Библейското богословие в православен контекст



Проф. д-р Димитър Попмаринов

Библейското богословие като част от православното богословие намира своите основания в единството на Свещ. Писание, което, от своя страна, извирайки, претълкувайки се чрез Свещ. Предание, е израз на единството на Откровението. Многообразието от източници на Свещеното Предание и на Свещеното Писание е обвързано от идейното, мистичното единство на Откровението, изразявано чрез вярата в Бога. Както правилно отбелязва православният библеист Eugen J. Pentiuc, „може да се заключи, че целта на „библейското богословие“ не е просто да предлага връзка между Стария и Новия Завет, но е преди всичко да настоява за полифоничното, неуловимото и образно измерение на Стария Завет, та по такъв начин Църквата да намира нови пътища, разбираемо да тълкува и води до Иисус Христос“1.

Вметка:

Важно е да се отбележи, че при сътворението си човекът е в преки отношения с Бога, в диалог. Човекът не повярвал в думите на Бога, съгрешил и се отдалечил от Него. Разликата със съвременното състояние на отношения между Бога и човека е, че днес човекът вследствие на това отдалечаване не само, че не вярва в думите на Бога, но не вярва и в съществуването на Бога, в края на краищата не вярва и на себе си (особено в епохата на постмодерността). Или ако вярва, това е вяра, която не е пълноценна, защото тя не носи непосредствено знание, а изкривено, дискурсивно знание. То се лута от пълно отрицание в съществуването Му, т.е. атеизъм и агностицизъм, до разтваряне в пантеистически представи и вярвания – свързани преди всичко с източни религиозни учения, или моническия отвлечен монотеизъм на юдаизма и исляма, и породени от тях различни мистични течения като кабала и софизма. Само в Църквата, чрез човечеството на Иисус Христос се реализира истинското Откровение, което, пречупено през духовния опит, се превръща непосредствено в духовно знание: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9).

В тази връзка за православното богословие особено важно е да се очертаят, доколкото е възможно, рамките и границите на библейското богословие – целите, задачите и методологията. Основното, което трябва още веднъж да се подчертае (а то е това, което го отличава от неправославното библейско богословие), е ясната връзка с учението на Църквата, т.е. взаимозависимостта и взаимообусловеността между двете. От друга страна, е необходимо ясно да се разбира инструменталният характер на всяка една богословска дисциплина. Тези дисциплини не са самодостатъчни, нямат окончателна цел сами по себе си, а тяхната цел се корени в общата цел на богословието – на основата на духовния опит във вярата и живота в Църквата да бъдат показани по разумен начин истините на учението, т.е. да се даде умопостижим, разбираем отговор на нашата надежда (1 Петр. 3:15).

Вметка:

Изключително важно е винаги да се има предвид, особено от православното богословие и библеистиката в частност, че възприетата от западната академична традиция методология постоянно ще ги „придърпва“ към себе си. Това състояние на нещата носи рискове от изместване на фокуса, от превръщането на богословието в академична схоластика, отделена от живота на Църквата. Определено може да се каже, че такъв проблем реално се забелязва в православното богословие. По нов начин се възпроизвежда „пленът“ на православното богословие от западното. Въпросът е преди всичко методологически. Той правилно е повдигнат, без да е изчерпан, от проф. С. Агуридис; и все още търси най-напред своето осъзнаване, а след това решаване.

Ако в историческия контекст, в който проф. С. Агуридис поставя въпроса, може да се открие все още елемент на отдалечаване на църковните среди от библеистиката като „протестантско“ занимание, то в съвременното състояние на богословието, особено през XX в., се откроява академично „бягство“ от библеистиката. Това бягство е процес, свързан с търсенето на идентичност на православното богословие, започнал в началото на века. Той е следствие от тогавашното разбиране на определени църковни среди, че критическите методи на съвременната библеистика внасят елемент на несигурност по отношение на Свещеното Писание. Предвид трудните изпитания, на които е подложена вярата в предимно атеистическия православен свят, се набляга повече на систематиката. Получава се разделение между библеистика и систематика, каквото се е случило преди това на Запад и поради което се ражда и библейското богословие там. В резултат на това състояние библеистиката през XX в. търпи силно влияние от западните, преди всичко немските протестантски школи. Този процес вече се осъзнава и преодолява в православната библеистика, нещо, което вече се случва и в България.

