Политиката и достойнството на медиите
"От всичко що е за пазене, най-много пази сърцето си…" (Пр 4:23)
.
Подобни образци заливат периодичния печат (за съжаление напоследък не само него); далеч по-нискокачествени новинарски и публицистични материали запълват огромна част от информационното пространство на българина. Защо се занимаваме с този конкретен доста безличен продукт на журналистическа безпомощност (настроението се засилва от илюстративния снимков материал – запазени авторски права – с „находчивия” коментар: ”Максим не смее да свали партриаршеското було и патрахил (*1) (!) – за да не лъснат пагоните му”)?
Без какъвто и да е етичен свян този дребничък, злобен материал спекулира на тема човешка кончина. Оправданието на авторите вероятно е предчувствието за обществената полза от въпросното събитие – мнение, което освен от авторите се споделя и от известна група политиканстващи духовници и техни последователи.
И най-вулгарният прагматизъм, и най-грубото политическо интересчийство обикновено търсят морални и културни паравани, за да си осигурят обществена подкрепа или най-малкото – да останат социално приемливи. Уви, в България дори тези елементарни правила на политическата куртоазия се оказват забравени. Подобни на цитираното „мнения”, изказани свободно в пресата или заявени от съответната гражданска трибуна, в който и да е самопровъзгласил се кръг на обществени радетели, оставят по-сериозно и тягостно впечатление от обикновения цинизъм или глупост, присъщи на политическия език. Пропускаме сантименталните, както ще се окачествят без съмнение, аргументи в полза на респекта към човешката личност, на безусловното зачитане на живота като ценност от най-висш порядък – нагласа, която е част от логиката на всяка форма на социализация. Опитваме се да видим зад популярните лозунги физиономията на една обществена кауза, която си позволява подобен език. Налага се да отидем по-далече: да съзрем физиономията на една политическа кауза, представяща себе си за църковна. Синьото правителство – синия синод: една отдавна възприета терминологична конструкция.
За малцина е тайна, че новият политически елит има ясно осъзнати икономически потребности. Такива потребности има той и в духовната област, където целите се свеждат не толкова до постигане на духовно усъвършенстване, колкото до установяване на сравнително надежден контрол върху съзнанието на „подвластните”. Такава задача си поставя всяка власт. Не е трудно да си припомним методите, с които си служеше комунистическото управление по отношение на Църквата. Вниманието на политиците към Църквата не е случайно. То е обусловено от факта, че Православната Църква по своя човешки потенциал представлява най-голямата обществена организация в България. В този смисъл установяването на политически контрол върху нейното управление е предимство за всеки управляващ, тъй като представлява почти сигурен ключ към мисленето и следователно – към гражданската позиция на огромна част от нейните членове. Освен като психологически инструмент Църквата е интересна за политиците като потенциален и реален собственик на множество привлекателни имоти. Така че „удобният” синод е удобен начин да се управляват и стопанисват тези имоти за частна сметка. Но тази стара игра при условията на демокрация трябва да се играе по-внимателно. Най-малкото – за да не се подразнят чуждите наблюдатели, които следят за хода на демократичните процеси в България и в зависимост от него отвързват или завързват кесиите си.
Целта е да се разбие институционално Църквата; да се разстроят окончателно и без това разстроените механизми на самоуправление, за да се доведе ръководството й до безпомощно състояние, когато най-естественият и социалноприемлив ход ще бъде политиците (както мнозина се надяват – президентът) да решат църковната криза. Да вземат политически мерки, загрижени за благото на Църквата, което „лошите” владици и патриархът застрашават, и да потърсят средства (може би дори нормативни) за да се разпоредят с въпроса. С други думи – да създадат условия за победа на „здравите” сили. „Сините” духовни водачи спекулират с наболели обществени чувства, породени от църковната криза много преди появата на разкола. Не без основание се сочат налични проблеми в клира, износени отношения, неразрешими, както изглежда, конфликти. Съзнателно се избягва анализът на перспективите и прогнозите за ефективност от алтернативни решения. Тези решения се предлагат като самопонятни от една страна и неизбежни от друга, тъй като се лансират без конкуренция. Тече порой от нападки и системно изброяване на недостатъците на Светия синод и Негово Светейшество патриарх Максим, наричан в синята и жълтата преса просто „Максим”, докато папата благоговейно се упоменава като „Светият отец”. Тези вестникарски похвати дразнят дори само защото са неграмотни. Без съмнение католиците се отнасят към авторитета на българския патриарх далеч по-сериозно от нашенските „демократи”. Показателен в това отношение е гафът, който претърпя „хитрата” ни дипломация, когато се опита да покани папата като държавен глава на Ватикана. Замисълът очевидно целеше да игнорира позицията на Православната Църква и патриарха по този въпрос, както и да бъдат засвидетелствани на папата добрите чувства на управляващите към Католическата църква (с други думи – към Запада, Европа…) Политиците се оказаха в доста конфузно положение. Отказът на папата да участва в подобна авантюра, придружен от учтивото напомняне, че той е преди всичко глава на Римокатолическата църква, беше своеобразен урок по обноски и политическа етика.
