Страсбургската Темида понякога съди с широко отворени очи

Необективно, едностранчиво и неправилно. Това е най-кратката оценка, която може да се даде на скандалното решение на Съда в Страсбург по исканията на отделилите се от единството на Българската православна църква (БПЦ) лица („СВЕТИ СИНОД НА БПЦ (МИТРОПОЛИТ ИНОКЕНТИЙ) И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ” ПО ЖАЛБИ № 412/03 И № 35677/04 ОТ 30 ЯНУАРИ 2009 г.)

То е базирано върху редица неверни факти и оценки, твърдени от жалбоподателите, които съдът с лека ръка възприема без солидни аргументи и даже напълно безкритично. Същевременно съдебният състав остава „глух и сляп” за фактите и юридическите доводи, изложени от българската държава, от БПЦ и от останалите поместни православни църкви. Някои от тях Съдът се опитва, макар и неубедително, да опровергае в мотивите си. Скандалното обаче е, че най-важните от тях, които в голяма степен предопределят правната квалификация на случая са просто пренебрегнати и премълчани. Странно отношение към фактите и обстоятелствата по едно дело от страна на един претендиращ за безпристрастност съдебен състав!

Обстойният анализ на цитираното решение на ЕСЗПЧ показва, че то съдържа твърде много неточности и необосновани изводи. За целите на този кратък материал обаче ще се спра само на неговия фундаментален порок, а именно – че то е погрешно, защото се основава на спекулативно подбрани и неверни факти, които предопределят погрешна правна квалификация на случая. Ето за какво става въпрос.

І. Относно невярното твърдение на Съда, че в БПЦ съществува „дълбоко разделение” и „две съперничещи си ръководства”:

В своята досегашна практика, казано най-обобщено, страсбургският съд основателно е възприел, че когато е налице разделение в едно вероизповедание, държавата следва да запази неутралитет и да не се намесва в полза на някоя от страните в създалия се религиозен спор, докато самото вероизповедание не разреши този спор, съобразно своите вътрешни правила и канони.

Такъв ли е случаят с БПЦ обаче? Както ще стане ясно по-нататък в това изложение – категорично не!!!

На каква фактическа и правна база тогава въпросният съд постановява, че българските власти са нарушили чл. 9 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС)?

Отговорът на този въпрос, за съжаление, поставя твърде много въпросителни пред интегритета на съдебния състав, постановил решението! Защото между „кориците на делото” такава база не съществува. Очевидно съдиите са се поставили над фактите и са си позволили не да ги анализират и да търсят истината, а да ги нагаждат спекулативно само и само, за да „докажат” напълно невярната теза, че БПЦ не е решила вътрешния си спор относно своето ръководство. И че държавата, както се твърди в решението, се е намесила чрез Закона за вероизповеданията във „фалшиво неутрален тон”?!?

Ето истинските факти, които Съдът в Страсбург игнорира, погазвайки задължението си да изясни обективно и изчерпателно всички факти и обстоятелствата по делото:

Първо, възникналият през 1991-92 г. спор и разкол в БПЦ е канонично решен и преодолян през 1998 г. При това, в съответствие със съборното начало, което е основополагащо за православната църква, разколът е решен и преодолян по силата на авторитетно и императивно по своята църковно-каноническа същност решение, постановено на най-висш форум на Вселенското православие – Всеправославен събор. Той се проведе на 30 септември и 1 октомври 1998 г. в София с участието на всички предстоятели на Православни църкви и съответен брой делегати – Вселенският патриарх Вартоломей, патриархът на Александрия Петър VII, патриархът на Антиохия Игнатий ІV, Московският патриарх Алексий II, Сръбският патриарх Павле, Румънският патриарх Теоктист, Българският патриарх Максим и всички представители на автокефални и автономни Църкви.

Ето в резюме основните решения на Всеправославния събор от 1998 г.:

– Единодушно се признава, че канонично ръководство на БПЦ е единствено Светият синод, председателстван от Негово Светейшество Максим Патриарх Български и Митрополит Софийски.

