Библейското богословие в православен контекст

Проф. д-р Димитър Попмаринов

Библейското богословие като част от православното богословие намира своите основания в единството на Свещ. Писание, което, от своя страна, извирайки, претълкувайки се чрез Свещ. Предание, е израз на единството на Откровението. Многообразието от източници на Свещеното Предание и на Свещеното Писание е обвързано от идейното, мистичното единство на Откровението, изразявано чрез вярата в Бога. Както правилно отбелязва православният библеист Eugen J. Pentiuc, „може да се заключи, че целта на „библейското богословие“ не е просто да предлага връзка между Стария и Новия Завет, но е преди всичко да настоява за полифоничното, неуловимото и образно измерение на Стария Завет, та по такъв начин Църквата да намира нови пътища, разбираемо да тълкува и води до Иисус Христос“¹.

Вметка:

Важно е да се отбележи, че при сътворението си човекът е в преки отношения с Бога, в диалог. Човекът не повярвал в думите на Бога, съгрешил и се отдалечил от Него. Разликата със съвременното състояние на отношения между Бога и човека е, че днес човекът вследствие на това отдалечаване не само, че не вярва в думите на Бога, но не вярва и в съществуването на Бога, в края на краищата не вярва и на себе си (особено в епохата на постмодерността). Или ако вярва, това е вяра, която не е пълноценна, защото тя не носи непосредствено знание, а изкривено, дискурсивно знание. То се лута от пълно отрицание в съществуването Му, т.е. атеизъм и агностицизъм, до разтваряне в пантеистически представи и вярвания – свързани преди всичко с източни религиозни учения, или моническия отвлечен монотеизъм на юдаизма и исляма, и породени от тях различни мистични течения като кабала и софизма. Само в Църквата, чрез човечеството на Иисус Христос се реализира истинското Откровение, което, пречупено през духовния опит, се превръща непосредствено в духовно знание: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9).

В тази връзка за православното богословие особено важно е да се очертаят, доколкото е възможно, рамките и границите на библейското богословие – целите, задачите и методологията. Основното, което трябва още веднъж да се подчертае (а то е това, което го отличава от неправославното библейско богословие), е ясната връзка с учението на Църквата, т.е. взаимозависимостта и взаимообусловеността между двете. От друга страна, е необходимо ясно да се разбира инструменталният характер на всяка една богословска дисциплина. Тези дисциплини не са самодостатъчни, нямат окончателна цел сами по себе си, а тяхната цел се корени в общата цел на богословието – на основата на духовния опит във вярата и живота в Църквата да бъдат показани по разумен начин истините на учението, т.е. да се даде умопостижим, разбираем отговор на нашата надежда (1 Петр. 3:15).

Вметка:

Изключително важно е винаги да се има предвид, особено от православното богословие и библеистиката в частност, че възприетата от западната академична традиция методология постоянно ще ги „придърпва“ към себе си. Това състояние на нещата носи рискове от изместване на фокуса, от превръщането на богословието в академична схоластика, отделена от живота на Църквата. Определено може да се каже, че такъв проблем реално се забелязва в православното богословие. По нов начин се възпроизвежда „пленът“ на православното богословие от западното. Въпросът е преди всичко методологически. Той правилно е повдигнат, без да е изчерпан, от проф. С. Агуридис; и все още търси най-напред своето осъзнаване, а след това решаване.

Ако в историческия контекст, в който проф. С. Агуридис поставя въпроса, може да се открие все още елемент на отдалечаване на църковните среди от библеистиката като „протестантско“ занимание, то в съвременното състояние на богословието, особено през XX в., се откроява академично „бягство“ от библеистиката. Това бягство е процес, свързан с търсенето на идентичност на православното богословие, започнал в началото на века. Той е следствие от тогавашното разбиране на определени църковни среди, че критическите методи на съвременната библеистика внасят елемент на несигурност по отношение на Свещеното Писание. Предвид трудните изпитания, на които е подложена вярата в предимно атеистическия православен свят, се набляга повече на систематиката. Получава се разделение между библеистика и систематика, каквото се е случило преди това на Запад и поради което се ражда и библейското богословие там. В резултат на това състояние библеистиката през XX в. търпи силно влияние от западните, преди всичко немските протестантски школи. Този процес вече се осъзнава и преодолява в православната библеистика, нещо, което вече се случва и в България.

Същевременно, в резултат на тези процеси, систематиката също се отдалечава от библеистиката. Свещеното Писание до голяма степен се превръща в извор за доказване (prove texts) на определена теза, на цитатничество, което много често е извън реалния контекст. Разглежда се през отците на Църквата, без да се разбира самото то, за да може съответно ясно да се схване и контекстът на използването му от отците². Така систематиката се изолира от библеистиката, затваря се в определена самодостатъчност, отказва се от изводите на екзегезата. Тя стъпва върху прочита на Свещеното Писание единствено чрез отците на Църквата, задоволявайки се с обяснението, че Свещеното Писание се разбира само чрез преданието. Така отново се излиза от пълнотата на Откровението. Същото прави и библеистиката, особено когато е повлияна от крайните методи на библейската критика.

