Молитвата като дихание
Когато Христос бил в света, освен благодеянията, които вършил за хората, изцеленията и различните чудеса, Той се отдалечавал от тях и пребивавал в пустинни места за дълго време, дни и часове, показвайки, че освен всички други дела, които хората ежедневно е нужно да вършат в живота си, трябва да пребивават в молитва.
Христос нямал нужда да се моли, тъй като Той е Бог, ние сме тези, които отправяме молитви към Него. Като Човек обаче Той искал да изпълни Своя дълг на земята. Всяко нещо, което Той правил, Го правил, за да ни даде пример. Затова виждаме, че Той върши много неща без да има нужда от тях, едно от които е молитвата.
Виждате, че преди да започне Своята дейност в света, Христос бил незабележим, а след Кръщението отишъл в пустинята за 40 дена, през които постел, молил се и се изправил лице в лице със специалната, бихме казали, орда и енергия на дявола. Молитвата е определен начин на живот, в който всъщност ние се противопоставяме и спорим с никой друг, освен с дявола, нашия враг. Молитвата е оръжие, с което човек побеждава мрачните духове и освобождава пътя, за да може Бог да влезе в него и едновременно с това той да влезе в досег с Бога. Затова и дяволът не се бори толкова яростно срещу никоя друга дейност на човека, както прави това срещу молитвата. Когато дяволът открие някой молещ се човек, той му устройва такава война с цел да успее – ако е възможно – да неутрализира цялата му сила.
Как Писанието ни учи да се молим? Църквата е посветила голяма част от живота си на молитвата. Естествено вие сте в света и се докосвате до богослужебните текстове един или два-три пъти в седмицата и то за няколко часа. Ние обаче, които сме в манастирите, знаем колко голямо богатство ни е оставил опитът на Църквата, на отците, на светиите, какъв ценен молитвен и богослужебен дар! Богатство за цялото денонощие, от сутринта, когато се събуждаме, до следващата сутрин. Затова един манастир в Константинопол бил наречен Манастирът на незаспиващите, защото в него се молели на всеки осем часа, прилагайки на дело призива на св. ап. Павел: „Непрестанно се молете“. Това означава постоянно да възнасяме ума и сърцето си към Бога и, ако е възможно, дори когато спим сърцето ни да бъде отворено за Него. На Света Гора имало един монах, който толкова много бил привикнал към молитвата, че дори когато спял, ръката му отброявала с броеницата, а устните му прошепвали думите: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме!“, по примера на библейските слова: „Аз спя, но сърцето ми е будно“.
Следователно, молитвата е много необходима, а тези, които не се молят, със сигурност не могат да разберат нуждата от нея. Молитвата е толкова необходима, казва св. Григорий Богослов, колкото нашето дихание. Трябва да се сещаме за Бога по-често отколкото дишаме. Затова много отци настройват молитвата с ритъма на сърцето. С всеки удар на сърцето се изрича молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“. Така човек придобива органична връзка с Бога, колкото е органично и неговото дишане и хранене.
И така, молитвата е насъщно необходима и нека никой да не мисли, че тя е за малките деца, за дядовците и бабите, които приближават края на живота си и отчаяно искат да се обърнат към Бога. Тя е необходима, защото воюва с дявола. Знаете, че изкусителят, както го наричаме, всеки ден е буден, той не спи. Сутрин и вечер, нощ и ден, той бди. И човекът, който бива изкушаван от дявола, трябва винаги да бъде готов да преодолее изкушението. Обикновено едно от оръжията, които използва, е молитвата. Дяволът се страхува от три неща в живота на човека – св. Кръщение, св. Причастие и молитвата.
Ако човекът не е брониран с молитва, дяволът би бил господар на неговите сърце и ум, на цяло му същество, както виждаме при хора, които нямат връзка с молитвата. Дяволът придобива власт над човека, което може да достигне до демонизиране в зависимост доколко Бог ще допусне това, за да бъде наказан възпитателно този, който отстъпва от Него; дяволът ще действа в човека до такава степен, че да обсеби човешката воля и свобода.
Ето защо на първо място оръжието на молитвата е необходимо, за да можем да преодолеем дявола. Второ, то е необходимо, за да ни напомня за нашия произход. Ние не сме се създали сами. Не сме се самонасадили някога, без промисъл от страна на Твореца. Ние имаме пряка връзка с Бога, а Той винаги е бил Същият, какъвто е в този момент. Бог е вечен и затова Той живее със Самата Си природа, със Самото Си битие. Ние живеем, бидейки причастни на Бога и във връзка с Него. От мига, в който се появи някоя сила, която пресича тази връзка, човекът престава да живее, макар и да изглежда, че живее, защото неговите жизненоважни органи – най-вече умът и сърцето – които са отстъпили от Бога, престават да действат и да туптят в съгласие с Божията воля. Затова много пъти те функционират погрешно… с много увреждания, не просто физически – на тялото, но и психични, на душата, както и ментални, тоест на ума и помислите. Лесно е човек да се разболее, ако се отдалечи от извора на живота. Надеждно средство, което ни държи във връзка с този извор, е именно молитвата. Тя държи непоклатим ума ни, защото той е толкова уязвим и изменчив, че може да се увлече от най-малкото нещо. И така, молитвата го кара да бъде устойчив, да помни Бога и Бог да действа в него. Затова молитвата е необходима за нас: не само защото дяволът води битка с нас и ние трябва да воюваме с него, но и защото трябва да влезем в непосредствена връзка с Животоподателя Бога, за да ни даде собствения Си живот.