– Разколниците, които се явиха на този събор, доброволно свалиха енголпионите си (църковните символи на архиерейска степен), представиха покайни декларации и обявиха, че признават духовното лидерство на Патриарх Максим. Те се отказаха от своите епископски ръкоположения, получени по време на разкола, оставайки обикновени монаси.

– По крайно църковно снизхождение Всеправославният събор ги прие отново в лоното на светото Православие и призна епископското им достойнство. Наред с това Съборът изслуша и прие разкаянието на бившия митрополит Калиник и го възстанови в степента на архиерейския му сан. Същевременно раздели териториално съществуващата дотогава Врачанска епархия на две и предостави едната част под неговото духовно обгрижване като Врачански митрополит.

– Съборът изслуша разкаянието на отделилите се в разкол и приели неканонична хиротония “епископи” от разколническия синод на низвергнатия бивш Неврокопски митрополит Пимен и ги прие като титулярни епископи в единството на каноничната църква под ръководството на Патриарх Максим.

– Наказаният с низвержение и анатема предводител на разкола и представящ се за “патриарх” Пимен беше приет в църковно общение, като му се даде право да се титулува “бивш Неврокопски митрополит”.

– Съборът прие и ръкоположените в разкол свещеници и дякони, а извършените от тях чинодействия се обявиха за автентични, валидни и благодатни. Обявиха се за опростени от греха на пребиваване в разкола монасите и миряните с приемане в общение и под ръководството на каноничните им пастири.

Всички тези факти са напълно игнорирани от Съда в Страсбург, въпреки, че са надлежно посочени и от държавата, и от БПЦ. Бидейки неспособен да ги опровергае с аргументи съдът просто ги отминава с мълчание, за да може да скалъпи очевидно предварително формираното си „убеждение”, че БПЦ към момента на приемане на Закона за вероизповеданията от 2002 г. е имала, видите ли, „две спорещи ръководства, всяко от което смята, въз основа на аргументи, които не са произволни или несъстоятелни, че другото ръководство не е канонично (т. 110)”. Няма едно изречение, нито думичка дори, с която съдът да отрича или пък да оспорва факта на провеждането на този събор и неговите решения и каноничното им значение за самото вероизповедание.

Второ, трябва изрично да се подчертае, че съгласно каноните на православието, онези които откажат да се подчинят на решенията на този най-висш форум, остават не просто извън БПЦ, но извън самото православие въобще и вече не се считат за православни християни поради тежките канонични нарушения, които са извършили. Принадлежността на един духовник към православната църква (прочее сходно е положението и в католическата и в редица други църкви), не е въпрос единствено на лично самоопределяне или упражняване на някакво индивидуално право, а преди всичко съблюдаване на хилядолетни правила, канони и изисквания, които не се променят конюнктурно или пък според исканията на една или друга група духовни лица или миряни.

С други думи, от гледище на практиката на Съда в Страсбург, решенията на Всеправославния събор от 1998 г. представляват авторитетно и обвързващо религиозната общност окончателно решение на съществувалия спор за каноничността на църковното ръководство.

Следователно, да се твърди, както това прави съдебният състав, постановил скандалното решение, че при влизането на Закона за вероизповеданията от 2002 г. в сила, БПЦ е била разделена и са съществували две „съперничещи си ръководства” е правен и фактически нон-сенс. Оттам и твърдението, че е осъществена недопустима държавна намеса във вътрешните дела на БПЦ е несъстоятелно и даже абсурдно!

Пак трябва да се подчертае, че очевидно съзнавайки тази абсурдност Страсбургският съд, като че ли воден от желание на всяка цена да „докаже” тезата на жалбоподателите, просто заличава от историята провеждането на Всеправославния събор от 1998 г. и неговите решения. За Съдът в Страсбург този най-висш форум все едно не се е състоял, неговите решения не съществуват. Кой знае – може би постановилите това скандално решение страсбургски магистрати смятат, че не съществува и храмът „Свети Александър Невски” в центъра на София, където съборът се проведе!?

