Когато се молим гневни…



GrumКак да се помирим с ближния, когато в душата ни кипи обида? Какво да правим при силен пристъп на гняв? Как вредим на самите себе си, когато се ядосваме? И … какво мисли Бог, когато се молим гневни?

Ние сме много различни и колкото и да работим над себе си, все пак понякога възникват спорни, конфликтни ситуации. В опита да не допуснем неприятните недоразумения да помрачат взаимоотношенията ни и да прераснат в житейски драми, нека се постараем да се научим да излизаме от тях с минимални щети. И при това стъпка по стъпка да преодоляваме гнева.

По тези въпроси говорим с Обуховския епископ Йона (Черепанов), предстоятел на Киевския Свято-Троицки Йонински манастир.

Владико, тези думи от Евангелието са прочути: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си Episkop Ionaспомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Мат. 5:23-24). Всичко си е казано ясно: отиди и се помири. Но какво да правим, ако точно в този конкретен момент никак не успяваме да овладеем гнева си; а идва време за неделната литургия в храма или за казване на вечерното правило. Редно ли е да се молим, докато изпитваме яд в душата си или трябва да изчакаме гневът да утихне и чак тогава да застанем на молитва?

Ако сме скарани с някого, това е повод за усилена молитва. Повод да молим Господ да ни избави от гнева, да ни промени, да ни помага да живеем като християни.

Гневът е една от проявите на сатанинското коварство, на гордостта. Дори е повече от коварство, защото като се гневим или обиждаме на някого, ние винаги се самооправдаваме. Това чувство за собствена правота – самооправданието – е най-злокачествената страна на гнева. То блокира стремежа към мир в душата, желанието да се помирим с ближния.

И ако в такова плачевно състояние не застанем да се помолим, практически нямаме шанс да победим този грях, тази страст – „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Мат. 17:21).

Още повече че врагът ни дава куп причини да не се помолим. Всеки има молитвено правило – сутрешно и вечерно. И ние много добре знаем колко поводи и оправдания да не го четем се намират винаги: уморени сме, заети сме или нещо друго. Малко му е на врага на нашето спасение това, че ни е отнел мира, а още иска при това да не се обръщаме към нашия Господ и да не Го молим за помощ.

Също така е важно да си даваме сметка, че не толкова нас са ни обидили, колкото ние сме се обидили: не сме направили всичко възможно, за да не допуснем конфликт, не сме проявили търпение, не сме успели да покрием обидата с любов. С такова покайно чувство ще е по-лесно да се помолим.

MolitvaВсички ние като се стараем се да живеем според Евангелието, се опитваме да прощаваме, без да чакаме да ни молят за прошка. Но как да направим първата крачка, ако обидата е силна?

Помиряването е взаимен процес, при който двете страни си прощават една на друга. Но можем да започнем процеса на примирение в едностранен ред и сами за себе си да обявим „мораториум на военните действия” по отношение на този, който ни е разгневил или, не дай Боже – на този, когото ние сме ядосали. Това вече ще е успех в духовния живот, в духовната бран.

Ако не можем да отидем при ближния, да го прегърнем и да се помирим, и така да се върнем в изходно положение, трябва да се постараем поне да усмирим гнева си, да не задържаме зло и негативизъм в сърцето си към този човек.

Рядкост са хората, на които Господ по Своята благодат е дал мирна душевна настройка и те могат да изключат гнева и да не се сърдят. Но това умение можем да възпитаме в себе си чрез аскетика, чрез „духовна гимнастика”. Ако имаме такъв стремеж и желание и ако полагаме усилия в тази посока, то с времето ще придобием ценния навик.

Ясно е, че без Божията благодат, без Божествена подкрепа не можем да постигнем нищо, но Господ, като види нашето усърдие, със сигурност ще се притече на помощ.

Но за да получим тази благодат, трябва да се научим да подчиняваме сърцето си на ума си. Сърцето не винаги действа в унисон с мисловния процес и често прави не точно това, което трябва.

Както казва Достоевски: „Дяволът воюва с Бога и полето на битката е човешкото сърце”. Наистина, сърцето ни се устремява към този, който надделява в него. Ако побеждава врагът, ние, за съжаление, правим глупости, като при това разбираме, че е нередно и неправилно да постъпваме така. Затова задължително трябва да се учим да подчиняваме на разума емоциите и сърдечните си движения.

Трябва да знаем, че злобата вреди на първо място на нас самите. Освен че гневът е пагубна страст, но той е и неудобно и некомфортно чувство. Ние всички се стремим към спокойствие, към мирен живот и преди всичко за нас е тежко и неприятно да носим в себе си гняв, да го отглеждаме, да не полагаме усилия да го възпрем.