„Непрестанно се молете“, ни призовава св. ап. Павел, а Самият Христос ни завещава молитвата „Отче наш“. „Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята…“ Божията воля на небето е Неговото име постоянно да се слави от ангелите и светците. „…да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята…“ Тук става дума за същото, за което споменахме по-горе – ако е възможно, да съществува непрестанна връзка на човека с Бога чрез молитвата. „Насъщния ни хляб дай ни днес“ се отнася не само към всекидневния ни хляб, а най-вече към хляба, който слиза от небето, тоест Тялото и Кръвта Христови, и това става чрез молитвата. Нека си спомним, че когато свещеникът се моли на жертвеника, той призовава името на Бога, Светия Дух. „Изпрати Твоя Свети Дух върху нас и тези предложени дарове. И направи този хляб драгоценно тяло на Твоя Христос. Амин. А това, което е в тази чаша, драгоценна кръв на Твоя Христос. Амин. Като ги претвориш чрез Твоя Свети Дух. Амин, амин, амин“. С други думи, свещеникът отправя молитва Бог да изпрати Светия Си Дух върху нас, върху тези дарове… „Амин“ е нашето удовлетворение, че Бог е изпълнил това, което сме измолили от него. И Той непосредствено се вслушва в нашата молитва, за да се извърши това голямо събитие. Всеки ден Христос се въплъщава заради нас и това „Амин“ трябва да го казва не само свещеникът или епископът, а и всички вярващи. Това е нещо, което всички верни приемат и чрез възгласа „Амин“ благодарят на Бога. Този възглас дори се казва всеки път отделно, а накрая и три пъти заедно. Молим се и за насъщния хляб – Тялото и Кръвта на Господа, да станат едно с нас. И това, което има много голямо значение, е в края на молитвата: „…и не въведи нас в изкушение, но ни избави от лукавия…“ Лукавият отстъпил от Бога и до днес изкушава човека, защото не може да изкушава Бога. Ние молим Бога да ни избави от изкушенията. На въпроса колко често трябва да се молим, ни отговаря именно Господнята молитва. Ако има интервал, в който дяволът не воюва и изкушението не бори човека, тогава не се молете. Ако вие знаете за такава „почивка“, успокойте се, не се молете, не е необходимо. Ако обаче знаем, че дяволът стои буден, тогава е необходимо постоянно да пребъдваме в молитва, особено в часа на изкушението. И още повече в часа, когато дяволът ни е притиснал в неговата примка. Нужно е да се молим, за да се избавим в онзи час, но дори и да не се избавим, да бъдем готови да се покаем и да кажем „Съгреших!“ пред Бога. Защото и това „Съгреших!“ идва чрез молитвата; ако нямаме това разположение на духа, не можем да се спасим и да търсим покаяние от Бога.
Молитвата е насъщна необходимост. Нека ви дам пример. Имало един разбойник, който бил главатар на група разбойници и крадци, които обикаляли по градовете. Той живеел в пустинята, но заедно със своите хора ходел в градовете през нощта, крадял и дори убивал жертвите си. Веднъж разбойникът срещнал един подвижник, за когото мислел, че носи скрити пари в себе си. Заплашил аскета, че ако не му покаже парите си, ще го убие. Подвижникът естествено нямал нищо, но помолил преди да го убият, ако е възможно, главатарят на разбойниците да му покаже всички негови юнаци. Това не било трудно и разбойникът довел при него всички членове на своята разбойническа банда. Тогава подвижникът го запитал:
– Няма ли друг?
На отговора, че това били всички, подвижникът настоял да потърсят още. И наистина, намерили още един мъж, довели го при подвижника, който се обърнал към него и му казал:
– Заклевам те в името на живия Бог да откриеш кой си!
И ето, че този, който бил в облика на човек, разкрил истинското си лице. В действителност той бил едно дяволче, което влязло сред групата на разбойниците. Обърнало се към подвижника и казало:
– Аз съм дяволът, изпрати ме моят началник да вляза между тези разбойници и да чакам момента, в който техният водач няма да прочете Акатиста на Пресвета Богородица, за да му взема главата!