Трето, статутът на Всеправославният събор е именно статут на най-висш форум на Вселенското православие, където се вземат общи и задължителни за всички поместни църкви решения относно каноните и важни въпроси на църковното устройство. Не е необходимо да се връщаме далеч назад в историята на първите вселенски събори, проведени в зората християнството и оформили неговият каноничен облик. Ето някои конкретни примери от най-новата история, които недвусмислено доказват императивната сила, която православието придава на решенията на Всеправославните събори, като съвременно проявление на древните вселенски събори*:

– На 13 декември 1959 г. архиепископ Макариос е избран за президент на Кипърската република. В средите на църквата се поставя под съмнение каноничността на съвместяването на президентския пост с поста на църковен предстоятел на Кипърската архиепископия. За разрешаване на възникналия спор е свикан Всеправославен събор под председателството на Вселенския патриарх Атинагор І. Съгласно решението на този събор архиепископ Макариос остава и държавен, и духовен глава.

– През 2004 г. Вселенският патрирах Вартоломей свика Всеправославен събор в Шамбези, Швейцария с участието на представители на четирите древни патриаршии – Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, както и митрополитите на Кипърската архиепископия. Целта на събора е да се реши по каноничен път възникналия проблем с тежкото здравословно състояние на Кипърския архиепископ Хризостом, страдащ от болестта на Алцхаймер и фактически лишен от възможността да изпълнява задължения. Основавайки се на свещените канони на православното християнство, съборът освобождава архиепископ Хризостом и насрочва избори за нов предстоятел на Кипърската църква.

– През 2005 г. се провежда Всеправославен събор с участието на предстоятелите на всички поместни църкви и по двама делегати от всяка църква. До свикването на този събор се стига поради възникналата криза около отказа на избрания през 2001 г. Йерусалимски патриарх Ириней да се оттегли. Искането да бъде отстранен се поставя поради обстоятелството, че неговият избор е бил утвърден от краля на Йордания и президента на Палестинската автономия, но не е признат от израелското правителство, поради обвинения в „расиски изказвания”. Наред с това, приближен на патриарха е сключвал незаконно сделки със собственост на патриаршията в Йерусалим с различни израелски компании. Синодът решава, че тези действия уронват престижа и честта на Църквата, и сваля Ириней от поста му. Самият той признава вината си, но отказва да се съобрази с решение. След всичко това, Всеправославният събор постановява, че Ириней трябва да се оттегли, като запази титула “бивш патриарх Йерусалимски”, а на негово място е избран е Теофил II, признат от всички юрисдикции за патриарх на Светия град Йерусалим и цяла Палестина.

ІІ. Относно конституционният и законов статут на БПЦ:

В мотивите на скандалното решение на Съда в Страсбург в обобщен вид се твърди, че първата и най-сериозна намеса на българската държава в делата на БПЦ е приемането на Закона за вероизповеданията от 2002 г. и в частност неговият чл. 10 относно статута на БПЦ.

Както се изясни в т. І от този материал и както самият Съд в своята практика подчертава – недопустима намеса би било ако държавата вземе страна във вътрешен спор в едно вероизповедание. Пак Съдът в Страсбург изтъква, че когато религиозната общност сама е решила този спор не би съставлявало неподустима държавна намеса, ако държавните власти съдействат на легитимните и канонични органи на вероизповеданието да осъществяват необезпокоявано своята дейност.

След като Всеправославният събор от 1998 г., като най-висш форум на вселенското православие реши проблема със съществувалия дотогава разкол в БПЦ, в периода 1998-2001 г. българските власти на правителствено, а в редица случаи и на общинско ниво, системно пречеха на БПЦ е нейния каноничен Свети синод с председател Неговото Светейшество Патриарх Максим да осъществяват своята религиозна деятелност. Не беше допускана регистрация на канонични митрополити по действащия по онова време Закон за изповеданията от 1951 г., отнет беше БУЛСТАТ-ът на БПЦ, с което й се създаваха редица административни пречки и пр.

Именно на тази недопустима държавна намеса се сложи край със Закона за вероизповеданията от 2002 г., който въведе ясни гаранции срещу подобни действия от страна правителствената Дирекция „Вероизповедания” и общините, като регулира правния статут на БПЦ.