Решаването на тези проблеми може да се осъществи единствено и само чрез възстановяването на органическото единство на църковния опит. Православното богословие в своя неподправен вид е пряко следствие и съответно изказ на този опит. И ако той не е постоянно обновяван, надграждан, а само механически повтарян като своеобразна богословска мантра, се превръща ни повече, ни по-малко в академична схоластика. Следователно мостът, връзката, приближаването се осъществява само и единствено в настоящия, истинския евхаристиен живот, в еклезиологичния опит и живот в Църквата³.

Библейското богословие като богословска дисциплина

Богословието като цяло е изказ, отображение на вътрешното съдържание на вярата. Ако е откъснато от вярата, то се превръща в самоцел, в схоластика, в най-лошия случай – в идеология, то създава своя автономия, свой център, който го отдалечава от жизнените сокове на църковния живот и действащия в Църквата Свети Дух. Добър пример в това отношение е древната Църква. Тя синтезира достиженията на двете основни богословски школи – Антиохийската и Александрийската, – и върху техните достижения изгражда своето учение. Самите отци на Църквата са имали различия помежду си по отношение на отделни текстове в Писанието, в разбирането им, но в основните принципи са били единни, защото са изхождали от опита на вярата. „Отците на Църквата са чели Библията богословски, в сърцето на живото предание, с истинския християнски дух“⁴. Тълкувателят при всички случаи е трябвало да живее живота на Църквата. Той уважавал достиженията на другите. Тълкуването на Свещ. Писание винаги е било обвързвано с историческия, социалния контекст. То не се е извършвало в контекстуален вакуум⁵. И доколкото библейското богословие в православен контекст е, ако може да се каже така, „широка екзегеза“, „по-свободен коментар“, то винаги е преплетено и съотнесено към въпроси, свързани с учението, с това, което в богословската образователна система наричаме систематика⁶. Така е било в древната Църква. Там, където откриваме анализ на Свещ. Писание, тълкуване, то винаги е обусловено от учението на Църквата, т.е. от духовни, учителни предпоставки. И обратно, учението на Църквата винаги е стъпвало върху Свещеното Писание, следвайки думите на Спасителя: „Изследвайте Писанията… те са, които свидетелствуват за Мене“ (Иоан 5:39). В този смисъл библейското богословие е един вид саморефлексия, самоанализ на библеистиката като цяло – пазене на „здравия разум“ по отношение на Свещеното Писание.

За протестантите Откровението се свързва само и единствено с Библията. И поради това те центрират своята проблематика в нея. И тъй като според тяхното учение Църквата се ражда в Писанието като авторитетен текст и единствен критерий, sola scriptura, произлязъл във времето и пространството, за тях е разбираемо дисциплината да се нарича Библейско богословие. Според протестантското учение „Библията е основата, на която се гради животът на Църквата“⁷. Въпреки това на определен етап там се усеща това изкуствено отделяне от учението (особено в крайностите на библейската критика), което впоследствие води до възникналите спорове за предмета на дисциплината, за нейния характер и място, както стана дума по-горе. Въпросът обаче при православните е: тази дисциплина трябва ли да се изчерпва, ограничава само с въпросите на Откровението в Свещеното Писание, или трябва да се разшири и с въпроси на Откровението, разкривани в Свещеното Предание? Тогава изниква и питането за наименованието на дисциплината. Щом не се ограничаваме само с Библията, следователно тогава се излиза от рамките, заложени в наименованието на дисциплината. Явно въпросът е отворен и е свързан с методологията на дисциплината. Там трябва да се търси отговорът.

При съвременното състояние на библейската критика, исторически породена в средите на протестантската библеистика, чрез своята методология тя забравя (по-скоро се отказва от) вертикалното измерение⁸, духовното, и потъва в многопосочието на хоризонталното. Вертикалното, където Бог се открива на човека и човекът възхожда към Бога, се измества от отношението текст – човек⁹. Отношението текст – човек може на някаква идейна основа и да отрича историческия детерминизъм като чисто хоризонтално измерение, но то в никакъв случай не е вертикално. Изведени само в рамките на тази плоскост, границите и обектът на дисциплината се свиват извънредно – те придобиват изцяло конфесионални измерения (протестантски), а в случая с крайностите на библейската критика те преминават в секуларни. Историческият детерминизъм на историко-критическия метод отстранява Откровението, извежда историческия процес само в неговата линейна посока. Когато историята се изгубва от перспективата на вечността, историята като Откровение, тогава се губи и перспективата на Откровението като история.