Оказало се, че този главатар на разбойниците бил близо до Бога от малък и бил научил наизуст Акатиста на Пресвета Богородица. След това се отдалечил от Божията благодат с престъпните си дела, но той все пак запазил този обичай, изглежда от майка си, и където и да ходел, веднъж на ден казвал Акатиста. Това толкова много попречило на дявола, за да го очисти, както бих ме казали, че той му изпратил друг дявол да дебне кога ще прояви небрежност, за да му вземе главата.
Виждате колко голямо значение има молитвата. Не е лесно, защото е нужно време сърцето да приеме молитвата, Бог да влезе вътре в него и да стане едно с човека. Ако полагаме само външно усилие, не е възможно да следим всичко. Обаче всички тези песнопения, четива, това, което казваме формално и не разбираме, върши своята работа, тайно и скришно. Това прилича, както казва един светец, на насекомите, които снасят някъде яйцата си през есента, малките се излюпват през пролетта. Ще дойде час, когато тези духовни усилия ще получат възнаграждение, този труд, който вършим, за да служим например Повечерието или Утренята, или да четем нашето молитвено правило, или да се молим, макар и да не разбираме, идва час, когато Бог ни въздава стократно.
Молитвата изгонва демоните и най-вече съединява човека с Бога. Но и колко други неща може да направи тя. „Искайте и ще ви се даде…“ казва Христос в Евангелието, но не, защото Бог не знае какво да ни даде и какви са нашите потребности. Той го казва, защото иска да ни накара да се помолим. Ако детето не заплаче, майката не му дава храна. Това не означава, че майката не знае кога трябва да яде детето й, но трябва и детето да поиска, за да може да поеме храната и да я усвои. В противен случай, ако го преследваш с лъжицата, някога то ще хвърли тази лъжица в лицето ти. И човекът трябва да прояви инициатива…
Това са общи молитви и общи причини, поради които се молим. Съществува обаче и т. нар. молитва на ума, която е специален труд за всеки от нас. Тя се отнася главно за монасите, но всеки един от нас може да я научи и ще видите, че тя дава най-голям плод в сравнение с всяка друга молитва. В тези пет думи: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“ се крие цялото богословие на Църквата, цялата еклисиология и етика на Православието. Господ Иисус е Бог, Христос е Бог, Бог, Който стана Човек; Божий Син, Който стана Човек. Цялото учение на Църквата, за да може човек да се съедини с Бога, се крепи върху думите „помилуй ме“. Човекът не може да влезе в съприкосновение с Бога. Затова Бог влиза в съприкосновение с човека. Той дарил на човека милост, затова и оттук нататък при всяка една молитва Църквата казва: „Господи, помилуй“. Във всеки един тропар ще видите думите „Помилуй ни, помилуй ме, помилуй мене, грешния, окаяния си раб…“ и т.н. Това „помилуй ме“ е цялата етика на Евангелието, знак, че човекът не може да се спаси сам и затова трябвало да дойде Сам Бог и да стане Човек, за да го спаси и да се доближи до него.
И така, наум изричаме тази молитва, умът ни я грабва… Седнали сме на някой стол или на пейка, някъде на спокойно място – около нас не трябва да има врява. Трябва да сме се изповядали и да сме се очистили, за да не отхвърли нашето сърце молитвените думи; ако е възможно, и да сме отпочинали, за да не ни се доспи, защото понякога молитвата на ума става удобен случай да заспим. Този молитвен процес има три части: първо, умът следи само думите, нищо повече. Ще казваме „Господи, Иисусе Христе…“, и нашето сърце ще настоява да ни убеди да изричаме словата, защото понякога ни се иска да станем, отегчаваме се, изморяваме се, не следим правилно молитвата, смутени сме, имаме помисли, имаме изкушения и ни идва да зарежем молитвата…
Трябва да знаете, че в началото нищо няма да разбираме, много пъти умът ни ще се разсейва върху всякакви други дейности и едва ще следим молитвените думи. Ако обаче се упражняваме в молитвата с часове и месеци наред по начина, по който отците ни учат, тогава бъдете сигурни, че тя ще ви се услади в дълбините на сърцето, толкова силно, че след това сами ще търсим и ще искаме да се молим. Защо? Защото тази сладост на сърцето е толкова привлекателна, че ще се възкачваме в планините и тайно ще възгласяме Божието име, за да станат душата и сърцето ни причастни на Божията благодат и енергия.
