Монах в света
Монах в света. Казвам това за монаха отец Георги (Сотиров) без да съм сигурна дали е правилно и точно.
Така го почувствах докато пропътувахме част от неговата духовна околия и манастирски околности. Той е архиерейски наместник в град Павликени. На около шейсет години е. Външният му вид е антипод на аскета. Едър, с достолепна брада, младеещ за годините си. Прям, без сянка от раболепие, винаги с добра дума за всеки срещнат и с неизтощима енергия.
От десетина години е монах. Преди това, в зряла възраст, завърши богословие във Великотърновския университет. Преди това – оперен певец, прекрасен бас-баритон, актьор в Музикалнодраматичния театър във Велико Търново. Още по-преди – певец в октет за погребални ритуали, шофьор на камион и какво ли не.
Тук разказвам за външните проявления на случки и съдби, ала през всичкото време мисля за ставащото във вътрешната същност на човека, за търсенето и осъзнаването на личната духовна истина, когато човек се обърне навътре към своята си светая светих, вслуша се и се поведе по съкровените нашепвания на родовата кръв или на вътрешния си глас. Далеч назад във времето будуват образи и гласове на деди и прачичовци на отец Георги – духовници, размирници, мъже със силни характери някъде из Солунско и Македония: кръвта вода не става.
Разговаряме в повече от скромното му обиталище и канцелария в обикновена къща в двора на храм „Рождество на Пресвета Богородица” в центъра на Павликени. С преосвещеното благословение на митрополит Григорий от четири години отец Георги обгрижва разпръснатата си по села и градчета околовръст духовна околия. Опитва се да изведе от духовната немара онова, което може още да бъде спасено. Казва, че прилича на отец Матей Преображенски – заради прозвището Миткалото. С помощта на дарители и отзивчиви хора успял да ремонтира основно храма, да обнови и подреди двора; ето – построена е нова чешма. В двора все по-често се застояват млади родители с малки деца. Има някакъв хубав символ, че е започнал с почистването и съживяването на кладенеца в църковния двор: извадили са от него камион отпадъци, камъни, тухли, всякакви нечистотии, изхвърляни години наред кой знае защо в църковния кладенец от „благочестивия и православен български народ” на Павликени. Хубаво е да почнеш от извора – от кладенеца и чешмата – да има откъде да се черпи чиста вода. Следващата идея на отец Георги е прицърковното училище за малки и големи.
Бас-баритонът понякога не заглушава ли тихото молитвено богослужебно пеене?
„Преди много време, тогава епископ дядо Иларион, викарий на Великотърновския митрополит, ме повика в кабинета си, скромно писалище, пишеше нещо на машината си, строг, както обикновено. Покани ме да седна. Огледах се за миг и седнах на единствения прост дървен стол, старовремски, най-обикновен. Влезе сестра му и поднесе чай. Спогледаха се двамата и се усмихнаха: това бил столът на владиката; който седнел на него, поемал монашеския път!.. Така и стана. Благословиха ме и ме постригаха за иподякон, певец в свещеническия хор. Бях тъкмо завършил богословие. Вече мислех за манастир. И това стана – преди десетина години ме постригаха за монах в братството на Дряновския манастир.”
Много преди тези случки го бях видяла за пръв път, още „в мире”, да пее в един манастирски храм, но не в богослужение, разбира се, а в концерт – беше времето на зрелия социализъм, когато манастирите ни бяха паметници на културата, храмовете бяха галерии на иконни сбирки, в тях се организираха концерти „заради хубавата им акустика”. На такъв концерт или празник някакъв отидох в манастира. Есента беше красива, горите наоколо тлееха в кротко сияние, от недрата им извираше златиста светлина, сбирана през дългото лято. Сякаш многобагрената четка на зографи и иконописци бе излязла вън от манастирските порти, бе нашарила с неукротима волност планината, във всички нюанси от нежна охра до сияйно златисто, до топлокафявото на прясно изорани угари.
Върху хоровода от сводове и колони на откритата манастирска нартика ниско привечерно слънце рисуваше залезни стъклописи. Трепетни проблясъци прорязваха короните на едрите липи край храма.
Прекрачих и влязох. Потънали в дебели сенчести ниши, решетките на храмовите прозорци копираха върху пода слънчеви ромбоиди.
