Слово за благочестивата молитва

Не искам да говоря за благочестието, което трябва да имаме по време на молитва, а по-скоро за метода на молитва, за да бъде тя наистина благочестива молитва. От личния си опит, от разговорите, които съм водил с различни хора, монаси, свещеници, както и миряни, аз съм възприел една определена техника на молитва – не в механичен смисъл, а в смисъл на определена последователност от действия, които човек следва, която отворя духовното сърце, за да разберем какво означава света молитва.

Трябва да заявя, че повечето разговори, които съм водил за молитвата и които положиха основите на моя духовен живот, се състояха в затвора: там разговарях с различни хора. Това бяха мъже, чиито отношения със Спасителя Иисус Христос бяха достигнали едно по-лично и по-дълбоко ниво след дългите години затворнически живот. Те не бяха духовници или монаси, а мъже, които в резултат на годините страдание и самонаблюдение бяха придобили самопознание и достигнали до един дълбок духовен живот. Те живееха в непосредствена близост до големите духовни отци Валериу Гафенку, Костаке Опришан, Вирджил Максим и много други, които бяха образци на святост и твърдост за онези от нас, които преминахме през затворите и ги познавахме или поне бяхме чували за тях.

Молитвата е акт на концентрация и откъсване от веществената реалност – пребиваване в един свят, който е нов за всеки човек – дори и за вярващия, защото истинската молитва не означава механично рецитиране на някакви текстове, а постоянно насочване на вниманието към значението на думите. В молитвата човек трябва да бъде грабнат и въздигнат. Тя е излизане от себе си и насочаване право към Бога по един тайнствен начин, който е неразбираем за онзи, който се моли. Молитвата е дар от Светия Дух.

Преди всичко човекът, който се моли, знае, че се захваща с едно действие, изпълнено с демонски клопки. Всеки, който е пожелал да усети сладостта на молитвата – независимо колко рядко се е молил – знае с какви трудности и изкушения ще се сблъска. От друга страна, ако останете пред телевизора часове наред, гледайки филм, който ви ангажира с банални и ежедневни неща, нито една странична мисъл няма да ви отклони от разпиляването, което се случва на екрана.

Застанете на молитва – не говоря за онези, които се молят механично, а за онези които застават с доброто намерение да се молят – и ще ви връхлетят хиляди други мисли, противоположни на добрите ви намерения. Спомени и грижи за глупави и незначителни неща ще нахлуят в ума ви, а също и гняв, неприлични думи, смешки и всичко друго, което може да ви отклони от молитвата, която би ви съединила с Бога.

Този опит, който е болезнен за онези от нас, които се молят, и който ги съпътства в продължение на години, постепенно се преодолява чрез много прости упражнения, като тези, върху които ще се спра по-нататък.

Онзи, който желае да напредне в молитвата, преди всичко друго трябва да осъзнае, че е грешник. Той трябва да внимава за своите нагласи, действия и мисли и да осъзнае колко е грешен всеки ден и всеки час, както се казва в една от причастните молитви. След това стъпка по стъпка трябва да си изгради предпазен щит срещу изкушенията на света, доколкото е възможно, и да не се тревожи, ако в началото през този щит лесно успяват да преминат изкушенията на лукавия. С времето този щит укрепва и за дявола става по-трудно да прониква през него. На никого обаче не са спестени изкушенията, докато живее в плът. Пътищата на изкушенията са много: едни достигат до нас чрез чувствата ни, други чрез въображението, трети чрез неблагочестиви спомени, чрез сърцето или чрез разума. И най-напредналите духовни отци изповядват изкушенията, през които са преминали в земния си живот. В една молитва от причастните молитви св. Симеон Метафраст казва: „Има ли грях, който да не съм извършил? Има ли зло, което да не съм кроил в душата си? Извършил съм блуд и прелюбодеяние, гордост и високомерие, осъждане на другите, критикуване, празнословие, непристоен смях, пиянство, чревоугодие, омраза, завист, алчност, сребролюбие, самолюбие…” А св. Симеон Нови Богослов, като открива всички свои грехове в шестата молитва преди св. Причастие, добавя: „ [Ти] знаеш и моите струпеи, и раните ми виждаш, но и вярата знаеш, желанието виждаш, въздишките чуваш. Не се укрива от Тебе, Боже мой, Творче мой и Избавителю мой, нито капка сълзица, нито от капката някаква частица…”.