Това е опитът, който молитвата дава в началото, когато човек постоянства и се моли в ума си, по начина, по който ви казах. Първият опит услажда душата. След това в дълбочината на сърцето ни започва да нараства едно друго чувство – състраданието към другия човек, което преди не сме усещали с такава сила. Можем да състрадаваме на другия човек, който е до нас, с който може би сме скарани от дни и дори от години. В душата ни се появяват такова спокойствие и покаяние, и ни се приисква да говорим с този човек, дори да бъдем в негова услуга. След това се появява желанието да полагаме усилия, да се трудим – нещо, към което много пъти нашите грехове и леност са ни карали да сме небрежни, дори и към нашите ежедневни задължения. И най-вече започваме да искаме да увеличим тази благодат и радост, която Бог ни дава, като към молитвата прибавяме още молитва.
Виждате, че когато отците са се молели, те са вземали броеницата и са отивали далеч в пустинята или високо в планината за цели часове и дни. Някои се качвали на стълпове или влизали в специално направени варели, други строели кули, за да не могат лесно да слизат от тях и душата им да не е изкушена да излезе в света, а да постоянства в молитвата. Молитвата става повод умът да бъде грабнат на небето и това е само началото. Впоследствие сваляме Бога в собствените си сърца. Това е втората преобразяваща стъпка, която се извършва чрез молитвата, и оттам, както казват отците, започва обожението на човека, от това да чувстваш сърцето ти да казва: „Татко мой!“.
Това е опит, за който учат отците и те знаят за него не защото са чели, а защото са го изпитали. Взели са това знание от своя живот, както и са го наследили от по-ранните отци. Следователно, независимо дали молитвата е външна, както ни е предадена чрез богослужебния живот от отците, или е молитвата на ума, тя е толкова необходима, както дишането. Затова, братя, нека всеки положи усилие, колкото може, сред многобройните дейности, които имаме всички ние, монасите, и вие в света, да не прекъсваме молитвата. Поне няколко часа на ден, ако не можем постоянно. И където и да се намираме, нека нашият ум бъде в Бога. Да споменаваме името Христовото с думите: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“ вътрешно, без никой да разбира, и така ще се избавим от много други злини, които връхлетяват в живота ни.
Бихме могли да споменем множество примери от живота на светците, които чрез молитва са се избавили от много сериозни опасности, както външни, така и вътрешни. Не само те, но и техните семейства. Мнозина от вас достатъчно са се задълбочавали в Писанията и в патериците, и сте разбрали най-малкото в познавателен аспект какво означава молитвата. Не остава нищо друго, освен всеки да хване броеницата си и да започне да се моли, макар и да идва изкушението на дрямката и леността. Да се моли дори и насила в началото, но с по-голяма лекота отсетне, да отдаде себе си и сърцето си на Бога, защото тогава и Бог ще ни се отдаде. Ако ние не направим това аскетическо усилие, да знаете, че Бог няма да ни се отдаде, Той не идва по някакъв магичен път в ума ни и в сърцето ни, а чрез нашето съработничество, откриване и усилие.
Когато човек има духовен наставник, тогава никой не е в опасност. Опасността от молитвата идва, когато в началото Бог дава на човека благодат, сладост, и той сметне това за съвършен дар. И върху това започва да изгражда своята етика с идеята, че е достоен за всичко… В това е рискът, но когато човек има духовен наставник и разговаря с него за молитвата, ще дойде час, в който той ще проумее опасността от възгордяване и няма да се поддаде. В часа на молитвата се появяват основно две изкушения. Едното се изразява в плътския помисъл, при който дяволът воюва с блудни помисли, а другото – в помисъла на гордостта. Плътският помисъл е осезаем. Отците казват, че когато се молиш и те връхлетява силен плътски помисъл, по-добре е да оставиш молитвата, защото вместо да се молиш, съгрешаваш. Другият помисъл обаче е неосезаем и е нужно внимание да го уловиш; човек трябва да внимава върху себе си. Когато горделивият помисъл работи, радостата започва да се отнема и съществува усещане за задоволеност. Човек започва да брои колко молитви е направил с броеницата, започва да брои колко часа се е молил, започва да оценява нещата, сякаш иска да каже на другите: „Знаеш ли, аз се молих!“ – да го каже в прав текст, но и косвено. Става ясно, че той е бил обзет от помисъла на гордостта. Докато молитвата се извършва тайно в скришната стая, както казва Писанието. („А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:6). По време на молитвата не е нужно да откриваме какъв труд сме извършили, защото, ако започнем да мислим за нашия труд, в нас бързо ще влезе помисълът на гордостта и ще станем подвластни на дявола…
Пресвета Богородица се е молила в Святая Светих, тя събирала своя ум в Бога, стигнала до грабването на ума и затова не била изкушавана от дявола. Защото Божието име вече било влязло в нея. От 3-годишно момиченце, тя влязла в облака, в тази Божия благодат. Това всъщност е молитвата, молим се, както казват отците, за да влезем в живота на Бога. След като веднъж влезем в Неговия път, молитвата спира. Само да влезе в този облак, човек спира да се моли с думи и вече живее онова, за което се е молил толкова време…
Превод: Константин Константинов