Изведнъж като че въздишка се възнесе към кубетата: „Благословляю вас, леса, и поля, и горы, и воды, …благословляю вас…” – Песнопенията на Чайковски и Рахманинов ме отнасяха в безплътни пространства, просмукваха ме с неизразима носталгия и копнеж, отдалечаваха ме от земното. Гласът на певеца се връщаше преповторен от сводовете. Върху гърдите му бе слязла високата бяла светлина от купола, подобно вселенна благодат… „Благословляю вас…”
Топлият ек на ореховото и липовото дърво на иконостаса поемаше гласа, украсяваше го с ажурната пластика на резбите. Обгърнат отвред със сиянието на остаряла позлата, на патина от тамян, сумрак и време, гласът на певеца падаше в сърцето като истина и благослов. „Благословляю…”
Как неусетно носталгичната поезия на спомена смени тона на семплия разказ, уважаеми читателю. Така е с неизличимата красота на миналото, зад която стои трудното битие на човешките кръстопътища, упорството ни да търсим духа и истината.
Това бе една малка картина от някогашния свят на монаха в света отец Георги.
Сега хващаме четири посоки – към села и манастири. Във всяка посока ми показваше възстановени храмове, новички параклиси в дворовете на хората, построени с негова благословия, срещаше ме с хора и човешки съдби – малки нагледи към големия и тъжен катадневен епос на българина, изпълнен с безпросветна вяра, неясна надежда, с неистова борба за насъщния, за буквално оцеляване във всеки смисъл на думата (по селата тези понятия имат друг контекст, друга материалност, други цветове и мириси, нощи и утрини, под закрилата единствено на Божиите небеса). И е добре като се намери един такъв куражлия монах като дядо Георги, да те изслуша и подкрепи, да ти каже добри думи, да отмахне страха ти от болестите, да освети начинанието ти, да те споменава в молитви – нещата започват да се крепят на мястото си…
Какво ни струва усилието да задържим корена си да не се изскубне от дън–земя, от тази благословена от Бога плодородна земя? Какви добрини да очаква народ, който занемарява селищата си, опустошава храмовете си, открадва иконите и утварите, съсипва стореното от предшествениците. Този народ сме ние. Ти и аз. И аз. И аз. И тези селища са моето и твоето. Села, в които вече не бие училищен звънец, бие само камбаната (ако не е открадната) – три пъти за мъж, два пъти за жена, докато най-сетне и пътят към гробището тревяса и запустее…
Слънчеви, леко примижали дни в края на зимата, с ниско слънце и по сенчестите места купчинки мръсен последен сняг, с наскачали гнезда кокичета в дворовете; влизаме в село Бутово. Хубава къща и градина на Петко и Елена Стефанови; в дъното на двора, на ъгъла на две улици – новичкият домашен параклис, цяла църква! Има табела, че по всяко време всеки от селото може да влезе да се помоли. Тук спестявам подробностите, само към имената на стопаните прибавям имената на дарителите Гинка Стефанова Дончева, дъщеря и` Десислава, Румян Цонев и Райка – дарителите на средства за построяването на параклиса, за живите да е здраве и спасение, за починалите – вечна памет. Това е смисълът на този жест.
Материални жестове смогваме да направим, но дали сме способни на онзи духовен жест, с който ктиторите от стенописите държат с ръка близо до сърцето си въжделението на своя грешен живот, превърнато в реалност от ръката на някой творец?.. Защото множество светове сътворява въображението и егото ни, но дали можем дух, вяра и мир да им вдъхнем?.. – Ами селската църква? – Занемарена и разграбена е. – И как иначе, като няма свещеник! Че кой свещеник със семейство ще остане на село без заплата, само с пакет свещи под мишница? Защото на село само чистият въздух и Божията благодат са безплатни. Къде ще учат децата му, като всяко селище бърза да закрие училището си? И знаете ли защо: не че няма малки деца! Общината получава от МОН двайсетина хиляди лева за всяко закрито училище!!! (Всеки от нас има точни думи да нарече ето тези днешни обществени отношения!..) – Елена Стефанова, учителка до вчера, денонощно мисли какво може да се направи с двете училищни сгради. Влизаме в параклиса да се помолим Господ да ни е на помощ. Засега и това е нещо.
Отец Георги продължава да уговаря и да поощрява Петко Стефанов да стане свещеник, бездруго е местен човек от селото, с дом и отраснали деца. Родът на Петко е от село Беляковец до Велико Търново, някога с метох на Зографския манастир и с прекрасна каменна църква, дело на някой от големите ни възрожденски устабашии (моля Бога дано не се е срутила); Петковият дядо и двамата му братя някога се били свещеници – Христо Ив. Попов в храм „Св. Димитър” и Тодор Ив. Попов – в беляковската църква. Обещавам да пратя на семейството копие от надписа върху чешма в Зографския манастир в Света гора, направена с иждивението и за душевно спасение на някой хаджи Виктор – монах Викентий „родом от Беляковца Терновскаго”; нищо чудно да излезе сродник на свещеническия род на Петко Стефанов. На сбогуване ми минава мисъл, че и село Бутово скоро ще има местен свещеник, ако е рекъл Бог.