В кампанията не остава време да се посочи някое от предимствата на „алтернативния” синод и неговия лидер. Точно знаем какви са нещата, които висшият църковен клир не е свършил през тези години или ги е свършил зле, но не успяваме да се осведомим за нещата, които новопроявените „ръководители” на Църквата са направили, биха могли да направят и ще направят по-добре. Честото припомняне за напредването на възрастта на патриарх Максим кой знае защо отминава факта, че дядо Пимен попада в същата възрастова група. Медийната кампания по тази тема прилича на махленско натякване и общественото мнение постепенно се възпитава да реагира по същия дребнав и повърхностен начин. То постепенно се оказва готово да приеме рецепти като тази, че оздравяването на Църквата ще дойде със смъртта на патриарха. Оттук до формулата: „има човек – има проблем, няма човек – няма проблем” крачката е направена наполовина.
Тази реплика не си поставя за задача да анализира църковната криза. Тя е спонтанна реакция срещу доведената до морален произвол спекулация с общественото настроение към Църквата. Освен че поражда рефлекс на чисто културно противопоставяне, тази спекулация е опасна в нравствен и духовен смисъл. Това е реакция срещу интригантството и цинизма, които се превръщат в норма на политическия живот и оттам – на обществено поведение. Всеизвестен факт е, че политическата игра не е начин за възпитаване в добродетели, но когато участниците в нея прехвърлят мярката в избора на средства и територии, обществото е длъжно да реагира навреме. И това трябва да бъде реакция на непоносимост и непримиримост. „Трябва” тук е императив на една вътрешна жизнена потребност от здрав социален климат. Загубването на баланса, загърбването на критериите за допустимо поведение и заличаването на границата между добро и зло никога не остават само на територията на политическата лексика. Тази деформация рано или късно се пренася върху общественото тяло.
Да бъдем етични, да бъдем мотивирани към толерантност, да бъдем почтени, да бъдем в крайна сметка отговорни – това са призиви, които отдавна звучат клиширано – както в медиите, така и в живата реч. Нещо повече – често те се пишат с едната ръка, докато с другата се изписва заглавие като това: „Отче чете морал на проститутки” (вестник „Труд”).
Свикнахме с тези неща. Както свикнахме с лошата храна, мръсната вода, занемарения бит. Посланията, които получаваме от вестници, телевизия, кино и пр. постепенно трябва да ни накарат да повярваме, че животът е само една свада, в която всички сме въвлечени. С помощта на медиите силите, които диктуват обществения тон на взаимоотношения, се опитват да ни възпитат в лошите маниери освен на политическо, и на духовно простолюдие. И все пак си мисля, че ако забравим напълно за нуждата да бъдем човеци в едно хуманно общество, катастрофата е неизбежна. Интуициите за това са достатъчно силни и без претенциозни исторически аналогии. Сериозните проблеми започват от кризата в мисленето и е невъзможно да се решат с външни средства. Дори само в перспективата на една личност.
Ще ми се отново да напомня: става дума за Църквата.
Бележки:
* Вероятно става дума за епитрахил – от гр. околовратник; вид богослужебна одежда, която епископите и свещениците употребяват при всяко богослужение… – вж. Кратка богословска енциклопедия, проф. Тотьо Коев, доц. Димитър Киров, Издателство БУЛВЕСТ 2000, 1993 г. – бел. авт.