Добре е да знаем, че както Бог знае всички наши дела, помисли и намерения – „всичко е разтворено и открито пред очите Ти” [из молитвата при водосвещение на св. Кръщение] – така също знае и нашето разкаяние, сълзи и скръб. Ако някой живее всички тези неща, той започва да придобива духовна събраност. С други думи той придобива един вид имунитет срещу злото на света; той вече не е толкова силно обезпокояван от дяволските козни, оскърбленията на ближните и всичко, което обикновено ни причинява страдания. Както се изразява св. Йоан Лествичник, „донякъде затворих прозорците на душата за света”. Така молитвата започва да става все по-искрена, все по-истинска.

Светите отци казват, че дяволът се бунтува, когато вижда някой да се моли. Това обяснява също защо сме подложени на толкова изкушения по време на молитва. Изкушения, каквито никога не сме имали през живота си, ни връхлитат по време на молитва с ярост, на която не бихме могли да устоим, ако не призоваваме Спасителя на помощ. Молитвата е разговор с Бога, при който молещият се застава на най-ниското стъпало на смирението. Дяволът е паднал поради своето високомерие и затова смирението го вбесява, тъй като той не може да стори нищо срещу него. Той може и да обърне някое добро дело срещу теб чрез самохвалство или като те похвали някой друг. Всяко нещо, извършено с добри намерения, може да се обърне срещу теб, ако се оставиш да бъдеш изкушен. Но смирението и покаянието са недосегаеми за него.

Както вече казах, по време на молитва бесовските нападения са безбройни – обсаждат ни мисли, спомени отвличат ума ни от молитвата, гняв от миналото [спомени за минали неправди] изплува натрапчиво в съзнанието ни. Внезапно маловажни въпроси като „Колко е часът?” или „Вали ли навън или грее слънце?” стават изключително важни и лукавият дух те кара да прекъснеш молитвата си „само за момент”, за да погледнеш часовника или навън или пък друго маловажно нещо.

Опитът на светиите и на молитвениците ни дава някои решения в борбата с духовните изкушения, на които ни подлага дяволът по време на молитва.

Щом подготвиш сърцето си за молитва и очистиш ума си от ежедневните грижи, които, каквото и да правиш, няма да можеш напълно да превъзмогнеш, отдай се на молитва. В този момент ангелът на молитвата, който бди над теб, застава от дясната ти страна, а дяволът лукаво и коварно застава от лявата. Ти трябва да заемеш благоговейна поза, съответстваща на молитвата, която отправяш – да застанеш на колене или прав – позата трябва да изразява молитвата.

Отец Роман Брага от манастира „Успение Богородично” в Мичиган казва, че в момента, в който се настроиш за молитва, „трябва да изпразниш ума си от всякакви фантазии и да не си представяш нищо по време на молитва, защото Бог ще вложи Своя Свети Дух в ума ти, който е изпразнен от всякакви образи, и ще те изпълни със Своето Присъствие”.

Това обаче се отнася за един по-напреднал етап на молитвата и особено за тези, които практикуват сърдечната молитва. За нас, обикновените молещи се, е по-добре да имаме пред себе си икони на Спасителя, на пресвета Богородица и на светиите, на които искаме да се помолим. Иконата обаче е само твоето пристъпване към духовното – към сърцето на Иисус, към състраданието на пресветата Дева и към благостта на светиите. Всъщност не гледай на иконата по друг начин, освен като на врата към божествения свят.