Сега в източна посока, трополим с подскачащата кола на отец Георги, която чудно как не се разпада под тежестта му, отиваме към селата Долна и Горна Липница (някога е имало и Средна). Първом бях угнетена и потисната от вида на угасналите очи на прекрасни изоставени селски къщи. Тук всичко е строено от някакъв равно цепен тънък камък и също тъй равномерно подреден в къщи, огради, стобори, зидове с контрафорси – същински крепости, тъкан на каменна черга, ред подир ред. Вечен материал, имало го е в изобилие и безплатно околовръст. Не попитах дали със същия материал е построен параклисът в дома на Юлко и Мария Палови, защото тук се разказват чудеса, Божии и човешки. Знаем, че „този род личби няма да получи”, но когато човек върши своето дело в Божия път, Бог видимо го обдарява със Своето. Юлко е млад пенсионер, капитан от Дунавския флот, от есента насам е кмет на село Горна Липница. В първия си кметски ден първо запали свещ и се помоли в параклиса, после отиде на работа – казва жена му. – Откак той стана кмет, нещата в село сякаш се поотвориха, хората сякаш поомекнаха… (Може би това да е думата за надеждата в благоприятната Божия нескончаемост?).
Децата им не живеят тук, но по килима в краката ни се търкаля малък момък, внуче, а младите си идвали почти всяка седмица. Синът им Димитър бил много привързан към родното си „малко отечество”, давал безвъзмездно юридически съвети на съселяните. По църковни празници младите се грижели за реда в параклиса, а около Мария се събирали много богомолци в голямата църква; и млади хора идвали, и дечица.
Мария е жена с мека душевност, поривиста, и ако не ти се изплаче за болестите си и чудодейните си изцеления, няма и да се досетиш – тъй младежки жизнено е лицето и`. Но нали човек сам си знае през какви каменоломни минава душата му, докато стигне до Пътя и Истината, до кладенеца с вода за Живот вечен. Била атеист, както сама казва, а думата параклис знаела само от романа на Тургенев „В навечерието”. Тялото и` с тумори и болки, душата – със съновидения, предсказания, светлина, мрак, страдания. За удивление на лекарите, туморите изчезвали, когато изпълнявала обещаното пред Бога, и се появявали, когато се колебаела; и пак облекчения, когато слизала в основите на параклиса, докато копаели…
Има и радости в многолетната сага на българина. Редом с дълбоко горестното. Тези хора и още мнозина други, които имат насъщна нужда от духовник, от монах или свещеник – не който да им прави требите, а който да разтваря и да носи на длан душата им – тези хора дядо Георги има не просто за свои енориаши, а за ближни на сърцето, за свои си чеда. И те го имат за свой ближен и наставник. Монахът се хвали, че вече има и млади кметове, с които работят добре, ето започват да стягат всички храмове из Сухиндолска община, и другаде.
Отецът се прекръства с широкия си щедър жест, благославя и благодари, „че Бог ми дава да работя с такива хора, че ми помага да им създавам радост и утеха, че Бог ми дава в ума и в устата да им казвам думи, които не са от мене, ами са от Бога вложени за радост и утеха…”
Минаваме през села и общински центрове из района – 48 са селищата, казва отец Георги, и всяко има нужда от духовник, а духовници няма, неколцина сме… Няма и да има скоро. Някъде по пътя към Къпиновския манастир срещаме отец Филарет, отиваше да търси пари… Краят на зимата е, посетители още няма (тази е думата – посетители, а да има поклонници, трябва и друго, да речем монашеско братство). И тук с благословението и светителството на митрополит Григорий е работил и служил няколко години отец Георги, препокривал е покриви, над кладенеца е вдигнал камбанарията, Синия параклис; пленери са правени тук, деца са престоявали… Сега Великотърновската митрополия прави сериозен ремонт на жилищното крило.
