на изказ и доказване не е случайна приумица или лично решение на Псевдо-Дионисий. Тъкмо напротив, изграждането на християнска богословско-философска програма следва както от вътрешни критерии на самото християнско учение, така и от характеристиките на културата, в която то се осъществява. Дори собствено неоплатоническите фигури получават обаче християнско съдържание и придобиват значимост през призмата на съответния мистически опит. Така се полагат не просто началата на един нов тип философстване, но и на нов тип мислене въобще.

Обратно на широко афишираното мнение, извеждащо някакво осветскостяване на теологията поради въвеждането на философски перспективи и методи в нея, отец Стефан ясно заявява, че по-скоро секуларизирането на самата теология води до дехристиянизирането на новоевропейската философия. Хомогенността на богословско-философската позиция в православната традиция е очевидна за него толкова, колкото и за православните учители от първите петнадесет века на християнската ера.

Изследването извежда с пълна яснота, че тъкмо християнската теза за абсолютната непознаваемост и не-причастност на божествената същност застава в центъра на християнското онтологическо учение и задава основните му методи, между които неслучайно място заемат катафатиката и апофатиката.

Принципната позиция тук е, че става дума за два дискурсивни метода на богопознанието, които нито влизат в противоречие, нито се изключват взаимно, а – тъкмо напротив – предполагат съвместното си действие, макар тя да има „антиномичен“ характер. Предимството се дава на негативния метод, но не по силата на някакъв абсолютен критерий. Във всеки случай апофатичното богопознание не е върхът на човешките възможности за познавателно доближаване до Бога. То е по-възвишено от катафатичното тъкмо затова, защото довежда до божествения мрак, през който пред човека се открива непристъпната божествена светлина, която е самият живот на Бога.

Тази е позицията, през която се изгражда апофатизмът (не апофатиката!) като самостоятелен философски стил, характеризиращ източнохристиянската мисловност през нейния класически период, тоест в културата на т.нар. византинизъм. Апофатизмът, заявява отец Стефан, е философия на екстаза par excellence. Той се отказава от опитите да адаптира тайната на божествената мъдрост към човешкото мислене и се опитва да постигне такава настроеност на ума, която да е в максимална степен адекватна на самата тази мъдрост.

Сред основните му аксиоми е не абстрактното, а личното откровяване на Бога в неговите същностни енергии, което предполага и персоналния ангажимент на философстващия. Тъкмо затова аксиоматичен характер има и привличането на свободата както като „обект“ на философстването, така и като неотменим ингредиент на философстващия субект, вграден в екстатичния характер на човешката екзистенция.

От тази перспектива отец Стефан Санджакоски поставя решително въпроса за преиначаването, а това значи изгубването на философската и богословската идентичност на православната традиция чрез отказа от мисловната програма, завещана от традицията, и безостатъчното обръщане към категориалната система на западното мислене. Зад тази констатация стои ясната заявка за възстановяването и налагането на този „позабравен“ тип философстване в съвременната културна ситуация. През последните години подобна идея витае все по-упорито в интелектуалния свят на Православието. Ценното при отец Стефан е, че той – за разлика от мнозина други – в никакъв смисъл не въвежда тази идея от идеологически, геополитически или други някакви користни мотиви, а изхожда от чисто иманентни философски, богословски и общокултурни критерии. Разбира се, реконструирането или повторното конструиране на такъв философски стил би било достоен принос към съвременната европейска култура. Трябва обаче непременно да се има предвид, че тази работа предполага не отхвърляне, а – тъкмо напротив – продуктивно „снемане“ на цялата философска традиция както на европейския Изток, така и на европейския Запад. Не съм убеден, че тази задача може да бъде решена в близко предстоящото ни бъдеще.

Апофатичната философия на отец Стефан Санджакоски представлява съвестно научно изследване. Това дава на грамотния читател не само правото, но и задължението да чете критично текста, да се съгласява или да не се съгласява с неговите изводи. При всички положения обаче той трябва да се съобразява с добре изградената аргументация на автора. Особено важното в случая е, че както конкретно тълкуваният материал, така и целият патос на книгата са насочени към градежа на едно умно православие, на една освестена православна позиция, която в устрема си за причастяване към Бога не игнорира, а напротив, интегрира разума в пълнотата на неговия позитивен капацитет. Появата на книгата на български език ще бъде съществен принос към книжнината, осветяваща характера на византийската философия и на православната традиция.