Ако се молиш на глас, не се унасяй от звука на собствения си глас; не украсявай думите с онази приятна интонация, която подчертава звуковете и замъглява смисъла, като те оставя само с монотонния звук на гласа ти. В този момент молитвата те напуска, оставяйки те само с безплодната молитва на устните, което все пак е по-добре от никаква молитва изобщо, защото поне плътта се моли. Внимавай как произнасяш думите на молитвата и поставяй ударение, като модулираш гласа си, върху духовния им смисъл, бъди бдителен и насочвай сърцето си към Бога.

Ако се молиш в ума си, трябва да знаеш, че мисълта е по-бърза от произнасянето на думите, дори и да е само наум. Думите са по-бавни от мисълта. Лингвистите са установили, че в момента, в който мислим, мислим с думи. Особено когато се молим или разговаряме с някой в ума си, нашият говорен орган имитира произнасянето на думите, независимо че гласните струни извършват по-малко движение, отколкото когато изговаряме думите гласно. Въпреки това тези неуловими движения имат известна инерция, така че мисълта далеч изпреварва безгласното произнасяне. Освен това мисълта прескача много думи, които остават само като намерение, така че натрупването на много неизречени думи ни отклонява от смисъла на молитвата и ние изгубваме нейната сладост. Затова трябва старателно да произнасяме всяка дума в ума си със същото внимание, с което се молим на глас.

Често умът ни изоставя молитвата и се движи напосоки, далеч от Бога. Онова, което остава, обаче е светлината на бдителността, която се поддържа от ангела на молитвата. Когато умът ти се отдалечи, спри молитвата за момент и върни ума си обратно върху нея. Присъствието на ангела, който ти помага да се молиш, незабавно ще се усети в смисъл, че той ще ти напомни в кой момент точно умът ти се е отклонил – дори и думите, които си произнесъл в този момент на разсейване. Поднови молитвата от фразата, в която е тази дума, и продължи да се молиш. Повтаряй това връщане на ума без значение колко пъти се отклонява той и с търпение ще успееш да го дисциплинираш.

За да запазиш молитвата жива, е важно да променяш позата на тялото си, когато почувстваш, че си уморен и че умът ти се разсейва. Някои промени могат да бъдат по-съществени, като например да застанеш на колене, ако си бил прав. Други са по-незначителни, но постигат съвсем същия резултат. Една проста промяна в положението на ръцете, като например да ги вдигнеш нагоре или да завъртиш дланите си така, че да застанат нагоре, или да събереш дланите и да ги издигнеш до устните си, като показалците докосват края им, или да вдигнеш ръце над главата си – всички тези движения изразяват действия на телесно благочестие, които връщат духът ти, който се е залутал, обратно към молитвата.

Всяка молитва включва някои задължителни молитви, наречени въведителни (Трисвятое), състоящи се от: Царю небесни, Свети Боже (три пъти), Пресвета Троице, Отче наш, 50 псалом, Символът на вярата и поне една молитва към пресвета Богородица. Царю небесни се отправя към Светия Дух; Свети Боже и Пресвета Троице към Отца, Сина и Светия Дух. Отче наш (Господнята молитва) се отправя към Бог-Отец; 50 псалом е покайна молитва. Тези молитви са задължителни дори за онези, които практикуват сърдечната молитва.

Много е важно да се четат акатистите на Спасителя, на пресвета Богородица и (по възможност) на светеца, който се чества този ден; Молебния канон на пресвета Богородица и Покайния канон. Накрая се добавят молитвите за различни случаи: за родителите, близките, приятелите, враговете, за починалите и др.

Всички тези усилия и лични молитви са само една капка вода. Великата молитва – спасителна и съединяваща – е светата и божествена Литургия, от която християните не могат да отсъстват в дните, определени от Църквата. Изповедта и причастието са задължителни. Те са венецът на нашите усилия и поставят върху нашите молитви печата на Светия Дух и ни обожават чрез Тялото и Кръвта на нашия Господ Иисус Христос, истински Бог и истински Човек.

The Orthodox Word no. 257 | Превод: Божидар Питев