Ако искаш да ти се скъса сърцето, иди в такъв грандиозен, древен (от Второто българско царство) и богат манастир като Къпиновския, или Плаковския, с имоти, със стотици декари гори и земи околовръст, с реки и планински била и с всякаква благодат – иди и виж! И си поприказвай с някой самотуващ монах. – Тук зимата е само виелици, сняг, затънтено, непроходимо, чува се само вой на чакал или вик на кукумявка. И самотия. Няма хора.
Слънцето разтвори планинската чаша, в чието каменно дъно мъждука с вековната си светлинка Дряновският манастир „Св. Архангел Михаил”. Седим – кратък миг – в лоното на този мистичен поднебесен купел, сякаш нарочно създаден от Бога за уединение духовно и сърдечно. Ние пием този кратък миг покой и светлина; мълком моля Бога по пътя ми към отвъдното да не ми отнеме спомена за някое такова почти неуловимо мигновение живот, по-пълноценно от множеството други дни и години.
Наистина толкова – само миг! – Защото панаирът на всечовешката суета е вредом, и в манастирския двор, и по-встрани с яденето и пиенето, с мотоциклетите, с шаренията на търговците на грънци и пластмаса, с търсачите на силни усещания (алпинисти пъплят по отвесните скали на ждрелото) току над главите на богомолците, които влизат и излизат от манастирската църква; ето я и стегнатата „хотелска” част на манастира с наглата редица климатици под стряхата на инак приветливата едноетажна сграда (кой знае защо са на лицевата фасада, а не другаде?), така че дори не посягаш да снимаш тази „хотелска” посока от манастирския „комплекс”.
Разбираемо е: трябват приходи за манастира, за епархията. Но ме гложди въпросът защо у нас е толкова натрапчиво дразнещ този контраст „храм” – „търговци”? – Всички знаем отговора, защото истината е една, само гледните точки към нея са различни.
И още много въпроси и отговори, и въпроси без отговори, особено ако не останеш само при мимолетните си впечатления, а се приобщиш и вградиш и душевната си болка за многострадалния нашенски епос – подобно бучица пръст в темелите на онези скромни селски параклиси, но трогателно скъпи на сърцето за малцината останали по селата последни българи… Добре, ще ремонтираме сгради, ще дигаме падналите зидове, ще обновим камбанариите, ще ударим камбаните! – Но кой ще бие всеки ден камбаната в душата на всеки човек? Кой ще го обърне към Бога? Кой ще го просвети във вярата? Кой ще му подава ръка в дни на тежести и изпитания? – Няма хора, както каза дядо Георги. Разбирай – шепа духовници сме… Но за нас само послушанието и работата в послушание е награда. За монаха е така. Отец Георги благослови и се сбогувахме.
Благословляю вас…
Списание Мирна, бр. 31
Искам да изкажа възхищение от статията на г-жа Дякова.
Написана с огромен набор от български думички красиви и исконни!
Поздравления статията е много добра. Надявам се „мъкописателите“ в православните сайтове да вземат пример от Вас и да пишат с дух и преклонение пред българският език.
Умира не само Великотърновско, не само епархията под топлите „грижи“ на Григорий, но и цяла селска България. Истина ви казвам – до средата на ХХІ век ще останат само три епархии у нас, въпреки че кандидатите за владици ще бъдат много повече.
Райдуйте ся, чеда старостилнии:
Г-кий Я. Попытки и старания римской курии ввести грегорианский календарь у славян православных и униатов. 1877.
http://rapidshare.com/files/200140339/G_kij_Ya_Popytki_i_staraniya_rimskoj_kurii_vvesti_grigorianskij_kalendarj_u_slavyan_1877_ZMNP.pdf
Това, което си отива от България това е селският наивизъм, селското начало и параметрите на една отминала епоха, която е много скъпа на православните. Отива се онова недоразумение, наречено „читалищна култура“, което донесе толкова беди и страдания на българите с оглед културата и образованието на „народните хора“. Днес вярата изисква много висока грамотност, упорита работа, познание върху принципите, методите и лексиката на науката и една градска култура, в която сериозните цивилизационни явления да бъдат възпитавани заедно с привичка за работа и сериозен професионализъм. Днес селото не може да бъде затворено както в миналото, защото има Интернет, нито може със селски даскалък да правиш сериозно познание и богословие. Изискванията на порасналата грамотност на българина и европейската култура, която е градска поставят друг тип условия, в който политикономиката на БПЦ не може да се вмести, освен ако БПЦ не плаща по пазарни принципи за отстояване на позицията й. Другото е зарибяване.