Бих откроил три важни правозащитни императива, заложени в международноправните и конституционни разпоредби за свобода на вероизповеданието. Първо, отделяне на религиозните организации от държавата. Второ, гаранции срещу държавна намеса в автономните дела на вероизповеданията. И трето – гаранции за свободното изразяване на религиозните убеждения, което може да бъде ограничавано само, ако противоречи на националната сигурност, обществения ред, морала, народното здраве и правата и свободите на другите граждани. Законът за вероизповеданията от 2002 г. по убедителен начин въплъщава тези идеи!

Трябва да се подчертае, че критиките към разпоредбата на чл. 10 от закона, която конкретизира конституционната разпоредба за ролята на източното православие, са напълно безпочвени. В това отношение българската Конституция се причислява към редица европейски конституции, които признават значението на преобладаваща религия.

Такъв е примерът със скандинавските държави (Дания – чл. 4 от Конституцията; Норвегия – § 2 от Конституцията, Швеция – § 4 от Акта за престолонаследие), с Гърция – чл. 3, Кипър – чл. 1 и Италия – чл. 8. Такъв е статутът на англиканската църква в неписаната конституция на Великобритания. Всички посочени държави са с установени демократични системи и са страни по ЕКЗПЧОС (Европейска конвенция за защита на правата на човека и основните свободи – б.ред.).

Нима не е известно, че лютеранството е даже официална държавна религия в повечето скандинавски държави?

Или че в конституцията на Норвегия е записано изрично, че повече от половината от състава на правителството трябва да изповядва тази държавна религия.

Защо си затваряме очите, че в държавите, където доминира католицизмът, той има по-различен статут от останалите изповедания, базиран на специални конкордати с Ватикана?

Или пък че в Гърция и Кипър държавата финансира православната църква.

Всички тези примери са резултат от исторически дадености и национална специфика. По този повод в своя доклад за религиозните права от 1999 г. ОССЕ изрично подчертава, че разликите в статута на вероизповеданията, базирани на историческите особености в отделните държави, не водят до нарушаване на принципа на равнопоставеност. В много от тях на преобладаващото вероизповедание са дадени привилегии. Тъкмо в това е достойнството на Закона за вероизповеданията – той признава българските исторически дадености и придава по-различен статут на БПЦ, но не дава привилегии за нея спрямо останалите вероизповедания – чл. 10, ал. 3.

Няма нищо противоконституционно или пък дискриминационно и в това, че БПЦ се признава за юридическо лице по силата на самия закон (ex lege). Както се изтъква в Решение № 12 на Конституционния съд на България по к. дело № 3/2003 г.:

Заварено от новия закон е обстоятелството, че БПЦ е с утвърден устав, постоянно действаща организация и собствено имущество. Съгласно този устав църквата се управлява от Светия Синод, неговият състав и местонахождение са обществено известни и международно признати… Ето защо съществуват достатъчно аргументи в подкрепа на законодателния подход да се констатира един общоизвестен към датата на приемане на закона факт – БПЦ е юридическо лице. Обстоятелството, че тази констатация може да се разбира и в конститутивен смисъл, не променя вече съществуващото фактическо и юридическо положение… Лишаването на БПЦ от юридическа правосубектност (при каквато и да е хипотеза) би било акт по своята културна и историческа значимост за България равен, но с обратен знак, на султанския ферман от 1870 г.

Напълно неоснователни са някои възражения, че БПЦ е определена в закона като част от „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”, и че патриархът е определен и като Софийски митрополит. Това са въпроси от догматичен характер, които са в самата същност на православието. БПЦ се подчинява на апостолските правила, които се санкционират от вселенски събори, и не може „текущо” и по свое усмотрение да възприеме друго решение. Първенството на митрополита на главния град е установено с апостолско правило 34 от Първия вселенски събор (325 г.) и потвърдено в няколко следващи събора. Историята сочи, че това правило е спазвано неотклонно – през 927 г. с въздигането на преславския митрополит в патриаршеско достойнство, през 1234 г. с възстановяването на Българската Патриаршия и въздигането на търновския архиепископ в патриарх и за трети път с последното възстановяване на българската патриаршия през 1953 г. Законът само възпроизвежда канонични правила, упоменати в Устава на БПЦ, без да се намесва в тяхното създаване – те са акт на самоопределяне на църквата, с който държавата се съобразява.