Същевременно, в резултат на тези процеси, систематиката също се отдалечава от библеистиката. Свещеното Писание до голяма степен се превръща в извор за доказване (prove texts) на определена теза, на цитатничество, което много често е извън реалния контекст. Разглежда се през отците на Църквата, без да се разбира самото то, за да може съответно ясно да се схване и контекстът на използването му от отците2. Така систематиката се изолира от библеистиката, затваря се в определена самодостатъчност, отказва се от изводите на екзегезата. Тя стъпва върху прочита на Свещеното Писание единствено чрез отците на Църквата, задоволявайки се с обяснението, че Свещеното Писание се разбира само чрез преданието. Така отново се излиза от пълнотата на Откровението. Същото прави и библеистиката, особено когато е повлияна от крайните методи на библейската критика.

Решаването на тези проблеми може да се осъществи единствено и само чрез възстановяването на органическото единство на църковния опит. Православното богословие в своя неподправен вид е пряко следствие и съответно изказ на този опит. И ако той не е постоянно обновяван, надграждан, а само механически повтарян като своеобразна богословска мантра, се превръща ни повече, ни по-малко в академична схоластика. Следователно мостът, връзката, приближаването се осъществява само и единствено в настоящия, истинския евхаристиен живот, в еклезиологичния опит и живот в Църквата3.

Библейското богословие като богословска дисциплина

Богословието като цяло е изказ, отображение на вътрешното съдържание на вярата. Ако е откъснато от вярата, то се превръща в самоцел, в схоластика, в най-лошия случай – в идеология, то създава своя автономия, свой център, който го отдалечава от жизнените сокове на църковния живот и действащия в Църквата Свети Дух. Добър пример в това отношение е древната Църква. Тя синтезира достиженията на двете основни богословски школи – Антиохийската и Александрийската, – и върху техните достижения изгражда своето учение. Самите отци на Църквата са имали различия помежду си по отношение на отделни текстове в Писанието, в разбирането им, но в основните принципи са били единни, защото са изхождали от опита на вярата. „Отците на Църквата са чели Библията богословски, в сърцето на живото предание, с истинския християнски дух“4. Тълкувателят при всички случаи е трябвало да живее живота на Църквата. Той уважавал достиженията на другите. Тълкуването на Свещ. Писание винаги е било обвързвано с историческия, социалния контекст. То не се е извършвало в контекстуален вакуум5. И доколкото библейското богословие в православен контекст е, ако може да се каже така, „широка екзегеза“, „по-свободен коментар“, то винаги е преплетено и съотнесено към въпроси, свързани с учението, с това, което в богословската образователна система наричаме систематика6. Така е било в древната Църква. Там, където откриваме анализ на Свещ. Писание, тълкуване, то винаги е обусловено от учението на Църквата, т.е. от духовни, учителни предпоставки. И обратно, учението на Църквата винаги е стъпвало върху Свещеното Писание, следвайки думите на Спасителя: „Изследвайте Писанията… те са, които свидетелствуват за Мене“ (Иоан 5:39). В този смисъл библейското богословие е един вид саморефлексия, самоанализ на библеистиката като цяло – пазене на „здравия разум“ по отношение на Свещеното Писание.

За протестантите Откровението се свързва само и единствено с Библията. И поради това те центрират своята проблематика в нея. И тъй като според тяхното учение Църквата се ражда в Писанието като авторитетен текст и единствен критерий, sola scriptura, произлязъл във времето и пространството, за тях е разбираемо дисциплината да се нарича Библейско богословие. Според протестантското учение „Библията е основата, на която се гради животът на Църквата“7. Въпреки това на определен етап там се усеща това изкуствено отделяне от учението (особено в крайностите на библейската критика), което впоследствие води до възникналите спорове за предмета на дисциплината, за нейния характер и място, както стана дума по-горе. Въпросът обаче при православните е: тази дисциплина трябва ли да се изчерпва, ограничава само с въпросите на Откровението в Свещеното Писание, или трябва да се разшири и с въпроси на Откровението, разкривани в Свещеното Предание? Тогава изниква и питането за наименованието на дисциплината. Щом не се ограничаваме само с Библията, следователно тогава се излиза от рамките, заложени в наименованието на дисциплината. Явно въпросът е отворен и е свързан с методологията на дисциплината. Там трябва да се търси отговорът.