Чингиз, почти винаги ми звучиш като евро-комсомолец, от най-надъханите. Лесно подминавам писанията ти, но понякога просто прекаляваш с дрънкането. Читалищната дейност и култура в България е нещо много, много уникално и ценно. Едностранчивият и скептичен поглед не може да оцени дълбочината и смисъла на замисъла, както и възпитателно-творческият ефект. Естествено като всяко нещо, този тип социална дейност има нужда от насока, развитие и цели. Естествено това става много трудно в държава с подчертано нихилистическа ментално-душевна настройка. Още повече със затлъстяващо бездуховна ЕнтЕлегенция. Не искам да соча с пръст, но защо всичко българско, па макар и селско трябва да е лошо, а всичко по западна матрица толкова прехвалено и представяно като единствена алтернатива??? И какво е богословие, ако не първо искрена и чиста вяра в Господ Исус Христос?? Нали от Бога идва всяко просвещение пък и не забравяй, че в същността си, прехвалената европейска култура е ….просто вежлива!
Славков,
Благодаря ти, че все пак четеш моите словоизлияния. Сериозният проблем на българите е, че тяхната култура и себепреценка е самоотнасяща се без реално сравнение с критериите и достиженията на световната култура, образование и духовност. Аз съвсем не се намирам в национално опияние да любя всичко българско и родно по думите на Иван Вазов и по набюлденията на един много грамотен висш американски служител. Ако любя всичко българско и родно, то трябва да любя мутрите, мафията, корупционните схеми, властващата от времето на читалищния възпитаник и масон Захари Стоянов провинциална неграмотност и мистичната конспирация, въведна в нормите на българския живот след дейността на революционерите през късното Възраждането. Уви, това е и в БПЦ. Статията казва, че въпросният монах бил певец. Да, имаме религиозен певец и това е великият бас Борис Христов, който имаше световно признание и пееше религиозни песни, които говореха за Бога на световната градска университетска култура.
Славков,
Пиша ти за втори път , защото дрънкането ми е безплатно – не плащаш за да ти кажа неща на теб и на читателите на православие.бг неща, които могат да ви оправят живота. Християнството и обществените отношения в света не признават конспирациите, към които спада мобилизацията на българското национално единство чрез произведенията на българската културология от епохата на късното Възраждане до ден днешен. Ти казваш , че съм евро-комсомолец. Може би. Критерията ми за познание и продукция обаче не са заключава в производството на поместния партиен секретар от всички цветове на политиката, нито съм опиянен от Европа и нейната култура. Просто предупреждавам, че в условията на свобода и право на хората да търсят и получават информация целевата структура на българската конспирация, изразена най-отчетливо в икономиката и управлението на финансите ще бъде разконспирирана и сравненията в България ще бъдат на база истински критерии и реален принос за обществото, и БПЦ следва да е наясно.
“Нашият герой, с името на когото озаглавихме настоящата си книга, Христо Ботийов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям чонек, да води подире си тълпите, да заповядва и да прави епохи. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била суха и пуста епохата на неговия человечески живот! Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луй Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича “Ботийова”.
А Христо Ботийов, всички трябва да признаят това, можеше да стори и извърши тая деятелност: на литератор, поет, агитатор, революционер, публицист и вестникар.
Захари Стоянов, Христо Ботийов, С.,1980,Вместо предисловие, с.275-276
Това е текст на модерната българска литература и историография. А църковника, воина, учения и занаятчията – старата ни класа от високо ниво?
Въпросът с българското читалище е много травматичен въпрос на българската претенция от Възраждането да правим Велика България. По принцип образование и култура се прави със стойностни образци, в които има опитност, грамотност, понятие за възвишеност и познават както човешката природа, така и интригата в хода на историческия процес у нас и по света. Образование се прави под ръководството на доказал се специалист, който е получил признанието на грамотната класа по места и в глобален аспект, както и на духовен и интелектуален наставник, които могат да отсяват добронамерено важното от маловажното, качественото от ментето, класическото от вулгарното и които са хуманни и честни към възпитаника си, комуто мислят доброто. Образованието и културата иска някой да ти казва какво да четеш и кой да слушаш и освен това имат нива на посветеност. Има ли го това нещо в читалищата, при условие, че днес в читалищата има чужди танци, рисуване и естрадно пеене, а не изконна висша българска грамотност?
При Чингиз всичко е изкривено. […] Борис Христов не е и не може да е модел за „религиозен певец“, защото той с подкрепата на комунистическия режим изврати понятието за православно пеене у българския народ, като смеси опера с осмогласие.