Вероятността да бъдат променени догматите относно апостоличността, съборността, синодалната си форма на управление или правилото, че патриархът трябва да е митрополит на главния град (столицата) е практически изключена, защото това би променило същността й на православна църква. Признаването на БПЦ за юридическо лице само по силата на закона без съдебна регистрация (подобно на висшите училища, БАН и др.) не нарушава правото на гражданите свободно да се сдружават, както на източно-православните християни, така и на тези, които изповядват друга вяра. Отликата в придобиването на правосубектност не засяга нито свободния избор на вероизповедание, нито правото то да бъде упражнявано в общност. Още повече, че всички заварени от закона вероизповедания запазиха статута си на юридически лица и бе извършена само служебна (еx officio) пререгистрация в съда.

Очевидно е, че законът действа вече седма година без съществени проблеми. Религиозните права са гарантирани по-ефикасно, отколкото в отменения комунистически закон. Гарантиран е още по-надеждно конституционния принцип на отделяне на религиозните институции от държавата. И забраната за дискриминационно отношение към различните вероизповедания. Подобна оценка се съдържа и в докладите за правата на човека на Държавния департамент на САЩ и на авторитетни международни правозащитни организации от последните години.

Към всичко това обаче, трябва да се добави тягостното впечатление, че въпросното решение на Съда в Страсбург е съдебен акт само по своята форма. По същество, това е акт с политически привкус, видим за безпристрастния читател дори само от изобилните политически квалификации и оценки за исторически периоди в развитието на българската държавност; акт, с който се поставя под съмнение едва ли не суверенното право на една държава да уреди със закон, в съответствие със своята Конституция статуса на традиционната за страната религия. Изглежда трябва да се припомни на въпросния съд, че по въпроса за статуса на църквите и международните общности в Декларация № 11, приложена към Заключителния акт към Договора от Амстердам се изтъква изрично, че „Европейският съюз зачита и не подхожда с предубеждение към статуса на църквите и на религиозните общности или обединения в държавите-членки съгласно националните закононадателства и не накърнява този статус”.

Превратното тълкувание или премълчаване на фактите, съчетано с очевидно неразбиране на същността на т.нар. „спор” между водените от Инокентий разколници и каноничната БПЦ, а оттам и вселенското православие въобще, дискредитира съдебния състав, постановил скандалното решение. Но заедно с това поставя и въпроса за необходимите гаранции за интегритета, независимостта и безпристрастността на Съда в Страсбург. Такива практически липсват, като изключим безкрайно пожелателните и лишени от механизъм за контрол по спазването им етични стандарти, приети от самия съд. Струва ми се, че този въпрос трябва да се постави отчетливо в контекста на намеренията за институционална реформа, които вече няколко години се обсъждат в Съвета на Европа.

Добре е това да стане в най-близко време. Най-малкото преди някой самозванец да се обяви за папа на Римокатолическата църква и да нахлуе във Ватикана. А след като бъде анатемосан и отлъчен от църквата и арестуван от държавата, да бъде обявен от страсбургските правозащитни „мъдреци” за алтернативен духовен водач на католиците. А Католическата църква – прогласена за „дълбоко разделена” и с „две съперничещи си ръководства”. Какво говоря?! Този съд подобно решение никога няма да вземе – няма да е „пропорционално”, нито „необходимо в демократичното общество”. Виж, по отношение на малка, бедна и православна България – всяко подобно безумие за страсбургските съдии е свръхпропорционално и въпиющо необходимо. Шегата настрана – за двойните стандарти ми е думата… Защото с разгледаното по-горе скандално решение Страсбургската Темида показа, че понякога сваля ореола на безпристрастието и съди с широко отворени очи.

Бележки

* Вж „Вярвам в Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква”, Ивайло Шалафов, Богословски факултет на СУ „Св.Климент Охридски”, www.dveri.bg

www.btsekov.com