Ум и разсъдък в православния опит

Mит. Йеротей (Влахос)

В православната традиция се прави разлика между ум (νοῦς) и разсъдък (λόγος)¹. Едно е умът, а друго разсъдъкът. Тази разлика бива коментирана в много от моите книги. Както проличава от светоотеческата традиция като цяло, умът е прозорецът на душата, през който човек вижда Бога. Умът е органът, чрез който човекът вижда нетварното, докато разсъдъчността е центърът на тварното знание, тъй като тя изследва всички тварни неща. За да определят какво по-точно е умът, някои от отците го свързват с вниманието, твърдейки, че умът е най-изтънчената форма на внимание. Там, където се намира вниманието на човек, там бива и неговият ум. Ако вниманието е обърнато и поробено от тварните неща, това означава, че умът живее в едно противоестествено (παρά φύσιν) състояние. Ако вниманието е обвързано с разсъдъчността, а човек размишлява постоянно, това означава, че умът не се намира в своя естествен ход, но е помрачен. Ако вниманието е в сърцето, докато паралелно с това разсъдъчността има за свой предмет тварния обкръжаващ ни свят, това показва, че умът се движи според своето естество, че умът живее в своето естествено състояние.

Тъй като този анализ може да стори неясен и абстрактен на онези, които нямат опит, ще пристъпя към едно по-широко изследване на темата посредством аскетическия опит на нашите светци.

Като начало трябва да се подчертае разбирането за това какво всъщност е умът, a също така и осъзнаването, че разликата между ум и разум е условие за духовен опит. Това бива разбрано само от този, който има опит. Само човек, който е изчистил своето сърце от помислите, и чието сърце вече функционира нормално, може да разбере какво всъщност е умът. Тези, които нямат опит, дори и да четат много анализи и всевъзможни практически съвети, няма да могат да разберат нищо. Във връзка с този въпрос същото важи и за окото на тялото. Колкото и описания да чуе от зрящите на цветовете и тяхната разлика, един незрящ човек не би разбрал много неща. Така и онзи, който има помрачен ум, не би могъл да разбере това съществуване на ума, цената и познанието, които би придобил чрез него или дори не би разбрал и за разликата между ум и разсъдителност.

Това, което знаем за телесните осезания, се отнася много повече за духовните усещания, а естествено, и за ума на човека. Затова разбирането на тази тема предпоставя един духовен, личен и вътрешен опит. Иначе казано, всеки анализ ще прилича на усилието на някакъв добър артист да опише чудесната хармония на някое велико музикално произведение, без слушателят да притежава слух. Това описание и анализ би било невъзможно.

Все пак ще се заема с един малък анализ, макар да зная, че аз лично съм сляп и глух по тези духовни въпроси, които представляват същността и основата на Православното Предание. Човек, започвайки да живее духовен живот, съхранява във възможно най-крайна степен заповедите на Христа, като живее в покаяние. В началото на този нов път човек бива обхванат от блажена печал и покаяние заради предишния си греховен живот. Започвайки този преход, християнинът действително преживява първите блаженства на Христа, на духовната нищета и на блажената духовна скръб. Самоукоряването и скръбта се изразяват и чрез молитвата. С други думи, когато човек познае духовната си болест, той плаче, скърби, като същевременно умолява лекаря на душите, Богочовека Христос, да го излекува. Така в атмосферата на предълбоко покаяние и печал човек се моли на Бога, изричайки различни молитви като „Господи Иисусе Христе, помилуй ме грешния“, „просвети моя мрак“, „изцели душата ми, защото съгреших пред Теб“ и т.н.

Тази връзка на смирение, печал и молитва може да започне и по различен начин. Като за начало християнинът се упражнява в разумната молитва, в повторението на молитвата „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме грешния“ чрез своите устни и разум. Тоест той се упражнява в така наречения научен метод на молитвата. След дълги усилия на съсредоточаване на ума в думите на молитвата и отхвърляне на другите мисли, по време на дългочасово повтаряне на молитвата, се ражда чувството на нищожност, покаяние и плач. Така в този случай с молитвата се свързва духовната нищета и блажената печал. След голяма борба и продължителна молитва, която се свързва с покаянието и смирението, в момент, когато човек не очаква, умът свежда молитвата към сърцето и всъщност тогава той се отделя от разсъдъчността, тъй като сега умът започва да произнася молитвата, изричана до този момент от разсъдъка. Това бива усетено от човека като някаква сладка болка в телесния орган на сърцето. Както когато ни боли някой орган от тялото и там се съсредоточава умът и вниманието, същото се случва и в този случай, с разликата, че тази болка е сладка, тя притежава някаква топлина и се свързва със сърдечните чувства на любов и ерос. Точно това ни дава признакът за различаване на ума от разсъдъка. Когато умът се разграничи от разсъдъчността, тогава човек чувства тази сладка и топла сърдечна болка, докато в същото време разсъдъкът има за свой предмет обкръжаващия свят.