Извинявай Чингиз, но наистина ми е трудно да бъда търпелив с теб. Първо; смяташ, че знаеш всичко, второ; правиш каша по твой вкус със всичко което ти попадне, трето; смяташ кашата си за кулинарен връх, от който всички са длъжни да опитат.
Няма да споря с теб, но те питам, ти вярваш ли в Господ Исус Христос, според учението на Светата Православна Църква? Да или Не? Отговори ми кратко без излишни словесни украшения!
имам голяма молба към уважаемите собственици на сайта все пак да се коригират писанията на чингис хан
благодаря Ви предварително иначе сйта е перфектен
Славков, Дон Кихоте и Давид Псалтис,
Не знам какво ми е изкривеното, Дон Кихоте, защото модераторите са те редактирали, макар че не виждам защо да те редактират, като нищо обосновано логически и познавателно не можеш да кажеш извън елементарния си натюрел. Славков, на теб ще ти отговоря по еврейски, без излишни словоизлияния , т.е. на въпроса с въпрос. Ако си такъв голям корифей ми разясни що е вяра, що е православна църква и що е живот по Христа, за да ти отговоря дали вярвам в учението на светата православна Църква и дали живея по Христос. Защото за изповядването на православната вяра трябва да има някакъв образец, а аз не знам какъв ти е образеца и примера за подражание и сравнение в живота. Давид Псалтис явно е грък или старостилец, комуто моите честни пробългарски коментари не се харесват. И се подписвам Чингиз, а не Чингис хан.
„това бил столът на владиката; който седнел на него, поемал монашеския път!.. Така и стана.“
Виж ти как се ставало монах! Аз, убогият, досега не знаех, че така се става монах.
Ама столът нали е владишки; значи трябва да стане и владика!
И друг извод си направих – явно много малко хора са сядали на този стол, защото в БПЦ има най-малко монаси от всички поместни православни църкви. Но затова пък в съотношението на владиците спрямо монасите държим първо място.
Учението на църквата е ясно. То е изложено в многопространна литература, жития, православна християнска философия, писания на светите отци на Църквата, естествено Светото Писание, и не без Светото Предание! Образците на вярата са светците, а източник е Сам Господ Исус Христос. Въпроса ти не е еврейски, а пилатовски. Ти не си от Църквата, следователно ти не си Христов. Какво има да споря с неверник, който следва само плътският си ум, а ум Христов няма? Съгласие няма да има.
Виж какво Михаил,
За литературата всичко е ясно. Мен ме интересува днешният образец за православие, който изпълява заповедите на Христос и наставленията на апостолите, пазейки не буквата, а духа на закона. Човечеството е изживяло разтърсващи събития, в които има примери както за вяра, така и за обосновано логически и фактологически неверие, породено именно от това, че неспобосността на Църквата да разпознава плътското от Христовото са довели до извращения, които и до днес отблъскват по-будните, грамотни и свободолюбиви хора от вярата. Защото в Новия завет има определение за вяра – това, що се не вижда и това , на което се надяваме, но освен това има примери от съвремието за вярващи хора, които се борят с духовете, с изкушенията, с неправдите, с човекоотрицанието, със свинете, които потъпкват бисера на човека, с овластеното невежество, с ученото незнание, както казва кардинал Кузански и които са много по-жив пример за вяра, отколкото миналите примери. А откъде знаеш какъв е умът ми?
За обосновката на вярата на човека се искат доказателства, не само за невярващите, но и за вярващите за да се убедени, че тяхната вяра не е суетна и не е прищевка на манипулатори, които чрез страховете и слабостта на хората се опитват да правят духовни и интелектуални разработки, главно с цел власт и пари. Затова човечеството е разработило системи за разпознаване и изследване на невидимия свят, за да може от невидимото да се изведат основания за вярата на човека. Обикновено в религиозните системи на грамотното човечество се търсят засичания в достиженията на науката и ученията на религията, или се търси съгласие по фундаментални въпроси на вярата и науката. Другият момент е набирането на доказателства от свода на историята, която с точността на факта и с проверимостта на веществената останка може да потвърди верността както на пророчества, така и житейската верност и правилност на изповядвана религия. И разбира се активните примери на човеколюбие и сериозен разум на Църквата.