Какво му е на човека на когото се гневим – той не вижда и не знае това; той си живее живота. А ние се терзаем, раздираме душите си, устройваме си безсънни нощи, пропилени години, побелели коси… Или пък се гордеем със своята непреклонност, подхранваме гнева с тщеславие, че ние сме по-добри, по-умни от този, на когото се сърдим и затова „имаме право”.

Струва ми се, че всеки, който е бил в такава ситуация, си спомня, че с ума си е разбирал, че трябва нещо да промени, че всичко това е неконструктивно, но не е намирал сили и е продължавал да се носи по течението и да страда… Така че трябва да се научим да блокираме негативизма по отношение на ближните.

И разбира се, най-добре е да положим максимум усилия за помирението. По правило, ако има конфликт, то и двете страни страдат и искат тази ситуация по-скоро да се прекрати. Затова всички ще са радостни при опит за помиряване.

А като имаме предвид заповедта „Блажени миротворците” (Мат. 5:9), ще знаем, че щастлив е онзи, който намери в себе си мъжество и сили да направи първата крачка, дори да смята, че е прав и че незаслужено е обиден. (Въпреки че не съществува ситуация, при която единият да е абсолютно прав, а другият – абсолютно виновен. Ако липсва мир, значи са виновни и двете страни).

Но когато се помиряваме, не трябва да сме на тази позиция: „Добре де, прости ми; и аз съм виновен, но и ти не си по-добър”. Ако правим тази крачка, трябва да говорим само за себе си: аз сгреших, аз постъпих зле, аз не бях прав. Необходимо е да виждаме и признаваме само своята вина, само себе си да обвиняваме в конфликта.

Казано е: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). Когато хората искат да се помирят заради Христа, Господ е заедно с тях. Бог вижда, че макар все още да сме гневни, но заради Него се стремим към мир и в името на това сме готови да прекратим нашата тирада на самосъжалението, самолюбуването и на оскърбяването на другата страна, и тогава Господ със сигурност ще изпрати в сърцето на онзи човек, при когото сме дошли, благодатта на успокоението и правилните думи и мисли.

Случва се двама души да се скарат, да си наговорят обидни думи и още гневни да се разделят. Единият застава на молитва, а другият – като вижда това – се засяга: как можеш да се молиш, след като ме нарани. От това което казахте излиза, че този, който се моли, постъпва правилно…

Свети Амвросий Оптински има впечатляваща поговорка: „Познай себе си и това ти е достатъчно”. От къде можем да знаем, за какво се моли човека в този момент. Не можем да надникнем в неговата глава; също не можем да се досетим, какво изповядва той пред Бога.

Едва ли той мислено се наслаждава на победата: „Господи, дай ми сили да доунищожа врага си, дай ми сили да устоя в моята правота и да получа своето на всяка цена”. Може и да съществуват някои хора, които мислят така, но ми се струва, че те изобщо не са мнозинство.

Може би ближният ни е ужасен от това, което е направил, и казва: „Господи, толкова съм грешен, какво направих… Покажи ми как да се променя, какво да сторя? Аз съм горделив и тщеславен и нямам сили да направя първата крачка, не мога да се надскоча. Господи, помогни ми!”

И все пак безсмислено е да се дразниш, че някой, след като те е обидил, е застанал да се помоли – вкъщи или в храма. Спомнете си чудните думи на апостол Павел: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи” (Рим. 14:4). Наистина, как може да осъждаме човек, който си има своите отношения с Господа? Бог е силен да го промени, да го направи по-добър; и това ще стане в онзи момент, когато ще е най-спасително.

А как стоят нещата със светото Причастие? Ако ние искрено се стараем да се помирим с този, когото сме обидили, но човекът не е готов да прости. Какво да правим в този случай – да се причастим или да отлагаме, докато не получим прошка?

Някак ми е трудно да си представя ситуация, при която те молят за прошка, но ти не прощаваш… В един манастир, когато някой от братята бил скаран с друг брат, игуменът му забранявал да казва молитвата „Отче наш”. В тази молитва ние молим Господ да ни прости греховете, както и ние прощаваме на ближните. Излиза, че ако човек казва молитвата „Отче наш” и при това не е простил на някого, който го е обидил, той всъщност ще се моли за обратното: „Господи, не ми прощавай”. „Не мога да допусна Господ да не прости на някой от братята, затова като се грижа за душата му, не му разрешавам да казва „Отче наш” – споделяше игуменът.

