Покайната молитва – път към Божествената вечност
Източник: „Духовни беседи”, Софроний (Сахаров), Омофор, 2003
Да бъде благословено Името на нашия Бог.
Нашето съзнание обаче отива по-нататък и по-надълбоко от Адамовото, не защото сами по себе си ние сме по-дълбоки и по-големи от Адам, а защото Господ ни е дал заповеди, които превишават Адам. Господ, Който се е въплътил и е живял с нас, ни е дал понятия, които естествено превъзхождат мярата на човека.
Когато Господ дава Своята заповед: “А от дървото за познаване на доброто и злото, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17), на Адам е бил обещан вечен живот чрез пребиваване в заповедите. Той е бил поставен да управлява рая, да го опознае и да се заеме с неговото устройство. Но ето, че Адам паднал със страшно падение, което и до сега поразява света. И, ако ние желаем спасението си, ще трябва естествено да положим като основа на монашеския си живот молитвата за целия човек. Тази молитва обаче започва с малкия опит на малкото общежитие, където има само няколко човека. И после, когато постигнем това, изведнъж пред нас ще се разкрие огромното море на Христовата любов. (…)
Как да предадем този живот? Ето и моята душа иска да ви го предам. Думите обаче не въздействат, примерът не учи, защото не го виждат. Как да се пробуди в сърцата ви съзнанието за Божествената вечност, когато всичко се променя? Както казва нашият отец (Силуан – бел. пр.), той плакал в молитвата си за цялото човечество повече, отколкото за самия себе си. Когато се каел за греховете си, постепенно, прониквайки в същността на греха изобщо и на Адамовото падение, той се превръщал в носител на космическо съзнание.
Спомняте си, говорих ви за св. Серафим Саровски: когато той викал само за себе си – “Боже, бъди милостив към мене грешния”, постепенно ставал наистина подобен на Адам. Силуан, който беше надарен като поет, казваше, че, когато Адам плакал, цялата пустиня на света го слушала с огромно мълчание. Така и молитвата на св. Серафим Саровски – от лична станала космическа и той бил в състояние да предскаже, че в Русия ще бъде Пасха в годината, когато ще намерят мощите му.
Както виждате в примера със св. Серафим Саровски, индивидуалната молитва – “Боже, бъди милостив към мене грешния” – станала космическа и тя действа и досега. Всеки път, когато някой иска да носи името Серафим, това е събитие, което се случва в пределите на душата на възприемащия името, то обаче е свързано и с факта, че молитвата на св. Серафим Саровски е космическа по своя характер. Така и от нашия отец Силуан ние постепенно се научаваме на покаяние, което ще ни въздигне до същото състояние и ние, всеки от нас, ще стане Адам.
Говоря неподредено, но мисля, че все пак ще стигна някак до там как да живеете като свое това състояние. Когато душата ни навлиза в тази сфера на живота – Божествената сфера, тогава тя усеща по-реално вечността, отколкото времето. И тогава много евангелски думи стават сякаш наши думи, израз на нашето състояние. Такива са страшните думи – “Небе и земя ще преминат, ала думите Ми няма да преминат” (вж. Мат. 24:35). Трябва да възприемем този живот така, че словото на Христос да стане и наше слово. Да, по тяло аз умирам, но какво е моето тяло? – пръст, от която съм взет и в която пак ще отида. “Небе и земя ще преминат…”, т.е. космическото битие не е вечно битие.
Защо говоря с такава мъка? Защото желанието на сърцето ми е вие да усвоите това и от вас да се отстрани онзи начин на мислене, който е извращение на християнския живот.
Трудно ми е да говоря тези неща, защото много болни души не са способни да чуят това слово. За какво говоря? За това, че мнозина живеят не вечността в Христос, а някаква странна форма на земния живот и за тях времето и дните, при отсъствие на поглед за вечността, се превръщат в единствена реалност и те спорят за календарите. Когато бях на Атон, се проведе календарната реформа, т.е. Вселенската Църква искаше да уточни времето на живота с принципите, които са били заложени отначало. Преди това се получаваше така, че равноденствието беше на девети март, а после стана на двадесет и втори. Тази промяна засяга най-вече външния живот на човешкото общество, да не кажа държавния живот. Да се превръща тази страна от живота в догмат и дори да се късат литургични взаимоотношения са следствие на недомислие, на липсата на опит за вечността в Христос.