Българите пак не разбират какво става в областта на религията и вярата у нас. Светът, който е искрено религиозен е изживял векове на религиозна опитност и е доказал някои неща, направил е тексткритика на Библията, развил е библейска археология, извел е системи на логическо разпознаване на явленията на вярата, направил е кръстосана съпоставка с фактите от историята и заложените постулати в свещените текстове, развил е форма на научно светско пророчество на политологията и социологията заради лъжливите пророчества на вярата, извел е точни технически методи за доказване на енергийното поле на свещените реликви, развил е текстова база на разпознаване на разума, психологията и натурата на управляващия клир, развил е социална дейност и образование, които да бъдат в независима позиция от църковната традиция за да не бъдат подвластни на намеренията, които не са плод на свободната воля на човека, светът е създал изпити за проверка на истинността на веровото убеждение. А БПЦ и нейният разум?
„развил е форма на научно светско пророчество“ – хем светско, хем религиозно; това е оксиморон като дървено желязо или топъл лед.
„заради лъжливите пророчества на вярата“ – коя вяра е лъжовна? Християнската?
„точни технически методи за доказване на енергийното поле на свещените реликви“ – с какъв материален уред се доказва нематериално излъчване?
„текстова база на разпознаване на разума, психологията и натурата на управляващия клир“ – как предполагаем разум се разпознава чрез текстова база? Чрез заклеване върху Библията или чрез брой публикувани дописки за литургия в Н-ското село?
200 г. от рождението на Шуман –
http://archiman.livejournal.com/
Виждам умът ти от нещата, които пишеш. Обвиненията ти срещу Църквата са продиктувани от личното ти нежелание да следваш (доколкото можеш) Христос. Тази будност, за която говориш толкова многословно, е всъщност една много дълбока заспалост. Примерите и образците на православна вяра днес, би могъл да ги намериш ако наистина ги търсеше. Кръстосаните съпоставки не са кръст, но ако би търсил кръста, не би отдавал такова значение на съпоставките. Ако пък носеше кръста у себе си, би имал духовни очи, и би видял слепотата на съпоставящите. Светът, който смяташ за искрено религиозен на практика изповядва хуманизма, не Христос. Този свят е човеко-центричен, той се нуждае от доказателства. Най-голямото доказастелство за истинноста на вярата обаче е невидимо за очите. Бог разкрива всичко вътре в сърцето на човека и постепенно обновява ума и променя съзнанието. Това е процеса, който Църквата нарича покаяние, което е просвещението свише, качествено много различно от просвещението на хуманизма.
Виж какво Михаил,
С религиозна пропаганда от средата на ХХ век не можеш да компенсираш нито окаяното състояние на БПЦ, нито можеш да убедиш някого. Изобщо не си ми от класата, нито имаш способността за духовност, която чрез слово, което се управлява от разума да изрази същността на християнството. Вярата се изказва и е осезаема – дали ще бъде в сърцето, дали ще бъде в ума на човека, вярата иска осезаемост. Непрекъснато търся съвременни примери на православие, в кръстосана съпоставка с примерите от миналото и другите изповедания, но виждам само един опит да се запазят параметрите на отминала епоха, която твоят манталитет изразява в преценката ти за мен само въз основа на няколко кратки текста. За моята психоанализа има изключително квалифицирани светски специалисти, много от които са ми приятели и те знаят за човешката душа, ум и съпреживяване много повече от голяма част от съверемнните попове. А вярата иска земни форми на изразяване, едно от което е словото, което ти не владееш.
Чингиз, ясно е че ако наистина приемаш думите ми като пропаганда или някакъв вид конкуренция, то няма да се разберем. Просто работим на различна честота. Ако ти обезателно искаш да си по-печеният, то моля, но ти друже хулиш Църквата под формата на накаква уж „градивна“ критика. Само, че такова животно няма; или си част от Църквата или не си. Ако искаш да бъдеш с Църквата, то ти трябва да болееш за Нея, да се бориш за Нея, да Я обичаш, да Я цениш. Ако обаче проради нечия слабост и простъпки в Църквата, ти отделяш/разграничаваш себе си поради срам, то ти не си от Църквата, а си Нейн хулител, следователно си враг Божи, а не раб Божи. Няколкото кратки текста са достатъчни за да лъснеш като такъв. Забележи, че аз не говоря за твоят интелект, а за твоята вътрешна настройка, която е много много важна за качеството на духовният живот. Най-приятелски ти казвам, че трябва при теб да има някакво преосмисляне-покаяние. Тайнствата на Църквата много помагат в тази насока.