При съвременното състояние на библейската критика, исторически породена в средите на протестантската библеистика, чрез своята методология тя забравя (по-скоро се отказва от) вертикалното измерение8, духовното, и потъва в многопосочието на хоризонталното. Вертикалното, където Бог се открива на човека и човекът възхожда към Бога, се измества от отношението текст – човек9. Отношението текст – човек може на някаква идейна основа и да отрича историческия детерминизъм като чисто хоризонтално измерение, но то в никакъв случай не е вертикално. Изведени само в рамките на тази плоскост, границите и обектът на дисциплината се свиват извънредно – те придобиват изцяло конфесионални измерения (протестантски), а в случая с крайностите на библейската критика те преминават в секуларни. Историческият детерминизъм на историко-критическия метод отстранява Откровението, извежда историческия процес само в неговата линейна посока. Когато историята се изгубва от перспективата на вечността, историята като Откровение, тогава се губи и перспективата на Откровението като история.

Как стоят нещата при православен прочит на заложените в дисциплината цели и задачи? В светлината на православното богословие дисциплината предполага възможности за разширяване полето на изследване и развитие и в областта на Свещеното Предание. Аргументите за такова развитие могат да бъдат най-малко два. От една страна, самото Свещено Писание е записано Свещено Предание и носи със себе истини, които не са записани (Иоан 21:25), а от друга, Свещеното Предание не противоречи на Свещеното Писание, защото и в двете се съдържа едно и също неотменно Откровение, постоянно потвърждавано чрез духовния опит на Църквата от действащия в нея Свети Дух. Така полето на изследване на библейското богословие, разположено в полето на православното богословие, придобива ново измерение. То разширява своите граници и обхваща цялата възможна историческа област на Откровението, смисъла и съдържанието на Свещеното Писание и Свещеното Предание, т.е. неизменното в изменяемото. Откровението като съдържание, като отображение на истината, със своето вътрешно присъствие в Писанието и Преданието може да бъде тълкувано, изяснявано, предавано чрез език, текст, но самото то е дадено веднъж и завинаги в пълнота чрез Иисус Христос. Особено важно е да се отбележи също нуждата от анализ, от критическо отношение към Преданието, което включва многообразие от извори. Тук се включват както неканоничната и апокрифната литература, наследието на отците на Църквата, така и различни други религиозно-културни практики10.

Следователно, ако се говори за библейско богословие, то в православен контекст трябва да се има предвид именно този по-широк аспект на предмета на дисциплината и по-различната методология. Разбираемо е, че в много отношения тя ще се доближава, а понякога и съвпада с инославната, но в основата си тя трябва да произтича от православното учение. На първо място, трябва неотменно да лежи предпоставката, условието, че Свещеното Писание съдържа в себе си Божието откровение и поради това то е боговдъхновено, на второ място – че Откровението не се изчерпва със Свещеното Писание, а че то е разпознавано в Свещеното Предание, в преданието на Църквата; на трето място – духовният прочит на Свещ. Писание става през отците на Църквата, т.е. на Преданието; на четвърто място, приема се съвременният духовен опит на православната светост, на вярващите, и накрая идват съвременните библейски изследвания, критичен анализ на текста и на методите, анализ на научните постижения от всички области на науката, които се отнасят до библейското богословие.

Вметка:

