Нашата молитва за починалите
Ако вярваме, че молитвата помага на живите, защо да не смятаме, че е възможно да се молим и за покойниците? Животът е единен и цялостен, защото, както казва евангелист Лука, Той не е Бог на мъртви, а на живи (20:38). Смъртта не е край, а определен стадий в човешката съдба, а тази съдба не застива като камък в момента на смъртта. Любовта, която изразяват нашите молитви, не може да бъде напразна; ако любовта има власт на земята, но няма власт след смъртта, това трагично противоречи на словото на Писанието, в което се казва, че любовта е силна като смърт (Пс. 8:6). Опитът на Църквата свидетелства, че любовта е по-силна от смъртта, защото Христос е победил смъртта чрез Своята любов към човешкия род. Неправилно мислят някои, че връзката на човека със земния живот завършва в момента на неговата смърт. През целия си живот човек сее семена. Тези семена израстват в душите на други хора, влияят на тяхната съдба и плодът, родил се от тези семена, в действителност принадлежи не само на този, който го е отгледал, но и на този, който е сял. Написаните или произнесените думи, които променят живота на човека или съдбините на човечеството – думите на проповедници, на философи, на поети или на политически дейци – остават на отговорността на тези, на които принадлежат, отговорност както за лошите, така и за добрите последствия. Участта на тези хора неминуемо ще зависи от влиянието, което техните думи са оказали върху живеещите след тях.
Влиянието на живота на всеки човек продължава до Страшния съд и вечната, окончателната участ на човека се определя не само от краткото време, което той живее на земята, а и от резултатите на неговия живот, от неговите добри или лоши последствия. Тези, които като плодородна земя са приели посятото семе, могат да окажат влияние и на участта на мъртвите, като молитвено просят от Бога да благослови човека, преобразил или променил техния живот, дал смисъл на тяхното съществуване. Като се обръщат към Бога в акта на неизтощимата любов, вярност и благодарност, те встъпват във вечното Царство, за което няма граници във времената, и могат да влияят върху участта и състоянието на мъртвия. Не несправедливост измолваме от Бога; ние Го молим не просто да опрости човека, независимо от всичко лошо, което той е свършил, а да го благослови за онова добро, което той е извършил и за което свидетелстват съдбите на други хора.
Нашата молитва е израз на благодарност и любов дотолкова, доколкото нашият живот е продължение на онова, с което е живял другият човек. Ние не молим Бога да бъде несправедлив и не си въобразяваме, че ние притежаваме по-голямо състрадание и любов от Него; ние не молим Бога да бъде по-милосърден, отколкото Той е и без нашата молба, но принасяме пред Божия съд едно ново свидетелство и молим това свидетелство да бъде прието, та Божието благословение обилно да се излее върху онзи покоен, който е имал толкова голямо значение за нашия живот. Това е важно да се разбере: целта на такава молитва е не да убедим Бога в нещо определено, а да принесем свидетелство, че този човек не е живял безплодно, а е обичал и е бил обичан. Всеки, който по някакъв начин е бил извор на любов, има силна защита пред Божия съд; но върху останалите лежи дългът да принесат свидетелство за това, което той е сторил за тях. И тук отново въпросът не е просто в доброжелателството или в емоциите. Св. Исаак Сириец казва: не свеждай молитвата си само до думите, а направи самия свой живот молитва към Бога. Затова ако искаме да се молим за своите покойници, нашият живот трябва да потвърждава молитвата ни. Не е достатъчно само от време на време да пробуждаме в себе си определени чувства към мъртвите и тогава да молим Бога да направи нещо за тях. Важно е всяко семе на доброто, правдата, светостта, посято от тях, да принася чрез нас плод, защото само тогава можем да застанем пред Бога и да кажем: той пося добро, той имаше добри качества, които ме подбуждат да живея праведно, и тази частица добро не е моя, а негова; в известен смисъл нека тя да бъде негова слава и негово изкупление.
Православната църква има точно определени възгледи за смъртта и погребението. Погребалната служба започва с думите „Благословен Бог наш…“ Трябва да си даваме сметка колко много означава това, защото тези слова се произнасят въпреки смъртта, въпреки тежката загуба, въпреки страданието. Службата е построена въз основа на утринната служба и славословия; близките стоят със запалени свещи в ръце, символ на възкресението. Основната мисъл на погребалната служба е в това, че ние действително стоим пред лицето на смъртта, но смъртта вече не ни плаши, след като гледаме на нея през Христовото Възкресение.