В светоотеческите текстове и живата традиция, която се практикува и до днес, се казва, че човекът притежава два познавателни центъра, единият е разсъдъчността, а другият – умът. Също така се казва, че в естествения (природния) човек, в обожения, т.е. в човека на Божията благодат, е възможно да функционират и двата центъра, както и две действия/енергии на душата едновременно. И така докато човек се храни и труди, е възможно и за ума да се моли. Това e разбираeмо посредством казаното по-горе. Човекът може да се труди, да се храни, да участва в някакво обсъждане или да спи, като същевременно чувства някаква сладка болка в телесния сърдечен орган. Тази болка се свързва със слизането на ума в сърцето, тъй като умът бива привлечен в това пространство, и впрочем умът не само бива привлечен, но и слиза в дълбочина. Тогава човекът чувства телесния сърдечен орган като някакъв дълбок извор без край.

Работата на разсъдъка и болката на сърцето показват разликата между разсъдъчността и ума. А това, както бе казано преди малко, се случва едновременно и паралелно. Това изпълва човека с радост и ликуване. Затова казваме, че идването на ума в сърцето, или умната молитва и просветлението на ума, не става чрез отстраняването на познавателните функции, то не се случва чрез някакъв интелектуален изход или екстаз. Напротив, при снизхождането на ума в сърцето човек има пълното съзнание за обкръжаващия го свят, за основанията и действията, докато в същото време чувства тази сърдечна болка в горната част на телесното сърце, която ясно се отличава от болката, която се дължи на заболяване. В моменти на изявено действие тази болка се съгласува и съчетава с някоя молитва, която или идва в онзи час като Божие откровение, или е някаква необходимост на човека, или е просто молитвата, която човек е имал в своя разсъдък, като я пренася в сърцето. Така в онзи час той чува молитвата да се изрича в сърцето му, докато всички мислени сили и умни чувства са съсредоточени там като в едно сетиво.

Като пример мога да спомена дишането с телесния орган на сърцето. Когато си поемем дълбоко въздух и задържим въздуха, тогава се усещаме сякаш ни боли сърцето, сякаш там става съсредоточаването на вниманието. Затова и спортистите се стремят към тази себесъсредоточеност, тъй като разбират, че това има голямо значение за спокойствието, силата и решителността. Тази съсредоточеност обаче става в сърцето чрез извършването на молитвата и слизането на ума към сърцето чрез Божията благодат, като тази пресладка болка действа без свивания, без насилие над сърцето, но чрез голямо удобство и свобода, без дори човек да извършва допълнителни усилия. С други думи – много спокойно, без да се извършват дълбоки вдишвания, въпреки че вдишвайки и издишвайки нормално, човек чувства тази сладка болка без натиск. Повтарям, това няма отношение към вдишванията и издишванията. В началото тази пресладка болка бива възприета от телесния сърдечен орган, но впоследствие тя преминава към нещо друго и по-дълбоко. Тази болка е психосоматична. И както казах по-горе, тя се свързва с покаянието, с печалта, с молитвата в Бога, докато разсъдъкът живее в своя собствен свят. В това време телесният сърдечен орган не е обект на какъвто и да било натиск и насилие. Тогава човек придобива такава чувствителност, че разбира кога умът навлиза в сърцето и кога излиза. Това става осезаемо заради наличието на тази сладка болка, която има такава дълбочина, сякаш няма дъно. Едва тогава човек разбира разликата между ум и разсъдък.

Един светогорец ми казваше, че разликата, която съществува между виното и чистия спирт, е подобна на разликата между разсъдъка и ума. Умът е много изтънчен, чист и силен. Разсъдъкът е по-груб. Разликата е аналогична и качествена. Ние не можем да добавим повече от това. Става дума за духовен опит, опит от умното деяние, от духовната чувствителност, която не се придобива чрез аналитични изследвания, нито чрез научни филологически проучвания на светоотеческите текстове, а от вътрешната духовна борба чрез действието на Божията благодат.

Из Духовни ориентири за съвременното общество на мит. Йеротей (Влахос), „Омофор“, 2017, превод: Константин Константинов, Мартин Ганев

Бележки