За православното съзнание средоточието, центърът на Свещ. Писание може да се открие само и единствено чрез вярата, но просветената, образованата вяра. Библейското богословие не трябва да се изчерпва само с отношенията текст – Откровение, но и Откровение – текст. Основополагаща трябва да е идеята, че текстът е рожба на Откровението, а не обратното, т.е. наличието на откровение трябва да се докаже, за да се повярва. Тази първенстуваща идея, този методологически принцип е точно обратен на постулатите на библейската критика и в частност на преобладаващата протестантска методология в библейското богословие. За православното съзнание постулатът е, че истината на вярата е по-всеобхватна от истините на разума. Вярата е преди разума, защото разумът не може да докаже себе си, а вярва в себе си. Вярата реализира себе си в Откровението, т.е. ключът за разбиране на Свещ. Писание е живата истина, която се съдържа в него. За православното съзнание пълнотата на Откровението е сам Иисус Христос. Откровението не е обусловено от нашата зависимост от текста; от деленето му на Стар и Нов Завет. В него центърът е един – както за Стария, така и за Новия Завет – Иисус Христос. Тоест средоточието, центърът на Стария Завет не се намира в него самия, а в Новия. Това е Иисус Христос, за което сам Той свидетелства: „Трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите“ (Лука 24:44), т.е. в трите дяла на еврейската библия (ТаНаХ). В целия Стар Завет се свидетелства за Него, но средоточието е Той, разкрит в Новия. Това е и проблемът на протестантската старозаветна библеистика – тя търси центъра, фокуса там, където той не се намира. Макар и в два завета, Свещеното Писание е едно единно цяло, защото Откровението е едно цяло и в двата. То е разкрито в историята според историческия момент: в Стария Завет като очакване, в Новия – като изпълнение. Както правилно отбелязва проф. John Behr, стъпвайки върху св. Ириней Лионски: „Христос е скрит в Писанието, в пророците и в предобразите, в думите и събитията при патриарсите и пророците, които предобразяват какво трябва да се случи във и чрез Христос при Неговото явяване като Човек… Новият Завет е рекапитулация на Стария; сам по себе си той не е ново откровение, но е епитом, който изяснява това, което преди е било скрито“11. Същевременно вярата, от своя страна, като израз на Откровението, което рационалният подход на библейската критика пренебрегва и не забелязва в Свещ. Писание, се „овеществява“, „обективира“ единствено и само в Църквата. Липсата на еклезиологически подход към Свещеното Писание, какъвто е случаят с протестантизма и породената от него библейска критика, а оттам и към предмета на библейското богословие, поставя последното в безизходица. Това е проблемът, в който се намира библейската критика, протестантската библеистика и библейското богословие в частност. Днес този проблем се осъзнава и това кара протестантски библеисти да признават: „Да се ограничи библейското богословие до историческо описание означава да се изостави опитът да се чете Библията като нормативна за Църквата книга, да се отрече идеята за божествено вдъхновение и божествено авторство; да се чете Библията като слово Божие“12. Решението на този въпрос при тях днес се търси във всички посоки и тук със свой принос може да се окаже православната библеистика.

Библейско богословие. Академични есета от проф. д-р Димитър Попмаринов, Омофор 2018

Бележки

1 Pentiuc E. J. Between Hebrew Bible and the Old Testament. Synchronic and Diachronic Modes of Interpretation. SVTQ, 2006, v. 50, № 4, p. 384.

2 Друг е въпросът как се разбират и отците на Църквата. По същия начин техни текстове се използват за доказване на една или друга теза, като са изведени от контекста, по времето на който са се появили. Често изразът „така казват отците“ служи като оправдание на всяка теза. Непременно трябва да се внимава, особено от академичното богословие, когато се ползват техни позовавания на Свещеното Писание. Изниква въпросът: кой текст на Свещ. Писание те цитират; за превод или оригинал става дума, от каква рецензия и пр.?

3 Тук разбиран в широк смисъл, а не само в контекста на евхаристийното богословие, т.е. в контекста на цялостния живот в Църквата като ортотеория и ортопраксия.

4 Pentiuc, E. J. Op. cit., p. 388.

5 Christopher, H. A. Reading Scripture with the Church Fathers, Inter Varsity Press, Downers Grove, Illinois, 1998, p. 133.

6 Това особено ясно се забелязва при протестантизма, както бе отбелязано по-преди. Отделянето от единството на Откровението чрез отхвърлянето на Свещеното Предание и приемането като единствен авторитет само на Свещеното Писание, води до отдалечаване от практическия опит на вярата. Интелектуализирането, рационализмът в подхода към Свещеното Писание като следствие е отдалечаване и от Църквата. Ясно се чувства нуждата от възстановяване на предишната връзка и отношения. Целта на библейското богословие в православен контекст до голяма степен е да изясни, че такова разделение не съществува. Между библеистиката и систематиката, две области на богословието, съществува допълване и преливане, но не обезличаване.

7 Ролоф, Ю. Авторитет церкви и интепретация Библии. Протестантская точка зрения. В: сб. Библия в …, с. 81.

8 Като го приема за чисто субективно преживяване, нещо, което засяга само отделния човек; тук се губи еклезиологичният момент, който съществува в Православната църква и който уравновесява вертикалните и хоризонталнтие измерения (срв. 1 Иоан 4:20).

9 В конкретния случай с „вертикално измерение“ се имат предвид не абстрактни разсъждения за духовната страна на Свещеното Писание и Откровението, а за реалния живот в Откровението чрез Църквата. Липсата на такъв реален живот е липса на опит в благодатта, непосредствено преживяване на Откровението, дадено в Свещеното Писание.

10 Вж. Попмаринов, Д. Неканоничните библейски книги и Откровението. В: сб. Библията в България, 2007, с. 109, кол. 1-2.

11 Behr, J. Scripture, the Gospel, and Orthodoxy. SVTQ, 1999, № 42, рр. 242, 243.

12 Vanhoozer, K. J. Op. cit., p. 63, col. 2.

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...