На земята всичко е преходно. По време на живота ми на Атон – двадесет и две години – ми беше болно да гледам как някои, и то добри хора, мислят само за дните, а не за вечността. По странен начин сърцата на такива хора се ожесточават, вратите на сърцата им се затварят и те не могат да разберат нито гетсиманската молитва, нито жертвата на Голгота, нито идеите на св. Симеон Нови Богослов или на Силуан за това, че всеки от нас по съдържанието на своя живот трябва да се уподоби на първия човек, т.е. да стане Адам.
Поради липса на съзнанието, на което ни учат светите наши Отци, ние извращаваме християнството. Когато едно условие на държавния, обществения живот се издига в догмат, това е напълно погрешно. Истинската молитва протича в пределите на Божествения, а не на земния живот: “Боже, бъди милостив към мене грешния”. И още: “Господи, помилуй нас и Твоя свят”. (…)
Казвам всичко това сега, защото мисълта ми се отклони към случая с двама от нашите братя, които бяха в Русия и там, след великата благодат на мъченичеството, неочаквано се проявява такова дребнаво, ограничено, тесногръдо съзнание за времето. Там попитали: “По кой стил служите?” За онези хора това са новият и старият стил. Когато обаче преминахме на стила, според който живее държавата, не усетихме никаква загуба от това и запазихме доброто си отношение и към едните, и към другите. Кои са едните и кои другите? Тези, които различават дните, както казва апостол Павел (вж. Рим. 14:5-6). А има други хора, които са потънали в молитва с душата, с цялото си сърце, с всичката си сила – те са заети с молитва към вечния Бог.
Толкова бих искал, скъпи мои братя, да разбирате нещата така, както трябва да се разбират. Така, както ни е учил Господ и Неговите апостоли и светите Отци: “Небе и земя ще преминат, ала думите Ми няма да преминат” – казва Господ. Или, когато евреите Му казали: “…Нямаш още петдесет години – и си видял Авраама?”, Господ им отвърнал с присъщото за Него съзнание: “Преди Авраам да е бил, Аз съм” (вж. Иоан. 8:57-58). “И затова” – казва Господ – “яжте Моето Тяло и пийте Моята кръв, и тогава ще бъдете носители на Моя вечен живот; а който не пие Моята Кръв, който не яде Моята Плът, той ще изгуби живота” (вж. Иоан. 6:53).
Времето е условна, присъща на творението форма на съществуване. А вечността – на вечния Бог, на Когото вярваме. Само с такова съзнание можем да вместим в себе си, да разберем словото на Христос, заповедите Му. Защо? Защото, когато Неговите заповеди станат закон, единствен закон на нашето временно и вечно битие, тогава целият порядък на живота ни се изменя. А щом човек почувства спасението си в Христос и види други хора, които не искат Христа, у него естествено се проявява състрадание към тях, понеже не разбират и не приемат Христос. От мъчителното съзнание, че тези хора отпадат от вечния живот в Бога, се ражда молитвата за целия Адам. Както казва старецът (Силуан – бел. прев.), когато до сърцето на човека се докосне любовта, той иска спасение за всички. Тогава няма да има ожесточение в сърцата, което води до разкол, омраза, до пълна загуба на християнския начин на живот.
Старайте се да проникнете чрез покайната молитва в дълбините на християнското съзнание. Винаги подчертавам, че истинската молитва е покайната. Всеки от нас носи у себе си един или друг грях и съгрешава. Затова и покайната молитва е естествена за нас. По чуден начин именно така се ражда персоната, т.е. ипостасата по образа на Христос, Въплътилия се Логос.
Разберете това. Молитвата ми е вие всички да разберете пътя на Христос – мъчителен, ала наистина спасителен за нас. И нека Господ да ви пази.