Затова пак ще повторя, много ми е трудно да си представя как човек, който знае, че Господ ни прощава греховете, когато се покайваме и молим да бъдем простени, не се държи по подобен начин със своите ближни. Ясно е, че е трудно да простиш, ако този, който те е обидил, не съжалява и не се стреми към сдобряване. Но ние сме създадени по Божи образ и подобие и ако ни молят за прошка, сме длъжни да постъпим така, както постъпва Бог.

Все пак, ако се е създала такава ситуация: молили сме за прошка, но не ни прощават; ако сме направили всичко възможно, то мисля, че може да се причастим. Със съкрушение, със скръб, но трябва да се причастяваме. Та нали ние пристъпваме към Тялото и Кръвта Христови не защото сме достойни или сме напълно готови и сме изпълнили всичко, а точно защото НЕ сме достойни, защото сме грешни и ни е необходима помощ и изцеление от Господа чрез Неговите свети Тайнства.

Но подобни ситуации трябва да се решават с духовника, като се обсъдят с него всички обстоятелства и подробности.

Какво да правим, ако няма никаква възможност да помолим за прошка? Например, когато обективно не сме виновни. Днес хората могат да прекъснат отношения само заради това, че са сметнали другия за привърженик на противоположни политически убеждения. Очевидно е безсмислено нещо да се обяснява или доказва. Как да реагираме в такава ситуация?

Трудно е да се каже. Сега в нашата страна се води война, войната е и в умовете. Няма нито прави, нито виновни. Ако таят вражда, то всички не са прави, всички грешат.

Що се отнася до ситуацията, при която хората прекъсват отношения по идеологически причини, това е болно и тъжно, още повече, ако това се среща сред християни.

В разгорещеността на опиянението от собствената ни правота ние някак забравяме, че все пак имаме друга родина: „Тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” (Евр. 13:14). Не мисля, че в Небесното Царство, към което се стремим, ще има отделения за привържениците на различни социални или идеологически разбирания.

И излиза, че като християни ние декларираме, че се стремим към рая, че желаем да бъдем всички заедно с Бога. А от друга страна се дистанцираме от хората, с които имаме различни убеждения. Ако тук, на земята, не искаме да имаме нищо общо с тях, то как възнамеряваме да пребиваваме заедно във вечността? Как изобщо е възможно да взимаме суетенето и игричките в нашия тукашен „пясъчник”, да приемаме за чиста монета манипулациите, на които ни подлагат експериментаторите от един или друг политически лагер чрез средствата за масова информация; как може на базата на това да се изграждат отношения и от това да се ръководим?

Но пак ще повторя: „Познай себе си и това ти е достатъчно”. Нека всеки да е внимателен за своите действия. За мен е важно да съм духовен космополит, гражданин на Небесното отечество. Аз трябва да живея така, че в Царството Небесно да се радвам да срещна всеки човек с всякаква политическа ориентация. Спокойно можем да се учим на това и е по силите ни е да се настроим да мислим по този начин.

Що се отнася до ближния, който намира в нас нещо неправилно или несъответстващо на неговите убеждения, то за нас това е повод да усилим молитвата си за този човек. Но разбира се, молитвата ни да не е от типа: „Господи, вразуми го”. В този случай трябва да се молим като за наш сродник и близък – за татко, мама, роднините: „Господи, спаси и помилвай, дарувай Царството Небесно и всички Твои блага”. Това е първата крачка, с която трябва да се започне.

Заедно с това, доколкото можете, помолете за прошка. Например, с такива думи: „Ако с нещо съм те разстроил, прости ми, помоли се да стана по-добър”.

Такъв е съветът на псалмопевеца : „Избягвай злото и върши добро”(Пс.36:27). За да не се дразните взаимно, трябва максимално да избягвате конфликтните теми, които ви разделят. Нека човекът си живее в своя свят, и вие – във вашия и всеки ще бъде спокоен на своето място. Най-важно е да продължавате да го обичате като християнин и да не спирате да се молите Господ да помилва и спаси него и вас.

Главно, най-важно е да се опитваме да задържаме първосигналната си реакция. Ако Ви се прииска да се изкажете рязко например в някоя дискусия в интернет пространството, по-добре изчакайте. Обикновено след време става ясно, че е по-правилно да премълчите, за да не се умножава злото.

Същото е и в личното общуване – трябва да се стараем да се сдържаме. Като мине време, става ясно, че не е трябвало да се реагира така, а ако се противопоставяме, то е добре да бъде със значително по-нисък градус на напрежение. И разбираме, че изобщо не си е струвало да се гневим.

Но ако по немощ, по слабост нещо сме казали, ако с дума сме засегнали и наранили ближния, тогава, разбира се, трябва да отстъпим. Е и да молим за прошка, след като сме виновни… I www.pravmir.ru

 

Превод: Евгения Николчева

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...