Виж какво Михаил,
Дано модераторите на православие.бг пуснат този коментар. Има едно сатанинско положение в пропагнадата на православието и в политиката на Църквата днес. Това е да се настоява за духовен живот и благодат, при условие, че нито има истински духовен живот, нито има благодат, които се представляват от хора извън Църквата. За тайнствата на Църквата няма да коментирам. Но ти ме наричаш враг Божи, което е много сериозно обвинение. За такава църковна дефиниция през Средновековието бих отишъл на кладата. Затова, и дано модераторите го пуснат, ще ти кажа следното – мен ме искаха католиците да работя за тях, искаха ме евреите, искаха ме протестантите да специализирам при тях, предлагаха ми професионална квалификация във Франция, предлагаха ми изгодна работа в Пепси-кола. Аз отказах. За да бъда православен, да работя за вярата и Църквата, на които в усилните дни на разкола съм помагал безплатно. Сега, след страдания и мъки, съм в окаяно положение и БПЦ нищо не прави за мен.
Една от задачите на Църквата и на християнството е да предпазва хората от изкушения, от въвеждане в зло, от козните на лукавия и от влиянието на бесовете и на стихиите, които не са от Бога. Същевременно обаче голяма част от медийно известните лица на Църквата и на известните у нас като ревностни православни са подвластни на всички тези човеконенавистни явления. Една от формите на сатанизъм в Църквата е да се лансират недостойни хора за служители, които извършват тайнствата и службите. Много е ясно, че когато сърцеведеца Бога изпитва този човек според казаното в Библията, примерите на светоотческата литература, данните от историята и от неразкритите тайни на човека, то Всевишният ще види, че въпросният е недостоен и няма нито да отговори на молитвите и требите му, нито ще прояви своята божествена сила в тайнствата. Защото Бог е справедлив, милостив, човеколюбив и истинен и на човешки карикатури, които по историческо недоразумение стават духовници и вярващи у нас, Той не дава нищо.
От твърдението, че вярата е неразпознаваема за разума, не следва, че не може да се обоснове логически, доколкото няма изказване което да не е перформативно, т.е. непосредствено оценяващо и религиозният език съобщава неща, които са присъщи на вярващия и изразяващи неговите състояния. Да се твърди, че вярата в нейното ядро е непотвърдима си е просто спекулация, защото „светото слово” си остава неотменим инструмент за разпознаване на самата вяра, иначе нямаше да има нито писание, нито образци следващи писанието, нито църква, нито миряни, нито нищо и всеки щеше да поставя „неизразимото” или „правилното” на различни места или щеше цял живот да мълчи; а това кой къде слага предела пред „разума” и „сърцето” си е въпрос на психологическа настройка; чувствата са неудостоверими: как с думите и езика се твърди непоколебимо къде са границите на „духовната/истинската църква” или пък как се образува „историческият факт”, независимо от търсените резултати?
И в двата случая чрез продължителна езикова перформация, преминала с времето в твърда речникова стипулация – Истина. Науката ще намира това което иска да намери, вярващият ще се убеждава непрекъснато в това, което иска да се убеди, за да се съхрани и произведе. Разликата между двата светогледа може да произтече от това, кой може да вмести в „душевната” си настройка повече виталност/противоречия без да се разруши, това което е всъщност ядрото на всяка истинска/дълбока култура, която усвоява и преработва всичко в живот без да се страхува от последствията. Доколкото религията се страхува за границите си, значи тя е слаба и неуверена в основанията си, буквализирайки ги, тя иска да съхрани status quo на осигуреното безсилие от страх пред разпад. Догматизмът по същество е възприемане на едно състояние като единствено възможно, а съгласието (езиковият договор на изповедта) иска да постави всички в приблизително еднакви условия, преживени състояния и постигнати резултати.
ха-ха…!Чингиз, това с кладите ме разсмя. Банално е, а и невярно. Може би е трябвало да приемеш поканите от католици или протестанти, защото при похвалите и наградите ги раздава единствено Хриистос…и то само отвъд. Ако искаш да работиш за православието, забрави оплакванията и вайканията. Те са само още едно свидетелство колко много път имаш да извървиш. Не те обиждам, просто съм откровен.
Как говорите за вяра, като че ли сте на селския мегдан и то след употреба на няколко бири поне… Типично за форумите на този сайт. Нямате душевна полза, нямате.. Съберете се в себе си, помолете се. Иначе статията е много хубава.
О, моля Ви, недейте да спорите повече с Чингиз, тъй като той, цитирам неговите думи, ни дава да четем тук безплатно мненията му, които могат да ни оправят живота и не сме му в класата. Ех, какъв късмет сме изкарали с присъствието на Чингиз в сайта, а аз досега си мислех, че той е тук за да досади съвсем с изказванията си 😀 😆