Погребалната служба изразява двойствения характер на смъртта, нейните две страни. Да се приеме смъртта е невъзможно, тя е чудовищна; ние сме създадени, за да живеем. И все пак, смъртта именно е единственият изход в този свят, който поради човешкия грях е станал чудовищен. Ако нашият свят на греха беше неотменен и вечен, той щеше да бъде истински ад; смъртта, заедно със страданието и греха, е единственото, което позволява на земния живот да се изтръгне от този ад.
Църквата вижда и двете страни. Св. Йоан Дамаскин е писал за това с пределно ясен реализъм, така че християнинът не може да изпада в романтизъм, когато става дума за смъртта. Да умреш значи да умреш; и в този смисъл, говорейки за кръста, ние трябва да помним, че кръстът е бил оръдие на смъртта. Смъртта е смърт с цялото й трагично уродство и чудовищност, и все пак, в крайна сметка смъртта е единственото, което ни дава надежда. От една страна, ние жадуваме да живеем; от друга страна, в каквато мяра жадуваме да сме живи, в такава жадуваме и да умрем, защото в този ограничен свят пълнота на живота е невъзможна. Без съмнение смъртта е тление, но тление, което в съчетание с Божията благодат ни води към такава мяра на живота, която ние иначе никога не бихме имали. Смъртта е придобивка – казва св. ап. Павел (Фил. 1:21), защото докато живеем телесно, ние сме разлъчени от Христос. Когато се изпълни известна мяра на живота ни, независимо от преживяното време, по-дълго или по-кратко, ние трябва да захвърлим този ограничен живот и да влезем в безпределния живот.
Православното опело е съсредоточено около отворения гроб, защото Църквата продължава да вижда човека в неговата цялост като тяло и душа, за които тя еднакво се грижи. Тялото е приготвено за погребение; тялото не е като износена дреха, захвърлена защото се е освободила от душата, както обичат да казват някои привидно благочестиви хора. За християнина тялото е нещо много повече; с душата не може да се случи нищо, в което да не е участвало и тялото. Възприемането на този свят – и не само на този, но и на божествения свят, става отчасти и чрез тялото. Всяко тайнство е дар Божи, който се предава на душата посредством обредните действия; кръщелната вода, маслото за миропомазване, хлябът и виното за причастие – всичко това е взето от материалния свят. Ние не можем да направим нищо добро или лошо иначе, освен в съюз с тялото. Тялото ни съществува не само за да се роди душата в него, да съзрее и след това да си отиде, като го напусне; от първия до последния ден тялото е съработник на душата във всичко и заедно с душата съставя целостта на човека. То завинаги остава като че ли белязано с печата на душата и на общия живот, който те са преминали заедно. Свързано с душата, чрез тайнствата тялото се свързва и със Самия Иисус Христос. Ние се причастяваме с Неговата Кръв и Тяло и по такъв начин тялото ни по право се съединява с божествения свят, с който то влиза в съприкосновение.
Тялото без душа е просто труп и няма отношение към това, за което по-горе става дума, а душата без тялото, даже душата на светец, устремена „право към небето”, все още не изпитва блаженството, за което е призван човекът в края на времената, когато Божията слава ще възсияе в душите и телата.
Както казва св. Исаак Сириец, даже и към вечно блаженство не можеш да принудиш човека без съгласието на тялото. Това изказване на св. Исаак за важността на тялото е особено поразително, защото той е един от най-великите подвижници, един от тези, за които някои биха казали, че през целия си живот са умъртвявали тялото си. Но, по думите на св. ап. Павел, подвижниците умъртвяват греховното тяло (Рим. 6:6), за да пожънат от тлението вечност, а не убиват тялото си, за да освободят душата от плен.
Затова мъртвото тяло е предмет на грижата на Църквата, даже ако е тяло на грешник; и цялото внимание, което му отделяме приживе, не може да се сравни с благоговението, проявявано в погребалната служба.
Именно така тялото е свързано с душата и в молитвения живот. Всяко извращение, всяко излишество, всяка вулгарност, на които сами подхвърляме тялото си, унижават единия от членовете на тази съобщност така, че нанасят поражение и на другия. Или да обобщим: униженията, на които сме подложени отвън, може да се преодолеят с молитва; униженията, на които ние сами се подлагаме, разрушават молитвата…
Превод: Венета Дякова
Из книгата на митрополит Антоний (Сурожки) “Молитвата и животът”, ИК “Омофор” 2005