Как стоят нещата при православен прочит на заложените в дисциплината цели и задачи? В светлината на православното богословие дисциплината предполага възможности за разширяване полето на изследване и развитие и в областта на Свещеното Предание. Аргументите за такова развитие могат да бъдат най-малко два. От една страна, самото Свещено Писание е записано Свещено Предание и носи със себе истини, които не са записани (Иоан 21:25), а от друга, Свещеното Предание не противоречи на Свещеното Писание, защото и в двете се съдържа едно и също неотменно Откровение, постоянно потвърждавано чрез духовния опит на Църквата от действащия в нея Свети Дух. Така полето на изследване на библейското богословие, разположено в полето на православното богословие, придобива ново измерение. То разширява своите граници и обхваща цялата възможна историческа област на Откровението, смисъла и съдържанието на Свещеното Писание и Свещеното Предание, т.е. неизменното в изменяемото. Откровението като съдържание, като отображение на истината, със своето вътрешно присъствие в Писанието и Преданието може да бъде тълкувано, изяснявано, предавано чрез език, текст, но самото то е дадено веднъж и завинаги в пълнота чрез Иисус Христос. Особено важно е да се отбележи също нуждата от анализ, от критическо отношение към Преданието, което включва многообразие от извори. Тук се включват както неканоничната и апокрифната литература, наследието на отците на Църквата, така и различни други религиозно-културни практики¹⁰.

Следователно, ако се говори за библейско богословие, то в православен контекст трябва да се има предвид именно този по-широк аспект на предмета на дисциплината и по-различната методология. Разбираемо е, че в много отношения тя ще се доближава, а понякога и съвпада с инославната, но в основата си тя трябва да произтича от православното учение. На първо място, трябва неотменно да лежи предпоставката, условието, че Свещеното Писание съдържа в себе си Божието откровение и поради това то е боговдъхновено, на второ място – че Откровението не се изчерпва със Свещеното Писание, а че то е разпознавано в Свещеното Предание, в преданието на Църквата; на трето място – духовният прочит на Свещ. Писание става през отците на Църквата, т.е. на Преданието; на четвърто място, приема се съвременният духовен опит на православната светост, на вярващите, и накрая идват съвременните библейски изследвания, критичен анализ на текста и на методите, анализ на научните постижения от всички области на науката, които се отнасят до библейското богословие.

Вметка:

За православното съзнание средоточието, центърът на Свещ. Писание може да се открие само и единствено чрез вярата, но просветената, образованата вяра. Библейското богословие не трябва да се изчерпва само с отношенията текст – Откровение, но и Откровение – текст. Основополагаща трябва да е идеята, че текстът е рожба на Откровението, а не обратното, т.е. наличието на откровение трябва да се докаже, за да се повярва. Тази първенстуваща идея, този методологически принцип е точно обратен на постулатите на библейската критика и в частност на преобладаващата протестантска методология в библейското богословие. За православното съзнание постулатът е, че истината на вярата е по-всеобхватна от истините на разума. Вярата е преди разума, защото разумът не може да докаже себе си, а вярва в себе си. Вярата реализира себе си в Откровението, т.е. ключът за разбиране на Свещ. Писание е живата истина, която се съдържа в него. За православното съзнание пълнотата на Откровението е сам Иисус Христос. Откровението не е обусловено от нашата зависимост от текста; от деленето му на Стар и Нов Завет. В него центърът е един – както за Стария, така и за Новия Завет – Иисус Христос. Тоест средоточието, центърът на Стария Завет не се намира в него самия, а в Новия. Това е Иисус Христос, за което сам Той свидетелства: „Трябва да се изпълни всичко, писано за Мене в Закона Моисеев и у пророците и в псалмите“ (Лука 24:44), т.е. в трите дяла на еврейската библия (ТаНаХ). В целия Стар Завет се свидетелства за Него, но средоточието е Той, разкрит в Новия. Това е и проблемът на протестантската старозаветна библеистика – тя търси центъра, фокуса там, където той не се намира. Макар и в два завета, Свещеното Писание е едно единно цяло, защото Откровението е едно цяло и в двата. То е разкрито в историята според историческия момент: в Стария Завет като очакване, в Новия – като изпълнение. Както правилно отбелязва проф. John Behr, стъпвайки върху св. Ириней Лионски: „Христос е скрит в Писанието, в пророците и в предобразите, в думите и събитията при патриарсите и пророците, които предобразяват какво трябва да се случи във и чрез Христос при Неговото явяване като Човек… Новият Завет е рекапитулация на Стария; сам по себе си той не е ново откровение, но е епитом, който изяснява това, което преди е било скрито“¹¹. Същевременно вярата, от своя страна, като израз на Откровението, което рационалният подход на библейската критика пренебрегва и не забелязва в Свещ. Писание, се „овеществява“, „обективира“ единствено и само в Църквата. Липсата на еклезиологически подход към Свещеното Писание, какъвто е случаят с протестантизма и породената от него библейска критика, а оттам и към предмета на библейското богословие, поставя последното в безизходица. Това е проблемът, в който се намира библейската критика, протестантската библеистика и библейското богословие в частност. Днес този проблем се осъзнава и това кара протестантски библеисти да признават: „Да се ограничи библейското богословие до историческо описание означава да се изостави опитът да се чете Библията като нормативна за Църквата книга, да се отрече идеята за божествено вдъхновение и божествено авторство; да се чете Библията като слово Божие“¹². Решението на този въпрос при тях днес се търси във всички посоки и тук със свой принос може да се окаже православната библеистика.

Библейско богословие. Академични есета от проф. д-р Димитър Попмаринов, Омофор 2018

Бележки